Галерия

1

     - Будала ми изглежда детето – подхвърли един ден майка му – госпожа Силвия. – Отделно, че е вече почти пет годишно, а още не приказва.

   И наистина, момчето бе закъсняло да проговори. Заведоха го на детски психолог, който започна отчаяно да трие очилата си:

    - Сигурно е изживяло някаква травма, в ранна възраст. – заекна той. – Друго обяснение няма!

   Заведоха го и на врачки, но и те вдигнаха безпомощно ръце:

   - Много секлет е натрупало! – казваха.

   Как може обаче едно дете да  натрупа секлети, не ни е ясно. Баща му си имаше своето обяснение:

   - Ем, цялата бременност надрусана я изкара! – гълчеше той клетата майка. – Какво искаш да бъде детето.

   - Я върви на... – реагираше  обикновенно непокорната циганка. Веднъж обаче, Георгиос Хасан, не успя да се овладее и хвърли по нея празната пластмасова саксия. Уцели я по главата. Циганката изпищя от обида и болка. Макар и снажна, двуметрова жена тя се сви в бедната кухничка и горчиво заплака. Мъжът й я напсува с думи, които не можем да преведем и тъкмо се канеше да излезе, когато видя детенцето да  преближава разплаканата си майка. От раната на главата й бликаше кръв. Черна, циганска кръв!  Детето простря ръце и тутакси кръвоизливът спря. Майката престана да плаче. Лицето и вече изглеждааше ведро. Гневът бе изчезнал! Странно спокойствие бе започнало да се излъчва от очите й. Стелеше се  наоколо като дима от отворената вратичка на печката...

   - Анам! – промълви детето и клетата циганка отново се просълзи:

   - Детето ми приказва! Нарече ме „Майко!”

   Георгиос Хасан зяпна от изненада. Приближи се бавно. Показа на детето ранения си пръст. Ден по-рано го бе прищипал на вратата. Детето отново простря ръка. Първо изчезна виолетовия цвят. После отстъпи отокът. На края зарастна и раната. Кожата стана кафява, естественият цигански цвят, с други думи. И всичко това в бързо движение. Както се разлистват растенията по документалните филми.

    - Бабам! – промълви детето и суровият циганин не издържа. Опита се да се закашля за да прикрие вълнението си. Не му се отдаде  обаче и сълзи на обикновенно, човешко щастие рукнаха от очите му.

    Дори започна да приказва глупости:

   - От това бихме могле да изкараме много пари! – каза той. – Ще забравим беднотията завинаги.

   - Да не си посмял! – скочи решително Силвия.  – Ако приемеш от някого пари, детето ще загуби вълшебните си способности!

   Георгиос Хасан бе готов отново да я прасне с пластмасовата саксия, но го спря настойчивият поглед на детето. Гледаше го като оцъклено. От погледа му бликаше мека, синкава светлина и можеше да бъде сравнено със зомбитата, както ги показват по филмите.

   - Детето е омагьосано! – успя да промълви циганинът и уплашено се прекръсти.

   Разбира се, детето не бе омагьосано. И нямаше нищо метафизично в цялата история. То просто бе  Holy child, едно Свято дете! Точно както бе предсказало момичето от Калкута. И не зяпаше като гламаво ненастроените канали, а четеше кодирани послания, и зареждаше организма си с полета от положителна енергия! Не приказваше, за да не разпилява с безполезно бръщолевене тези полета. Чувстваше обаче, че може да бъде полезно на хората, че има силите да лекува! Новините се разнесоха светкавично. Скоро цяла Калкантза се стече при него да се лекува. Цигани прииждаха от всякъде! Идваха камиони дори от Пелопонес и остров Крит. Имаше и бели хора, разочаровани от съвременната медицина...

   Разбира се, родителите на детето не взимаха за лечението нито стотинка. Колкото и да ги молеха! Приемаха обаче дарове в натура, обикновенно дреболии, които продават циганите на пазара. Какво ли не носеха: розов захарен памук, опакован в целофан, балони – кучета далматинци, които малкият Гойко нарочно пускаше да летят и те се рееха с дни в небето над Калкантза. Когато някой случаен минувач попиташе какво е това ято от реещи се кучета далматинци, хората му отговаряха отегчено:  „А, там е циганската махала! Калкантза!”