Галерия

1

Срамът и провалът изпълниха очите ми със сълзи. Паднах на колене в нозете й и поисках прошка. Тя продължаваше да ме целува сладко и страстно, казвайки: ”Не се притеснявайте, господин Анестис, ще опитаме отново.” Сигурно магията е била толкова голяма, че дори не бяхме чули кошмарните крясъци на Попи под прозореца. Неоправданото ми забавяне бе накарало угнетителя да се разтревожи за съдбата на неговия роб.

Докато ние препускахме с главоломна бързина по пистата на щастието кошмарен шум внезапно ни прекъсна. Попи бе запокитила дюля по стъклото на външната врата, промушила ръка, дръпнала резето и нахлу в къщата уверена, че нещо лошо се случва на младото й протеже. Едва успяхме да се приведем в ежедневния си вид.

“Как може, не чувате ли толкова време, че ви викам? Щях да полудея от страх. Ах, Миртó извинявай за строшеното стъкло, но в паниката си не знаех какво да сторя. Още днес ще изпратя Анестис, да го поправи”, казваше Попи като същевременно ми хвърляше свирепи погледи, не защото подозираше какво се бе случило, а заради недопустимото ми неподчинение при подсвирването на господаря.

Миртó си тръгна от дома си и от живота ми няколко дни по-късно. Натовари багажа си на една двуколка и зави зад ъгъла, оставяйки подире си спомена за нейните багри. Никога повече не отворихме дума за онзи единствен и прекрасен миг. Някои неща губят красотата си толкова лесно и бързо, колкото и я даряват. Любовта, Лилика, е цвете. Разцъфва и повяхва. Такъв е и животът”.

Пребиваването на Лилика в градината на съседа остана в тайна известно време. Никой не усети присъствието й. Ще трябва, обаче, да намеря някакво друго решение, тъй като собственикът щеше да се завърне в дома си и положението на любимата ми приятелка щеше да се окаже затруднено. Първоначално се замислих дали да не измоля гостоприемството му срещу известна сума без естествено да издавам тайното си споразумение. Но не смеех да го направя, тъй като познавах опакия му характер.

Наближаваше времето когато правехме сладкото от дюли и безнадеждността ми растеше. Познатата процедура започна  с обирането на плодовете от дърветата. Колкото и да се оплаквах от непоносими болки в кръста не успях да трогна Попи, която вдигаше равнодушно рамене, казвайки: “Ох, нещастник такъв. Цял живот си вечно болен. Втръснало ми е да слушам едно и също.”

Верандата се напълни със щайги, претрупани с дюли, и рендето бе свалено от рафта. Едва-що бях започнал да ги прекарвам през него когато се случи нещо неочаквано. След толкова години дойде време рендето да се повреди. Подаръкът на дядо Харилаос издаде сух метален звук в дъното на легена. Обнадеждих се, че волята Божия е да се отърва от мъчението си. Бързо промених мнението си като чух заплахите на Попи, от които кожата ти настръхваше.

“За нищо не те бива, некадърнико, каквото пипнеш всичко се разпада в ръцете ти. Нарочно ли го направи?”

    “Не, заклевам ти се, самό се развали”, отговарях й аз, като едновременно се борех да сглобя разпадналите се парчета.

“Недей да ме лъжеш. Мен не можеш да ме измамиш. Тичай веднага да купиш ново и да не си посмял да се върнеш с празни ръце.”

Какво ли можех да сторя? Нищо. Взех автобуса и слязох до центъра на града, за да изпълня заповедта й. Проблемът бе в това, че не бе достатъчно да намеря какво да е ренде, а такова, което да приличало на нейното. Претърсих всички магазини, позовах се на помощта на дядо Харилаос и накрая стигнах до вехтошарниците на площад “Абисиния”. За мой късмет в една подземна работилница за изчукване на коли открих онова, което исках, и след като го платих скъпо и прескъпо се върнах в семейното огнище късно следобед с крака подути от ходене.

Щом влязох у дома носът ми бе погъделичкан от непозната досега миризма на гозба. Опитах се да отгатна какво ли точно готвеше тя в тенджерата, но умората ми бе толкова голяма, че единствено потърсих пантофите си и стол, за да приседна. Попи разглеждаше рендето и за пръв път в живота си я видях да се усмихва доволна.

Приготви масата сама без да поиска помощта ми. Извади празничния сервиз и сребърните си прибори. Оповести гордо, че след няколко минути сме щели да се насладим на изключително блюдо с дюли. Рецептата водела произхода си направо от най-известния майстор-кулинар на Европа. Настръхнах при мисълта за вкуса на дюля и побързах да заявя, че няма да участвам, като изтъкнах обичайното оправдание с язвата си.

Възраженията ми не хванаха дикиш. И тогава тя започна да ми разказва потресаващите събития, случили се по време на моето отсъствие: “Когато ти излезе, аз се разходих из двора и реших да поприбера малко онзи килим дето се въргаля в задната му част. Щом дръпнах саксиите, за да почистя, оттам пред мен изпърха една патица. Учудих се, понеже знам, че съседът отсъства от доста време. Обаче тя се бе настанила в неговата градина с целия възможен комфорт. Имаше и локвичка за къпане. Завтекох се подире й, но не успях да я хвана. В онзи миг иззвъня телефонът и бях принудена да я зарежа. Щом излязох отново на верандата я видях, че кълве дюлите ми. “Сега ще видиш какво те чака”, казах й и я хванах за гушата. Храс, замахнах с ножа и й прерязах гръкляна. След това я попарих във вряла вода, оскубах й перушината и я сложих право в тенджерата. Измъчих се докато я сваря. Нали разбираш, беше дърта, и колкото и да е месото й е по-твърдо.”

Първото, което направих, бе за пръв път от двайсет години насам откак се бях отказал от пушенето, понеже пречело на носа й, да запаля цигара. Хвърлих угарката върху мозайката равнодушен към нейните крясъци. Запалих всички лампи и развъртях всички кранове в къщата, за да набъбнат сметките и тя отново да не може да отиде на фризьор. Строших сервиза й, раздрах роклите й в гардероба. Тя ме гледаше безмълвна, убедена, че съм изгубил разсъдъка си. Но не - ни най-малко, умът ми сечеше като бръснач.