Галерия

1

Здравка Михайлова

Специално за GRReporter

Кратката новела «Кафе Лукач” (изд. “Агра”, 2008) от Костас Калфопулос грабва едни читатели с очарованието на града, в който се развива действието – Будапеща, с неповторимата й атмосфера на музей на открито. За други магнетично й въздействие се крие във фабулата й на криминален роман – roman noir (впрочем, подзаглавието на книгата е Budapest noir). Но мненията си схождат в едно – книжката от само 120 страници малък формат се чете с наслада и на един дъх. Унгарската столица - родно място на футболната легенда Ференц Пушкаш и на философа-литературен критик Дьорд Лукач, представлява идеалният декор за замисъла и сюжетното развитие на текса, а техният град вездесъщо присъства навсякъде в авторовия разказ. Сюжетът се развива в преломната за източния блок, Европа, а и за съдбините на света 1989, малко преди падането на Берлинската стена.  От стара, аристократична и леко упадъчна Будапеща, чиято атмосфера авторът майсторски обрисува, действието се прехвърля за кратко и в съседна Виена.
Роденият през 1956 г. в Пирея Костас Калфопулос, е следвал социология, политически науки и история на Средните векове и новото време в университета в Хамбург. От 1996 г. се занимава с журналистика. Работи като спортен кореспондент на в. „Neue Zurcher Zeitung”, сътрудничи на в. „Катимерини”, член е на Асоциацията на чуждестранните кореспонденти в Гърция. След поредица есеистични книги – „Сезонът на бродягата”, „Странстване из модерността” и др. първият му роман „Кафе Лукач” възкресява един, според собствените думи на автора, „позабравен от писатели и издатели в Гърция литературен жанр – roman noir, който обаче бавно, но сигурно се завръща”.
В интервю за www.humantraffic.wordprss.com Калфопулос отговаря на въпроса защо е избрал Будапеща за декор на своята новела: „Причините са много, но основната, спомената и в книгата, е склонността към бягство от «гръцката нищета» с помощта на литературата. Освен това, Будапеща е подходяща като «място за ескейпизъм»; в нея се съчетават блясък и упадък, унгарци и гърци (търговци и политемигранти), град на философията, музиката и футбола, но и, както всички европейски метрополии - с изключителна история в градоустройството, с атмосфера, за онези, които са я опознали отвъд стандартните екскурзии по дестинацията «Виена-Будапеща-Прага».
В рецензията си в литературната притурка на в. „Та Неа”, озаглавена “На хубавия черен Дунав”, критикът Димостенис Куртовик цитира ред основания, поради които действието не би могло да се развива в Атина. Интересуваше ме също така и историческата дълбочина: социализмът в преходен период с примеси от капитализъм, немскоезичната образованост, въпросът за унгарския Холокост, напълно непознат в Гърция, и добил нова актуалност след случая с (предполагаемата) смърт на Ариберт Хаим* в Египет. Естествено, не бих могъл да пиша за този град, ако го бях посещавал само като редови турист”.
Героят на новелата, от чието име се води разказът, може да бъде окачествен като литературно alter-ego на автора. Журналист по професия, той пристига в Будапеща през август 1989, за да участва в конгрес, а после го очакват няколкодневна ваканция. От описанието на броденето му из будапещенските улици е очевидно, че познава много добре града на Дунава, тъй като по-рано е провеждал там изследване, събирал е материали за гръцките полигемигранти от Гражданската война.
В старинно кафене в Пеща, симптоматично носещо името на големия философ – Кафе Лукач, познато на героя от предишното му пребиваване в града, той ще се запознае с аристократична дама, на зряла възраст, напомняща “фатална жена”, която ще го омае със странния си чар, и след дълги часове на разговор за литература и музика ще се озове в дома й, където ще прекара незабравима чувствена нощ, отведен от нея в “потайния пейзаж” на невиността.
Когато си тръгва на следващата сутрин, ще отнесе със себе си един ешарп и нейна книга с детски песнички. Това ще бъде първата и последната нощ, през която ще види загадъчната жена, тъй като на следващия ден ще разбере, че тя е мъртва. Едно писмо със загадъчно стихотворение, което ще получи на ръка в хотела си, както и още две неизяснени убийства ще затегнат още повече възела на криминалната интрига, поставяйки въпроса кой се крие зад тези събития, които така и остават наизяснени и в края на новелата.
Каква е връзката на престъпника с тайнствената дама? Каква е нейната връзка с героя? Той доброволно се явява в полицейския участък, а разпитът, на който е подложен, тъй като последен е видял жертвата, се води от полицейски инспектор също съименик на Лукач. Сведенията, които му дават за нея, я свързват с миналото - с нацистите, евреите, гоненията срещу тях и закрилата над техните предишни преследвачи, но не внясат по-голяма яснота. Съдбата, миналото, градът и загадъчната жена изплитат мрежа, в която ще бъде уловен и разказвачът на историята. Съдбата като сила от която не може да се избяга, миналото като исторически завет, града като неизбродим заплашителен лес, фаталната жена като претекст са някои от нейните примки. Структурните и наративните елементи на полицейската новела, (понякога като намек, друг път като препратка към този жанр), се съчетават с описанието на блуждаене в лабиринта на града, историята и чувствата.
Голямото предимство на Кафе Лукач е завладяващата „атмосферичност”, която още от първите страници обгръща като всяко движение на героите. На фона на сивата, меланхолична социалистическа Будапеща Калфопулос използва всички познати прийоми, типични за приключенските романи, за да ни накара да се почувстваме свойски в непознатата среда, в която трябва да бъде нареден пъзелът от мрачни и неопределени късове. Темпото на новелата се разгръща без разводняване и намерение за сензационност, но с доста препратки към  полицейските новели, хващащи читателя за гърлото с тяхната носталгичност, а понякога и романтичност. Финалният пасаж на новелата хвърля светлина върху замисъла на автора и дава отговор защо нещата остават в сумрак дори в края й: „Впрочем, животът се състои в това, че междувременно винаги нещо се случва. Стига да имаш достатъчно късмет, да свариш да го преживееш. И най-вече, да си го спомняш, след като са минали години”. Така случаят ще изплува отново на гребена на паметта му години по-късно, когато вече всичко ще бъде само далечен спомен: „Un souvenir, c' est l' image d' un reve...”.
Непрекъснатото прибягване към интертекстуалност, както литературна, така и кинематографична, изгражда фабула, в която суровият градивен материал са заемките. Среща с пътник във вагона с бомбе, шлифер, ръце на пианист и физиономия на “чистач”; на жаргона на подземния свят и в pulp езика думата означава изпълнител на “мокри поръчки” (спомнете си психотичните образи на Виктор Чистача, пресъздаден от Жан Рено в „Никита” (1990), и невъзмутимият убиец Леон в едноименния филм (1994). Читателят-киноман ще разпознае и препратка към филма на Вим Вендерс “Американския приятел” (1977), свободна екранна адаптация на романа на Патриша Хайсмит „Играта на Рипли” и др. Героят странства и из съседна Австрия, място на действието на предишната книга на Калфолупос - „Третият човек” - и посещава легендарното кино „Bellaria”, където се прожектират филми от периода между двете войни. Авторовият замисъл загатва и за пътувания във времето, като близкото минало е белязано от хронологичния и топографски избор на събитията на австро-унгарската граница от август 1989, сложили началото на срива на социалистическия блок и падането на Берлинската стена.
Лентата се връща назад и в по-далечното виновно минало в търсене на военнопрестъпници по местата на мъченичеството на техните жертви. По такъв начин събития, извадени от страниците на историята, се свързват с житейската съдба на жертвата и сме на път да проумеем мотивите за престъплението, което така и остава неразкрито.
            ”Кафе Лукач” е полицейска новела или наброска за криминален роман, вдъхновена и добре написана игра, в която по оригинален начин се примесват страници от книги, отломки от история, филмови кадри и герой, чиито преживявания са сякаш гранични състояния между сънищата и реалността. Критичен отзив за новелата оприличава нейния герой на „статист при външни снимки във филм, за който самият той не знае почти нищо”. Моралните дилеми на героя се сблъскват с инстинкта му за саомсъхранение. Поредицата от престъпления ще открои едно болезнено минало, чиито корени се крият в годините на Холокоста в Унгария. Мрачният “лес на града” най-напред ще разкрие приказната, а после зловещата си страна - мрачното измерение на града. 

            В предговора си към новелата известният гръцки писател В. Василикос пише: „Книжката се изчита за по-малко от час или колкото трае един полет Атина-Солун (с добре познатото закъснение) или във влака, от Атина до Инофита (близка гара извън града-б.а.), или в най-добрия случай в “Евростар”, преминаващ под Ла Манша. Но най-вече, на път за Будапеща”. В рецензията си в “Та Неа”, спомената в интервюто с Калфопулос, Д. Куртовик посвещава доста място на “уточняването” на термина „noir” в смисъл на криминална новела. Между другото той пише: "Според преобладаващата версия, понятието „noir” се отнася до полицейски романи, в които отвсякъде се просмуква пълната несигурност на мрака, както буквално - чрез сцени, разгръщащи се предимно сред нощен градски пейзаж и сумрачни вътрешни пространства, така и метафорично, чрез нравствената двусмисленост, проникваща историите. Потискащата несигурност се разпростира и върху самия главен герой, който не е класически детектив, тъй кото в образа му се редуват, или по-скоро се сливат, ролите на преследващ престъплението, на следовател и разследван, на невинен и виновен”.
Дори самият герой може да бъде видян и като жертва на възрастната дама, прелъстен от нейния аристократичен чар. Нейното убийство пробужда нацистки фантоми, все още витаещи над някои европейски градове. Отгласи от киното и литературата, редуване на светли и мрачни кадри, сластни отзвуци, космополитни картини, завоалирана тайнственост и изобилие от бродене, спомени и търсения. Завършваща в сумрак, интригуваща новела на К. Калфопулос е добър пример за това, че “обемисто” не винаги е качество необходимо за добрата литература.
Поглеждам в “мрежата” и за читателски отзиви и за пореден път блогърът, подписващ се с псевдонима “Патриарх Фотий”, ме изненадва с критическата си проницателност: “Лениво четиво, което ще се хареса на онези, които обичат старите френски филми, в които от по-голямо значение са атмосферата в цвят сепия на остарели снимки, или черно-белите кадри, отколкото самото действие или сюжет на историята”.

* Бивш австрийски лекар, известен като Доктор Смърт. Заради „лекарските” му експерименти като есесовец в концлагера Маутхаузен, обвинен в убийството и изтезаването на концлагеристи с методи от рода на директно инжектиране на токсични съставки в сърдечния мускул на жертвите. – Б.а.

    Здравка Михайлова е носител на наградата на Съюза на гръцките писатели  за 2005 година за най-добър превод на гръцки автор на балкански език за книгата „Андреас Ембирикос: сюрреалист, психоаналитик и фотограф”. Превела е трийсет книги от гръцки на български и няколко от български на гръцки: проза, поезия, есеистика, театрални пиеси, разкази.