Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Откъс от романа “Сладка от бурканче” на гръцката писателка Елени Захариаду

17 Октомври 2014 / 09:10:17  GRReporter
9326 прочитания

“Един следобед, докато сменях уплътнението на чешмата се позвъни на звънеца на входната врата. Веднага след това дочух меден женски глас да долита приятно от дългия коридор до ушите ми: “Надявам се, че не преча. Дойдох точно в уречения час. Донесла съм и палитрата и четките, за да започнем веднага.” Запитах се какво ли означава всичко това, тъй като най-странното бе необичайната любезност в отговора на Попи: “Какво говорите, моля ви. Аз съм тази, която би трябвало да ви благодари. Голяма чест е за мен да разговарям с хора на изкуството. Това са хората, които ми подхождат.”

Загадката се изясни малко по-късно. Миртό искаше да рисува фасадата на къщата ни заедно с дюлевите дървета. Така тя се разположи  на двора, като закрепи статива и разбърка боите си. Наистина не разбирах какъв художествен интерес можеха да представляват спаружените листа на тези дървета и избледнелия цвят на плодовете им.

Изглежда тя усети моите възражения, тъй като при първия удобен случай, когато останахме насаме, ми каза: “Убедена съм, че дюлевото дърво е най-безизразното дърво в природата. Но за едно задание в Академията съм принудена да нарисувам пейзаж от съвременната градска среда. Скоро срокът за предаването му приключва, нямам възможност да обикалям из целия град и си помислих да запечатам това, което виждам всеки ден през прозореца си.”

Още едно човешко създание споделяше моите чувства. Сълзи на радост и благодарност напираха в очите ми. Тогава се появи Попи с подноса със сладко от дюля в ръце. “Ще ядеш и ще рисуваш”, каза й тя, смятайки, че по такъв начин човекът на изкуството влиза в пряк досег с темата си. Изчака малко, за да получи поздравления за сладкарските си умения и след това се курдиса на верандата, наблюдавайки затрогната как нейните дюлеви дървета прекрачват прага на историята.

Когато картината бе завършена Попи не можеше да сдържи радостта си. Напротив, Миртό се чувстваше разочарована понеже, както казваше, реалистичната живопис не можела да изрази вътрешната й потребност. Предпочитала неправилните форми и абстрактните повърхности. Въпреки това, тя веднага прие предложението на Попи: “Искам да нарисуваш два портрета, моя и на моя дядо Харилаос.”

Така можех да общувам с нея след като всеки обед и вечер влизах и излизах в дома й, за да й оставя храна. Съвсем самоволно Попи бе поела настойничеството и закрилата над нея от отрепките на обществото. Дори мъжки котарак не смееше да прекоси прага й без да даде пълна биографична справка и да оправдае целта на посещението си. Що се отнася до мен - нека не обсъждаме този въпрос. Аз бях извън всякакво подозрение.

Миртό посрещна любезно и търпеливо атаката на нашата любов. “Господин Анестис, чувствам се особено задължена към вас. Правите толкова много за мен, че наистина не знам как да ви се отблагодаря”, казваше ми тя със сладкия си глас. Изпотих се, изчервих се и се разтреперих като гледах прекрасните й влажни очи. Оставях на масата й тиквички със заливка от яйце и лимон, пълнени зеленчуци и агнешко на фурна. Украсявах фруктиерата й с портокали, банани и ябълки. Подреждах по рафтовете на библиотеката колекционерски издания с творби на великите майстори.

Живеех, за да чувам смеха й, да усещам докосването й в мига когато ми връщаше пластмасовите купички и да гледам бръчката, образуваща се между веждите й в мигове на творческо съсредоточаване. Миртό бе главното действащо лице във всичките ми сънища, а Попи в кошмарите ми. Изживявах във върховна степен щастието и нещастието. Радвах се на най-простите неща на света и бях нещастен по незначителни поводи.

Нито за миг не ми мина през ум да й изповядам чувствата си. Заставах дискретно до нея без да искам абсолютно нищо. От своя страна тя проявяваше симпатия, доброта и нежност. Търсеше компанията ми и винаги взимаше под внимание мнението ми за нейните картини.

Един ден най-неочаквано всичко се промени. Това стана при едно от обичайните посещения в дома й. Позвъних на звънеца и очаквах да ми отвори вратата като броях нетърпеливо секундите на очакване. Никога няма да забравя святия й образ. Бе толкова красива и чувствена в прозирната си бяла рокля. Косите й стигаха до кръста. Имаше необичайно изражение. Усмихваше се сладко и избърса запотеното ми чело с кърпичката си. Притесних се от този неочакван жест.

Отидохме в ателието, за да видя новата й картина. Забелязах голата фигура на мъж с необичайно изтънчени черти. Изглеждаше натъжен, а аз се опитвах да разтълкувам израза му, като исках да я впечатля с критическите си способности. Тя слушаше донякъде безучастно, което караше срама и несигурността ми да растат. Изведнъж усетих, че се приближава към мен отзад и устните й прошепват:

“Господин Анестис, искам да ме любите.”

“Госпожице Миртό, няма ли да бъде по-уместно сега да изядете суфлето, което ви донесох? Знаете ли, като изстине то си губи вкуса и става трудно смилаемо”, отвърнах й аз, усещайки как светът се сгромолясва под нозете ми.

Горко на онзи, който отблъсне зова на любовта. Пътят му е без връщане назад. Оставих се на нейните ласки и целувки. Подчиних се на желанията си и се отнесох с безразличие към чувството си за вина. Излегнах се до нея и помирисах тялото й. Уханието на младостта ме издигна до небесата на щастието.

Няма никакво значение, че любовната ни среща не бе доведена до край. “Непотребният ми инструмент” - съгласно диагнозата на Попи - осъден на безделие и подхвърлян на съмнение се затрудняваше да повярва на такова щастие. Имаше нужда от малко време, за да се върне към предназначението отредено му от природата.       

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus