Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Архитектите от социалистическата епоха едва ли са били с „промити мозъци”

28 Май 2014 / 08:05:01  GRReporter
5865 прочитания

Полина Спартянова
    За архитектурната стойност на сградите, построени по времето на комунистическия режим в България разговаряме с доцент доктор архитект Тодор Цигов, преподавател в катедра История и теория на архитектурата в Архитектурния факултет на Университета по Архитектура, Строителство и Геодезия. В момента води лекционен курс „Архитектурна антропология”, за закономерностите при въздействието на архитектурата върху човека. Преди да стане преподавател е работил по военни проекти в проектантска организация на Военновъздушните сили, бил е една година главен архитект на Велинград и три години е работил в Териториална проектантска организация, Пазарджик.
    Каква е била главната задача на архитекта при проектирането на представителни сгради за социалистическите институции - днешното Президентство, сградата на Министерския съвет и бившия Партиен дом?
    Главната задача е била тази, която му е била възложена като задание, но освен нея архитектът винаги си поставя и своя цел: като проявява на творчески мироглед, на обществена позиция. На първо място тази лична цел зависи от отношението към заданието и предназначението на сградата, която ще се проектира.
    Какво точно е представлявало представителното строителство по онова време и каква е била неговата цел?
    Ако съдя например по представителните сгради в центъра на София от 50-те години на ХХ век, мога да предположа, че архитектите са си поставили лична цел, която не е била в пълен синхрон със задачата, получена като поръчка. Тези архитекти са били улегнали личности с европейско мислене, получили образованието си в Европа. Затова трудно можем да си ги представим „с промити мозъци” едва няколко години след Девети септември 1944. Тъй нареченият сталински барок – концепцията за социалистическа архитектура от онова време – е поощрявала прилагането на мотиви от местната архитектурна традиция. В съгласие с това, във въпросните сгради са използвани архитектурни мотиви от І и ІІ Българско царство, обемно-пространствена организация, подобна на манастирската. Смисъл в подобен избор може да се открие например чрез аналогия с историческата роля на манастирите ни през турското господство, съхранили – в условията на чуждото доминиране – българската култура и идентичност (представени в случая като архитектурни мотиви от І и ІІ Българско царство). От своя страна, външният вид на сградите е в изчистен неоренесанс, с идея за Възраждане. Самият комплекс е може би единствения „интериорен” градоустройствен ансамбъл в България. Сградите образуват нещо като зала без покрив и по този начин комплексът се самозатваря. За България, напротив, са характерни пейзажните ансамбли, със свободно „протичащо” пространство между сградите. В такава светлина, замисълът за представителния център на София се разкрива като композиционна самоизолация на сградите за властта и дискретни внушения, едва ли желани от поръчителя. Въпреки еклектичните съчетания на архитектурни мотиви, тези сгради са и пример за висок архитектурен професионализъм.
    Какво е типично за българското представително строителство по времето на социализма?
    По време на социализма има няколко архитектурни периода. В началото е вече споменатият сталински барок. След него идва представителното строителство в рационалния дух на 60-те години, например зала Универсиада. По късно настъпва периодът на представителните сгради като НДК, правителствената резиденция в Бояна, някои сгради на министерства, местни обществени сгради. За тях е характерно търсене на синтез между архитектурата и монументалните изобразителни изкуства. Идеята е да се получи произведение, представляващо не толкова архитектура с елементи на скулптура, стенопис, релефи, а по-скоро интегрално произведение, в което архитектурата е равнопоставен с тях участник в синтеза.
    Как е въздействала тази изкуствена жизнена среда върху психиката и поведението на хората по онова време?
    Безспорно, представителните сгради на властта оказваха силно влияние. Например, сградата на партийния дом във всеки град се възприемаше като маркер на власт. Психическото й въздействие се определяше освен от архитектурните й качества, в голяма степен и от знанието какво се помещава в тази сграда. С натрупването на негативни чувства спрямо властта, те неизбежно, но и незаслужено се прехвърляха върху самата архитектура. И въпреки това, ако в момента сравним усещането за хармоничност и цялост на средата каквото беше тогава с тази каквато е сега – днешната е загубила изключително много. В онези времена беше чисто и подредено, сградите бяха по-съразмерни, нямаше презастрояване, подобно на днешното, улиците по всяко време бяха практически безопасни, докато в наши дни дори само липсата на поддръжка, драсканиците по сградите, следите от вандализъм нарушават баланса в градската среда. Каква психика трябва да има човек – даже и да приемем графитите за изкуство – за да създаде своето „произведение” върху друго, чуждо произведение?
    Защо повечето сгради, в които се помещават администрациите в различните градове, си приличат до голяма степен?
    Поради сходната функция най-вече. Една от основните черти на офис сградата е редицата от помещения без строго определена функция, чиято неустановеност не предполага конкретен образ. Може би върхът на тази функционална неустановеност е при стъклените небостъргачи на Мийс ван дер Рое, които са едно универсално пространство, развиващо се във височина, използвано за това, което в момента е необходимо и преустроявано многократно. Сама по себе си, офис сградата е неустановена сграда, защото функциите в нея непрекъснато се променят като по този начин остават в голяма степен несвързани с образа. А архитектурата се различава от скулптурата и по връзката между функция и образ. Извън тази връзка, търсенето на образ в архитектурата често води до формализъм.
    Как се вписва Ларгото в София в архитектурните разбирания на Източния блок?
    Като изключим сталинския барок, архитектурните тенденции в страните от бившия Източен блок следваха спецификата на съответната култура и влияния на световните архитектурни тенденции. Аз например много харесвам унгарската архитектура от последното социалистическо десетилетие, особено изключителните творби на Имре Маковец, а също арменската и латвийската архитектура. А това са коренно различни архитектури. Ларгото в София също не съответства на някакви всеобщи социалистически архитектурни възгледи, въпреки че е от периода на сталинския барок. То по-скоро им противостои, за което преди малко говорихме, създавайки впечатление, че ги следва.
    Има ли друга държава от тази страна на Стената, която да е приспособила представителната социалистическа архитектура към предишния облик на града?
    Да, при това на много места. Един от най-добрите примери за интегрирането на този тип архитектура е в самата Русия, в московския Кремъл. Като изключим Ватикана, Кремъл е може би единственото средище на властта, което функционира още от средновековието, до днес. В Кремъл има изключително ценни сгради и съоръжения от различни векове. Сред тях е построен и Кремълският дворец на конгресите, завършен през 1961, предназначен за провеждане на партийни конгреси, конференции и за втора сцена на Болшой театър. Кремълският дворец на конгресите е фино замислена и изпълнена сграда, изключително съвременна и до днес. Тя съответства на своята епоха и в същото време е вписана в един архитектурен ансамбъл, формирал се в продължение на векове. Кремълският дворец на конгресите всъщност е първата голяма обществена сграда, отбелязала края на сталинския барок. По-късно тя става образец и за други конгресни центрове в столиците на социалистически страни, включително и за българския Национален дворец на културата (чиято структура на основните зали почти буквално повтаря обемно-пространствената организация на залите в Кремълския дворец на конгресите).
    Според Вас в днешно време сградите около Ларгото добре ли са се приспособили към новата градска среда?
    Комплексът на Ларгото е затворен в себе си комплекс, чието единство е вътрешно. Но в момента, както е открит към огромния булевард Тодор Александров, комплексът е загубил своята цялост. Вече говорихме, че комплексът наподобява зала без покрив. Според проекта от 1952, създаден от колектив с ръководител П. Ташев, четвъртата страна на тази „зала” е трябвало да бъде затворена с висока сграда, Дом на съветите. Обаче само трите страни са осъществени, а статуята на Света София, на мястото на четвъртата, е твърде слаб акцент, за да завърши „залата”. Затова булевард Тодор Александров сякаш нахлува в Ларгото, разбивайки композицията. Ларгото все още очаква подходящо архитектурно завършване.
    Ако се абстрахираме от това че комплексът на Ларгото е построен за комунистическата партия, сградите в него са изключително качествено изпълнени и образуват обособен център на държавна власт. Затова, по мое мнение би било подходящо, ако и Парламентът, основната институция на властта, се пренесе изцяло в този комплекс, така че заедно с Президентството и Министерския съвет да постигне смислова завършеност и функционална приемственост на Ларгото.
    За какво бихме могли да използваме в наши дни  мавзолея на Георги Димитров, ако той не беше сринат преди 15 години?
    Веднага след демократичните промени беше обявен конкурс за смяна на предназначението на мавзолея. Първа награда получи един изключителен проект, на колектив с ръководител Александър Найденов. Според този проект, площадът между мавзолея и княжеския дворец се покриваше с бетонна плоча, издигната на ниво на трибуната на мавзолея и главния вход на двореца. Под плочата се предвиждаха експозиционни и обществени площи, представляващи разширение на Националната художествена галерия, разположена в двореца. Кубът на мавзолея над плочата се оформяше като нов вход към художествената галерия, подобно на стъклената пирамида в преустроения от Пей Лувър в Париж. Самата плоча, оформена като площад, плавно преливаше в парка пред Народния театър и по този начин се образуваше единен, цялостен културен център с национална значимост, своеобразна „дневна” на столицата. Същевременно, повдигнатото ниво на площада възстановяваше и автентичния силует на двореца (архитектурен паметник) от времето, когато градината е била на нивото на главния вход. По мое мнение България загуби много като не осъществи този проект.
    По Ваше мнение трябваше ли да се събаря този център на комунистическия култ?
    Твърдо и категорично не, защото архитектурата винаги е много повече от поръчката. Архитектът е този, който създава образа на една сграда, а не поръчителите. Архитектът работи по съвест. Творчество, което не е по съвест, не е никакво творчество. От друга страна творецът остава творец при всяка власт. За създателите на мавзолея, Георги Овчаров и Рачо Рибаров, можем да кажем същото като за създателите на комплекса на Ларгото: трудно можем да си ги представим „с промити мозъци”. Такъв културен факт като мавзолея на Георги Димитров надвишава и поръчката, и предназначението си. Подобни културни паметници задължително трябва да се опазват, дори и в преустроен вид, за да не останем без памет.

 

Категории: соц арт Ларгото архитекти сталински барок Партийния дом Мавзолея на Георги Димитров
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus