Галерия

1

Полина Спартянова
    Джон Демос е роден в Солун през 1944, но баща му и неговите родители са родом от българския град Пловдив, който Джон нарича „Филипополис”. Точно там е и първата изложба на фотографа в България на световноизвестния му проект „Сенки на мълчанието”. Той е заснет през 80-те години на XX век и в него са документирани религиозни сцени от малки провинциални градчета из цяла Гърция с цел изследване на човешката духновност и вяра. Втората спирка на колекцията е в софийската галерия за фотография „Synthesis”, където GRReporter се срещна с един от най-популярните гръцки фотографи.
    Колко време Ви отне да направите колекцията „Сенки на мълчанието”?
    Експозицията е разработвана в продължение на 10-12 години и даже има снимки и от един друг проект, който разработвах през 70-те. Когато се върнах от следването си в Щатите видях, че Гърция се променя твърде много и затова направих книга за случващото се по това време. Започнах през 70-75-та и продължих до към началото на 90-те.
    Начинът, по който работя е малко налудничав, защото снимам през цялото време, където и да отида. Дори не виждам работата си  много време след това, защото работя в аналогов формат и едва напоследък се впускам в дигиталния, но честно казано не мисля, че ще работя за дълго в него. Например в Пловдив, където искам непременно да се върна и да си довърша работата, защото искам да направя много повече и много обикнах града. Заснетото от мен там вероятно няма да видите в следващите няколко години. Имам една такава философия, която се различава от на останалите фотографи по това, че те искат да свършат работата си възможно най-бързо и да я изложат веднага, но моята е друга. Аз предпочитам да оставя работата си да отлежи като добро вино и тогава да видя какво съм направил добре и какво - не толкова. Също така има и причина да правя това, защото типът фотография, който ме интересува, не е веднагическата сензация. Искам фотографиите ми да имат дълготрайно въздействие и да предизвикват интерес и в други времена. Това е свързано също така и с обектите, които избирам за моята работа. Например в този проект може да се види "вярата", някои хора могат да видят религията тук, но мен ме интересува как точно хората вярват и как агонизират, за да повярват, а не толкова в тяхната религия - аз не се интересувам от религията им. Ако комбинирате това с начина, по който работя, той ще придобие смисъл за Вас.
    Какво се крие зад черно-белите контури на колекцията Ви?
    Мисля, че няма смисъл да обяснявам философията на експозицията. Или снимките Ви говорят, или не Ви говорят. Затова трябва да се вгледате и да разберете какво Ви  казват картините. Има цяла сфера от възприятия в колекцията ми - има едни хора, които вярват, други, които се съмняват във вярата, а понякога е и трагедия. Ако започна да Ви обяснявам снимките няма да има смисъл да ги излагам по този начин и да ги представям на широката публика.
    Посещавали ли сте България по друг повод преди?
    Идвал съм и преди в България, за да снимам за френския вестник "Ле Монд", друг път за френското списание "Либерасион", а друг път за американско списание, когато ходих да снимам АЕЦ Козлодуй, защото имаше фалшива тревога за проблем в атомната централа - само няколко години по-рано се беше случила Чернобилската авария. Но България ми харесва много и ми е много комфортно тук, харесвам хората и трябва да си намеря някакви поводи, за да се връщам по-често тук и да снимам.
    Чувствате ли се по някакъв начин свързани с България, особено заради историята на твоите предци?
    Да, да. Чувствам се много свързан с Филипополис, защото баща ми е бил роден там и съм слушал много истории от дядо си. След Първата световна война е имало размяна на население между България и Гърция и семейството на баща ми е трябвало да се върне в Солун и много българи е трябвало да се върнат обратно тук. Те са били гърци по времето, когато Пловдив се е казвал Филипополис. Имах леля в Пловдив, но мисля че вече е починала и си спомням, че майка ми ходи да посети нашите роднини още докато беше жива.