Андреас Ембирикос (1901, Браила, Румъния – 1975, Атина)  е един от най-значимите гръцки поети от така нареченото „поколение на Трийсетте години”, представител на гръцкия модернизъм, въвел сюрреализма на гръцка почва, влял обновяваща струя в новата гръцка поезия, дързък и революционно настроен в мисълта и словото си визионер - прогласител на еротичен и освободен живот като онзи в Райската градина преди грехопадението. Ембирикос неотклонно защитава принципа, че „революционизирането на словесно ниво е предпоставка за бунтарска житейска позиция.”. Българското издание на поезия и проза на А. Ембирикос, съдържащо и критически текстове за творчеството му, е с марката на издателство „Фондация за българска литература, (поредица „Аквариум Средиземноморие”, 2003). Преводът от гръцки е на Здравка Михайлова.

 

ИЗ „ПИСАНИЯ ИЛИ ЛИЧНА МИТОЛОГИЯ”

ИЗ ЧАСТТА „ЛИЦА И ЕПОСИ”

НЕОПТОЛЕМ ПЪРВИ - ЦАР НА ЕЛИНИТЕ

(СТРАНИЦИ ОТ ЕДИН ДНЕВНИК)

 

Днес се навършват три години откак излязох от психиатрията и за сетен път с дълбоко вълнение си припомням времената, когато бях луд! Какво приключение само! И сто години да живея, ще си спомням онези времена и онзи златен човек, който застана до мен с такава грижовност, с такава преданост и кураж по време на цялото ми заболяване. За щастие всичко това принадлежи на миналото и днес, празнувайки за пореден път пълното възстановяване на душевното ми здраве, прославям Бога и благодаря на човека, който се превърна в негов пратеник, за да ме спаси.

Как мога сега да не си припомня някои обстоятелства от онова време! Онова, което ми направи тогава най-неизличимо впечатление, онова което ме разтърси най-дълбоко, бе констатацията, че хората не само се вразумяват, а и се покланят на логиката. Аз сторих всичко възможно да ги убедя, че не са прави; не само с всекидневното си поведение, а и с беседи, статии в списания и вестници, а на няколко пъти (всичко на всичко три) и с буйстващи атаки срещу ослепително бляскавата композиция на един мой познат скулптор, имал злощастната идея да нарече красивата статуя “Логика”. Но всички мои опити се оказаха безуспешни. Накрая ме хванаха и ме затвориха в една лудница, където в продължение на години (всичко на всичко четири) продължих безрезултатно борбата си.

С малки изключения докторите в това заведение разсъждаваха логично, но глупаво - тоест, в психическо отношение те стояха на много по-ниско стъпало от много луди. Най-голямото изключение там бе човекът, който ме спаси - който, впрочем не бе обикновен психиатър, а психоаналитик, и то психоаналитик с въображение - нещо, което всички негови тълкувания, както и литературните му произведения, доказват.

Когато ме докараха в лудницата, вместо шлем на главата си носех самовар (самоварът на майка ми). Бях го закрепил с ремък под брадичката и се размотавах по улиците, държейки копие в дясната си ръка като от време на време крещях с цяло гърло: „Диоскур! Горко на другите и на нас!” (Бях прочел тази фраза в едно писание на моя психоаналитик, от чиито произведения се възхищавах и ги знаех наизуст). По тази причина и тъй като без да съм съвсем наясно защо в собствените си писания винаги под моя подпис добавях красивия псевдоним „Неоптолем” (с който се прославих, а прославих и новогръцката словесност) още от самото начало докторите в лудницата ме назоваха с прякора „Неоптолем”. На мнение съм, че това е единственото умно нещо, което тези клети господа сториха по време на целия ми престой в тяхното заведение.

Четири години! Четири години на принудително ограничаване на един самороден гений дошъл на този свят, за да служи на нещастното човечество. (Изричам тази фраза, както би я изрекъл по турско време един патриот от Пелопонес: „Многострадална, Морея1!”). Но ето че оздравях, оздравях напълно и още веднъж искам да ви благодаря, на теб Господи, както и на теб, добри ми докторе, който грижовно и закрилящо простряхте силните си и великодушни ръце над главата ми, над душата ми...

Човекът е най-голямата загадка на този свят. Един ден прилича на глина, на следващия волята му извайва каквото пожелае; на следващия ден отново прилича на глина, над която обаче не неговата воля, а зейналото му хаотично, подобно на бездна подсъзнание, упражнява абсолютна власт и дава израз и образ на човека, принуждава го да прави едно или друго без той и хабер да има за това. Единствено геният може да предложи наистина окончателни решения. О, колко велика и чудна е тази „е н т е л е х и я”2. И Бог ме благослови с тази „ентелехия” като направи така, че в мен да се осъществи  г е н и а л н о с т т а! Тъй като чувствам, че съм действително гениален. Стига някоя керемида да не падне върху главата ми. Стига някой от моите врагове или пък някоя от онези тайни или явни организации, които действат и извършват престъпления уж в името на страдащото човечество, да не ме утрепят коварно с удар с нож в гърба.

О, моя пречистена кръв! О, мое обилно и горещо семе! Вие, които ме издигнахте като тропически тайфуни до най-високите върхове на Всемира! На вас дължа всичко. Защото вие, драгоценна моя еротична Багреница, прелестен Млечен път, вие сте Бог в мен, а посредством Вас аз Го проектирам върху другите, върху малките и големите, върху щастливите, нещастни и вайкащи се хора. О, мой пулсиращ гръклян, о навеки тръпнещ мой щръкнал член, на вас дължа всичко, защото вие сте същински и неподправен Бог, който винаги навестява способните да повярват истински. Копие мое, златно мое копие, и ти червена стомно, сърце мое, с вас изписвам словата “или с него или върху него”3 от Акрокеравния4 до осеяната с кули Толима, от Мека, любов моя, Аллах, до платата на Азия, от Мисисипи и Мисури до Амазонка и Замбези, от дълбините на Тихия океан до необозримо високите върхове на заснежените Кордилери.

   Да, да, аз съм гениален. Как е възможно да премълча, че единственият реален напредък, който ще бъде постигнат, ще се дължи на гениалните на този свят, сред които видно място заемам и аз (отново ви благодаря, Господи мой и мой докторе), аз някога лудият, а днес здравомислещ, но и тогава, както и сега все така гениален мъж, аз, Неоптолем, синът на прочутия Ахил, славата на елинизма и на исляма, на вчерашното, днешното, на утрешното и на нине и присно и во веки веков присъствие.

Обични ми, славни мой татко Ахиле, скоро наближава часът, когато ще отмъстя на всеки твой враг в Делфийското Светилище. Обична, сладка моя майчице, о, Гърцийо, скоро ще удари часът, когато щеш не щеш, аз красивата ти издънка Неоптолем ще те оплодя, пропъждайки завинаги всяко досадно попълзновение, наливайки основите на нова епоха - за доброто на Всемира и в прослава на елините.

Любими мои братя, най-после възмъжах! Чуйте ме...Всички вие...малки и големи. Казах, възмъжах. На три хиляди години съм. Сбрал съм в съкровението на душата си цялата история на Гърция и цялото наследство на елинизма. В младежките си години влязох в Троя с помощта на Троянския кон. Аз убих Приам и Астианакс5. Братя мои...следвайте ме. Аз съм як и могъщ…Ще ви предвождам навеки към абсолютната гръцка духовна и материална величавост.

Всемогъщи Боже! Сега го виждам. Виждам го отчетливо, с кристална яснота. Имам прозрение каква е съдбата ми и какво е моето предназначение. Разтърсва ме дълбока тръпка. О, каква велика тайна е потокът на битието! Когато преди два часа приседнах тук, за да впиша в дневника си няколко думи за днешната трета годишнина от радостното събитие на изписването ми от психиатрията, все още не бях прозрял какво е истинското ми предназначение. Но преди малко, докато пишех, вече проумях това и все така без да спирам да пиша, съвсем очевидно направляван от божията десница, взех своето решение...Блага вест! Братя мои, аз съм претендент за гръцкия трон. Братя мои, казвам ви го без заобикалки и без шикалкавене - аз съм вашият Владетел! Братя мои, от днес започва новото ми поприще!

 

Един час по-късно

 

Едва-що написал горното, си помислих, че трябва да кажа две думи на човека, който ми помогна да оздравея от старата ми болест и да изразя чрез някакъв официален акт голямата си признателност. Преписвам това писмо тук в дневника си, за да намери, когато му дойде времето, място в държавния архив.

 

                                       От привременния дворец 

 

Драги ми докторе и мой благодетелю,

Днес празнувам третата годишнина от деня, в който благодарение на вас и на всемогъщия Бог превъзмогнах тежкото си заболяване. Този ден е свят за мен, тъй като не само символизира пълното ми изцеление, а и защото в същия ден - тоест днес - без никаква следа от бълнуване прозрях какво е истинското ми предопределение и отговорно и неотменяемо взех своето решение. Докторе мой, разсъдъкът ми е бистър, а логиката ми безупречна. Вижте, драги мой, колко е логично...

Щом като съм Неоптолем, следователно съм син на Ахил. Щом като съм син на Ахил, следователно съм Неоптолем. Решението ми е естествено следствие от гореказаното. Докторе мой, скъпи ми приятелю, днес аз наследявам баща си на трона на Гърция, за да изкова нейната нова слава и да укрепя величието и успеха й със собствените си ръце. Както ви казах, решението ми е окончателно и неотвратимо.

Утре сутрин заминавам с първия автобус, за да взривя с динамит Делфийския Оракул. Така ще отмъстя на Аполон за смъртта на обичния ми татко. След това незабавно се връщам в Атина, за да уредя формалностите около моето коронясване.

Докторе мой, виждате, че както в мислите, така и в действията ми, властва всепроникващата логика, която вие тъй много ми помогнахте да си възвърна.

В знак на признателност за всичко, което сторихте за мен, ви назначавам, скъпи мой, вас, който бдите вечно нащрек - буден часовой и страж на най-напредничавите наблюдателници на Духа и на Империята - повтарям, назначавам ви за Протоспатарий6 на гръцките поети и психоаналитици и, ако желаете, ви преотстъпвам Андромаха7.    

Атина, 23 февруари 1946

НЕОПТОЛЕМ ПЪРВИ

По Божия милост Цар на Елините

 

 

ЕДИП ЦАР

 

                                               На Мария Бонапарт1

 

Дойде време хората да узнаят истината. Ще ви я каже един прост човек от лесовете, истинско чедо на Пан и Амадриадите - горските нимфи, които живеят в стволовете на дърветата.

След дълги странствания из котловината на Атика, идвайки от Беотия, Едип цар и аз ловецът Хавриас най-после пристигнахме в Колон. Запъхтян и натежал, слепият владетел на Тива с все още кървящи очни орбити, се подпираше на рамото ми и с помощта на патерица ме следваше, стенейки от физическата си и душевна болка.

Пътуването ни трая два дни и две нощи, а сега рано-рано призори на третия ден в ослепителната светлина на Атика недалеч от нас различавах храма на Евменидите. Доколкото можех, помагах на Едип, придържайки го под мишница, но въпреки свръхчовешките усилия, които полагаше, измъченият владетел едва се влачеше.

Трябва да знаете, че това което ще кажа тук, всичко което отговорно заявявам, има за цел да бъде възстановена истината, понеже така както са описани от историците и трагиците, определени данни относно последните мигове от живота на тиванския цар са съвършено неверни. В състояние съм да докажа истината и ще я проглася гръмовно, тъй като както ще видите, аз бях очевидец на онези драматични събития.

Едип не бе отведен в Колон от дъщеря си Антигона. Красивата му дъщеря го заведе до планината Китерон, където ме срещна на връщане от лов с трите ми кучета и ме помоли аз да отведа морно крачещия й баща в Атика и то, защото страхувайки се да не би рано или късно старецът да се самоубие, тя първа искаше да стигне в храма, за да умилостиви своевременно Евменидите, така че доколкото бе възможно да облекчи живота на царя след смъртта. Аз приех да отменя Антигона редом до баща й и бързайки към Колона с едно от трите ми кучета, с добрия ми Мерсиас (на когото наредих да я последва, за да я закриля по пътя), красивата девойка пристигнала в покрайнините на Атина доста преди нас.

Никога няма да забравя мъчителния път на слепия изтерзан владетел, който се влачеше до мен. Когато, ридаейки ми разказа драмата разтърсваща душата му, аз обикновения човек от горите, чието върховно Божество и покровител беше Пан, се опитах многократно да го утеша, като изтъквах, че не намирам за ужасяващ факта, че е познал майка си Йокаста и добавих, че и аз бих сторил същото и че ако се сдобиех с дъщери от тази или от някоя друга жена, щях без никакви угризения да се съвокупя и с тях, и то още от най-крехката им възраст. В подкрепа на моите аргументи споменах олимпийските богове, които почти всекидневно се отдават на такава любов. Но изтерзаният владетел отхвърляше притеснено аргументите ми, избухвайки в проклятия, като кълнеше самия себе си за случилото се в семейството му. Тогава аз отново отворих уста и повторих онова, в което бях убеден.

„Драги ми, владетелю”, казах аз, „недей така...Чуй ме; истината ти казвам....Дори днес повечето хора са луди...Но не приляга на велик цар като теб да си блъска ума с толкова прости неща...Напразно си бил наказан и напусто се измъчваш...Ще дойде ден, когато кръвосмешението ще бъде смятано за също толкова естествено, колкото другите видове любов и тогава, когато вече никой няма да се страхува от баща си, няма да изпитва потребност и да го убива. Хората и любовта най-после ще бъдат свободни като нас обикновените и живеещи природосъобразно горски люде....”

В този момент исках да добавя: „Само доброволните слепци не виждат това”. Но като си помислих, че слепият цар би могъл да изтълкува това като ирония, премълчах тази своя мисъл.

Въпреки това, щом Едип чу всичко което му казах преди да замълча, още повече се затормози и като се блъскаше в гърдите, отново избухна в проклятия срещу себе си.

Като видях че това, което казах като почтен и откровен човек, не само не успокоява тревогата и болката на царя, а напротив изостря душевното му страдание, изоставих тази тема и замълчах, тъй като нещастникът не бе в състояние да говори за нищо друго.

Накрая след дълго странстване (трябва да кажа, че не познавах местността отвъд Китерон) пристигнахме в Колон.

Тук ми бе писано да стана свидетел на сцена, която ще си спомням с ужас и погнуса докато съм жив. Ах!...Ако Едип бе имал сила да се вслуша в това, което му говорех! Днес той щеше да бъде жив, щастлив и в крепко здраве.

Антигона, която бе не само много красива, но и много добра девойка, обичаща баща си и братята си, ни очакваше на стълбите на храма. Едва-що видяла ни, тя се завтече радостна към нас, а добрият ми Мерсиас подтичваше редом с нея.

„Татко! Добри ми, Хавриас!”, възкликна тя и след като прегърна царя, който едва се държеше на нозе, прибави: „Татко, успях да умилостивя Евменидите!...Ще проявят снизхождение...”

Изпълнен с надежда и щастие, аз предадох Едип на дъщеря му и се оттеглих за малко като казах, че искам да си почина. Истината бе, че красивите девойки на Атика, които бях срещнал по пътя, неудържимо ме привличаха. Без да страдам от никой от скрупулите на тиванския цар, бях решил да завоювам една или две от тях и след като взех кучетата си се отправих към полята.

Този лов се увенча с пълен успех. Любовният ми улов (две работещи в безбрежната маслинова гора на Атика девойки) бе бляскав и след около два часа се завърнах в Колон, грейнал от щастие.

Горко ми! Там ме очакваше отблъскваща гледка. Трите Еринии3 бяха измамили Антигона, баща й и мен! Проснат на плочника под пропилеите на храма, слепият цар на Тива Едип крещеше, гърчейки се. И докато оплаквайки, коленичила с разголена гръд Антигона разкъсваше одеянията си, очевидно пришпорвани от несвещен бяс, въпреки ослепителната атическа светлина гнусните Евмениди се отдаваха на отвратително и неназовимо деяние. С ужасяващи гримаси и страховити, сякаш не от този свят хрипкави крясъци Аликтó и Мегера държаха злочестия клетник неподвижен, а виейки като хиена, Тисифона разкъсваше със зъби детеродните органи на мъжа.

Тогава аз, обикновеният ловец от горите на Беотия, но добър стрелец Хавриас, превръщайки се в съвест на света, в отмъстител и възмездие, свалих с бързи движения окачения на гърба ми лък и изваждайки от колчана си три островърхи стрели, неколкократно опънах чевръсто тетивата и убих трите Евмениди.

Но за съжаление те вече бяха скопили Едип и не след дълго той издъхна. След това последваха познатите трагедии. Но поне трите скверни създания престанаха да съществуват на този свят, а разкъсвайки труповете на Ериниите, доброто ми куче Мерсиас и другите ми две кучета ги изличаха от лицето на земята.

Толкоз по въпроса за възстановяването на истината. Защото до днес, до този момент - сиреч относно всичко, което има връзка с последните мигове на Едип цар - било по грешка, било злонамерено историците и поетите разказват съвсем различни неща.                   

 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОДИСЕЙ

Каквото ще да казват някои, леността е лошо нещо. Не от морални, а от биологически съображения, по причини надхвърлящи дори така наречената екзистенциална философия.

Трябва да поясня какво имам предвид. Усещам го. Ето тук.

Някога в покрайнините на Новия Йерусалим (или Солт Лейк Сити) живееше мормон с огненочервени коси на име Дениъл Картър. Този човек имаше три красиви жени - Пенелопа, Джорджиана и Екатерина. Дениъл беше добър и благ. Но имаше един недостатък. Беше мързелив.

През първите три години от съпружеския му живот всичко вървеше добре. На четвъртата година той си взе още две жени - Рут и Елена. Измина още една година и все още всичко вървеше добре. Безгрижен и здрав, Дениъл живееше щастливо със своите жени. Но в края на петата година пожар изпепели образцовото му кожарско ателие, оставено в наследство от баща му и като изключим една къща и няколко ценни предмета благият мормон загуби всичко. Тогава мързелът му пролича.

„Несретни Дан”, казваше му Пенелопа, която си позволяваше да бъде по-смела с него от другите жени. “Горкичкият Дан, защо не се опиташ да поработиш, защо не се захванеш с нещо...Бедността съвсем ще ни сломи...Ще умрем от глад...”

От време на време Дан продаваше по някоя скъпоценност и казваше, поглаждайки малката си рижава брадичка:

„Господ си знае работата. Господ си знае работата, щом е да се погрижи за добрите хора”.

Истината е, че освен мързелив, Даниел същевременно бе и мечтател и вярваше в един щастлив Йерусалим, който Бог Вседържец ще закриля отвисоко во веки веков.

Един ден Пенелопа отново му каза:

„Слушай, Дан, от обич ти го казвам. Т р я б в а  да работиш. Първите дни сигурно ще ти се види малко трудно. После обаче ще ти хареса...Ти си як и здравеняк...А си и юначага...Вземи това решение...Трябва да работиш”.

Този път Дениъл Картър бе изтръгнат от неговия съзерцателен унес. Наистина, помисли си той, Пенелопа има право...неговият обичен град не се казваше само Нов Йерусалим, той се казваше и Солт Лейк Сити.

„Добре”, каза той на жена си, грабвайки кръглата си широкопола шапка. “Добре, ще отида до езерото да размисля, а утре ще взема решение”.

„Ах, браво, Дан!”, възкликна просълзена първата му жена.

„Довиждане”, отговори Дениъл и пое по пътя към езерото, където най-вече обичаше да седи и да съзерцава. Докато крачеше по пътя, за пръв път в живота си отново и отново той повтаряше с горчивина:

„Йерусалим! Йерусалим! О, мой солен град!”

След час Дениъл Картър седеше под едно дърво на брега на езерото, подпрял брадичка върху дланите си, потънал в размисъл какво трябва да стори.

Беше хубав пролетен ден. Винаги солените води изглеждаха сладки. Хълмовете насреща се бяха раззеленили, а върху тях се бе пръснало стадо крави. До входа на една ферма девойка доеше крава.

Недалеч от Картър, пушейки лула, мирен гражданин със сламена шапка изключително търпеливо ловеше риба.

Замислен, отначало Дениъл огледа целия пейзаж. След малко обаче погледът му бе прикован от девойката, която доеше кравата.

Сега мислите на Картър се превърнаха в съзерцание; съзерцанието прерасна във видение, а видението в екстатичен унес.

Би могъл да стане земеделец. Би могъл да прибави и тази красива девойка към колекцията от другите си съпруги. Лека-полека би могъл да стане едър земевладелец, същевременно апостол на мормонството по целия свят и накрая преспокойно би могъл да стане дори президент на Съединените щати...Защо пък не? Не е ли бил отначало и Абрахам Линкълн най-обикновен човек?

Но защо ли казваше „бих могъл да стана това или онова”? Той вече беше всичко това. Девойката, която доеше кравата, също стана негова жена, негова съпруга. Денят беше прелестен. Полята бяха затревени. Отвсякъде лъхаше ведрина. Велик си, Господи, и славни са делата ти!

„Йерусалим! Йерусалим! Лелеян град!”, провикна се с патос мормонът, изправяйки се на крака. “Ще настъпят нови времена! Ще дойдат нови пророци! Ще дойда да те проглася аз, Дениъл, о Нови Йерусалим, за столица на целия свят, в сърцето на Юта на брега на красивото езеро!”

С този призив червенокосият мормон се отправи към девойката, която все още доеше кравите. Беше всемогъщ и прославен. Беше всемогъщият обновител на Вселената...     

Онзи, който ловеше риба на брега на езерото недалеч от него, поклати глава и си помисли: „Още един луд... Светът е пощурял”. Виждайки, че изпадналият в екстаз мъж се приближава решително към нея, девойката заряза кравите и се затвори у дома си.

Но Дениъл не се разочарова. Той бе мормонът Картър, великият любовник и обновител на Света. Същият ден построи паянтова колиба от листа и клони и се настани в нея на брега на Соленото езеро в покрайнините на Новия Йерусалим, изразявайки отдалеч любовта си към девойката и непрестанно обогатявайки виденията си.

На третия ден успя да се приближи до девойката. На петия ден се ожени за нея. На шестия ден - може би защото тази девойка бе неговата шеста съпруга - той си спомни, че го очакваха другите - Пенелопа, Джорджиана, Екатерина, Рут и Елена. Той взе Каролина - така се казваше новата му жена - подпали набързо струпаната колиба и се завърна у дома със свито сърце.

Какво ли се беше случило с другите му жени? Дали не бяха си отишли? Дали не бяха умрели? Дали не просеха за къшей хляб по улиците, докато той се бракосъчетаваше?

Вкъщи завари неочаквана гледка. Двама търговци на добитък, един сарафин, един директор на клуб за хазартни игри и един вулгарен демагог се бяха настанили в дома му и след като бяха превърнали петте му жени в наложници, се забавляваха с тях срещу къшей хляб...А той, който идваше от езерото редом с новата си съпруга, за да оповести радостната вест, че е настъпило ново време, че е решил да се хване на работа, стърчеше там на прага на дома си като рогоносец.

 Тогава дълбоко в душата на Дениъл внезапно се пробуди кръвта на старите заселници, кръвта на пуританите авантюристи и пред погледа му проблясна красивият образ на архимормона Джоузеф Смит. Изведнъж Дениъл Картър се преобрази в човек на действието. Измъквайки в миг от кобурите двата пистолета с по шест куршума (модел “Смит енд Уесън”), той даде два халосни изстрела. Петимата женихи си плюха на петите, завтичайки се към отворения прозорец на стаята, докато ужасените съпруги кършеха ръце и ги протягаха умолително към съпруга си.

Но Даниел нямаше намерение да остави петимата мъже да си отидат безнаказано и изричайки ужасни богохулства, многократно натисна спусъка на двата пистолета. Сега женихите се хвърляха един след друг през прозореца, криво-ляво се приземяваха, падайки на тревата с по един или два куршума в бедрата, докато шестте жени на мормона падаха на колене в нозете му и ги целуваха.

След една година Даниел стана търговец на мустанги. След две години стана кмет на Солт Лейк Сити, а след пет години по витрините на всички книжарници в Новия Йерусалим се появи дебела книга с име на автора и заглавие:

 

ДАНИЕЛ КАРТЪР

 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ОДИСЕЙ

ИЛИ

МОРМОНСКАТА СЛАВА

 

 

NERONE

 

Всеки говореше каквото му хрумнеше.

Някой непрекъснато повтаряше думата „върволица”.

Друг казваше, натъртвайки:

„О, мъже атиняни!”

Трети пък настояваше да се чуе неговата фраза:

„Товароразтоварачите и гладиаторите се разбунтуваха... Товароразтоварачите и гладиаторите се разбунтуваха...”

Група обезумели хора крещяха:

„Поплий Корнелий Сципион! Сципион Африкански!”

Ликторите се обърнаха и извикаха:

„Млък!”

Хората отвърнаха:

„Лайна!”

Последвалата олелия бе оглушителна.

Изведнъж се случи нещо, което изненада огромната тълпа, заливаща от сутринта Колизеума.

Гола, с изкусно вчесани и украсени с хиацинти коси, покачена върху колесница теглена от дванайсет девственици от източните провинции, на арената излезе изправена и красива, със застинала усмивка императрица Попея. Устните и зърната на гърдите й бяха обагрени с кръв, а сред мъха на Венериния й хълм се белееха портокалови цветчета.

Народът крещеше и скандираше.

Изправен на моята трибуна и аз крещях:

„Аве, Попея!”

В същия миг вратата на дивите зверове се отвори и на арената се втурна втора колесница, по-голяма и по-тежка от първата. Тази колесница бе теглена от шест лъва от Атласките планини и Нубия, чиито юзди държеше Нерон с венец от рози на главата, спокоен и божествен сред стенанията и воплите на християните, пламтящи като факли насред арената!

Ентусиазираното множество надаваше възторжени възгласи и скандираше:

„Аве, Цезар! Аве, Цезар!”

Все така изправен, сега аз виках от мястото си:

„Аве, Цезар! Аве, християноборецо!”

Тогава Нерон се обърна към мен и вдигна десницата си.

В този миг без малко щях да полудея. Император Нерон - това бях аз!

 

 

СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ А.ЕМБИРИКОС

 

Из „ПРЕШЛЕНИТЕ НА ГРАДА”

БЛЯСЪК

Яркият фитил се превърна във фар

Кристалите му ни говорят

Понякога ний сме негови лъчи

Друг път приличаме на далечния му глас.

Стоим изправени пред отблясъците му

Тялото му ни завладява

Дава ни сили неговата светлина

Сърцето ни с неговото ведно бие

(а мислите които отминават са кораби

морето е в краката ни).

Никой от нас не следва неговите стъпки

Всеки върви и се отдалечава към

Скривалищата на виденията си

Земята която ни покрива е във нас самите.

Страстите ни се събират вкупом

Косите им се преплитат

Устата се целуват

Ръцете им се стискат

Нашият Сфинкс ни притиска до гърдите си

В блестящото мълчание на фара.

 

ПУРПУРЕН МИГ

Никой процеп не се разтваря без копнеж

Върху оградата на градината птиците разперват криле

Близостта на реката ги привлича

Страстта на плешивия орел по белия гълъб

Е извисяване на планина със заснежен връх

Когато ледовете се топят пеем в долините

Водите ни опияняват

Зениците на очите ни отмиват съкровищата си

Едни са блондинки други брюнетки

Носят върху лика си отблясъка от надеждите ни

Носят в гърдите си млякото на живота ни

А ний стоим край тях

Заобикалят ни исконни повеления

Тромбовете на планините пулсират и се разсейват

Снеговете им са песни на напора на новото време

Тези години са нашият живот

Птиците почиват в хралупите си по пладне

Никой процеп не се разтваря без копнежа

        на разкритието

Понякога се превръщаме във клепсидри

А сюнгерите са премалели за всяка наша капка.

 

ВЪЗДИГНАТА

       

                                       На Стефания Ембирику

Днес денят е син

Листата му са зелени

Розите му жълти

Ноктите му ярко червени

По балконите му във вятъра плющят знамената

По балконите разпускат коси снощните вечеринки

Любовниците им тръпнат

Гривните им са като бляскави слова

Подобна на онези които Хесперидите мълвят в съня си

Все още никой не е успял да ги укроти

Красиви са и блестят на слънцето

Красиви са и искрят в мрака

Главозамайването не ги плаши

Покрай мълвящите ги устните избликват проблясъци

Мрачни хора кръстосват шпаги във вятъра

        кой пръв да ги грабне

Улиците са пълни с къщи

Къщите са пълни с хора които следят

        със свито сърце дуелиращите се

Дуелиращите се приветстват цезаря

Изведнъж единият пробожда булото на нощта

И денят изскача на пясъка

Всички го следят

Всички го умоляват

Всички го назовават Днешен

Питомни стада го следват а очите му са

        сини.

 

ОРИОН

                На Одисеас Елитис

 

Неопределеният сезон с неговите щъркели

Изплува над глетчерите и се носи на Запад

Голи кристалите голи лястовиците в слънцето

Възпяват кръстопътя като се стрелват

Откос над земята

Колчани на пролетта

Не лъкатушат ледовете без някаква надежда

Уютът на всеки глас съдържа целия му смисъл

Кил на връхлитането

С всемогъщите щъркели при спускането

Полярните отблясъци се възмогват в облаците

А от вчерашните сенки корди с кукички изтеглят рибите

Зеят небесата и пърхат буболечките

Този дял е на привидението

Не е нужно да се скрият гларусите

Изправени моряците опипват с поглед хоризонта

Ковчег се появи на Арарат

Самодива принася маслинова клонка

Между зъбите си държи пръстен

Пръстите й притежават красноречие

Посланието й пристига отдалеч

Трийсет години чакахме сред глетчерите

Засичането със сирената

Когато корабната свирка прозвуча

И сирената се появи с подсмихване

Несъмнено ни очакваше от сутринта

Когато думите бързат и гласът пристига

А щъркелите се реят в светлината му

Изгрев зарево

Слънчев кил призори

Спускане на глетчерите

Сводът на всеки ден ни изпълва с розов пух

Мнозина от нас пушат лули от черен корал

Други цигарета от морска пяна

А плющенето на нашето сближаване

Напомня името на прастар град

Всички се стичаме да видим появил ли се е

Щом като хоризонтът грее

Щом като толкоз му прилича.

 

Из „КРЕПОСТИТЕ НА ВЯТЪРА”

  КАТО НЕДОВЪРШЕНА ТВОРБА

На Маракис

 

Опиянението на вълните е послание

Което мореплавателят отнася на своята любима

Спокойна нощ е кадифето на мълчанието

Сред звездите плъзгащи се покрай кърмата

За пътуването на мачтите за пътуването на

        колесниците

Такелаж на шхуна - колесничар

На колесницата с четири коня препускаща към радостта

На циганските табори с момиченца

По-привлекателни дори от собствените им очи

Когато тръпнат в омарата на утрото.

 

ОВЕН

Гълъбитге на трезвото шествие

Почукват с човки по стъклените вази

А под стъпките на шофьорите

Разцъфват червените цветя на съдебните заседатели

За сплотяването в храсталака

На отстъпчивото предразположение на лилиумите

Към кадифените ръкавици на въглекопачите

Когато пръскат плявата на лебедите.

 

ДВЕР

Дейността на жената е сияйна

Накити по лавиците като звезди

Сипе се прашец от карамфили

Разтварят се зажаднели устни

Да изпият думата която ще разцъфне

В градини без телени огради

Но с блясъка на едномачтов кораб

Тласкан от четирийсет гребци. 

 

 

СЪБЛАЗЪН

Когато вълните блъскат илюминаторите

На кораба пътуващ към Индиите

На палубата му стои смълчана

Загледана в стихията млада жена

Докато годеникът си играе със гърдите й

Бъдещ тълкувател на езика на водните лилии

Из тайните ходници на Сингапур

Въпреки клопките на местните жители и легендите

На нощни птици и сутрешни вестници.

 

 ДЪЖДОВАЛЕЖ

Леко прошумоляване като от конец в игла

Целува пръстите на привидението

На мъж обитаващ градина

Жънещ целувките и фъстъците

На несравним урожай

На еротичен урожай

На урожай дву-трикратен и катадневен

Преди да е опрял о възела на времето.

 

ЕКОТ

Стъпките ни все още отекват

В жужащия от насекоми лес

С тежките капки мразовита слама

Стичаща се по листака на дърветата

И ето че в пещерите гръмва

Потреперването от всеки удар на секачите

Разреждащи с брадви стволовете

Стиснали в уста песента

Която са научили като деца

Докато са играли на криеница сред дърветата.

 

УТРИНЯ

Френетично но неотклонно

Жребчето на деня се втурва

В пастта на пролетта и птиците струят светлина

С ведрина в гласа им

Като флейти отекващи във фауна

На шепа ангели изпаднали в екстаз

Като анемони изникващи

От венцелистчетата на насладата. 

 

ПУКНАТИНА  

Отново се дърлят соколите

И в гъстия клонак на леса

Бълнуват ветрове и се преплитат

С пелената на порутен град

Със стоманените стружки

Със старите рокли

Със стенанията от гръкляните

На непозната шепа борещи се хора.

 

 

ПЯНА

Копнежите са минарета щръкнали

Проблясване на мюезина на върха им

Сигналните ракети на виковете на всемира

Светулки в чекмеджета на девойки

Обитаващи крайбрежни вили

Препускащи с велосипеди из градини

Голи полуголи пременени

В рокли с волани и ботинки

Блестящи денем и нощем

Каквато е гръдта им в мига когато се гмуркат

В морската пяна.  

 

От гръцки: Здравка Михайлова