Галерия

1

Историята на Янис е история на едно момче преборило се за мечтата си да бъде актьор. Години наред той не намира смелост да се противопостави  на родителите си, които правят всякакви жертви за да му дадат добро образование, гаранция за сигурна работа и заплата. Години наред върви срещу себе си. Следва, завършва и работи не това, което иска. И не е щастлив.  Докато един ден животът сам идва да го попита дали няма да се поинтересува най-сетне от мечтата си да бъде актьор...

Да бъдеш актьор е призвание. А призванието се открива лесно или... трудно. Трудно, когато не си разбрал или се бунтуваш срещу това да разбереш кой си. Коя е твоята  роля в твоя собствен живот. Защото за да играеш нечии роли, трябва първо да откриеш  своята. А това понякога се оказва сериозна битка. Трябва да търсиш личността си и да я градиш. Трябват мечти. Но за да мечтае човек, трябва да има личност. Иначе натрупаните успехи пропадат като в бездна, губят значение. И човек се губи. Или както казва Янис,  „става безучастен зрител на самия себе си.” После трябва да преплува море от грешки и океани от съмнения, докато стигне до крайната цел, до себе си. След като веднъж се намериш, трябва да извоюваш правото да бъдеш себе си и да следваш мечтите си. Но и това не винаги е лесно. Особено когато те са в разрез с мечтите на хората, които ни обичат. Янис обаче успя!

За детските си години мога да говоря много. Аз съм от поколението, което е отраснало в блокове. Не съм имал шанса да играя на улицата като много други деца в провинцията или като по-старите поколения. Поколението от 80-те години насам премина от игрите и футбола на улиците към друг живот, в който децата започват да растат вкъщи. С телевизия и игри, повече вътре и по-малко навън.

Ако се замисля,  това със сигурност има някаква връзка с увличането ми по актьорството. От малък станах наблюдателен. Децата прекарали детството си в игри на улиците не са толкова наблюдателни. По-освободени са, имали са повече контакти. Със сигурност са открили и себе си по-бързо. Били са по-екстровертни. Казват, че предишните поколения са узрявали по-бързо. Нямам брат или сестра. Това също е един голям недостатък. Когато едно дете не прекарва време навън в игри, а седи вкъщи пред телевизора, присъствието на друго дете е много важно. Иначе от самосебе си се създава една самота. Не казвам, че който има братя е най-социалният човек на света, разбира се. Но съжителството те учи на много неща. Научаваш по-бързо живота. Делите си и проблемите на семейството, правилата, научаваш се да се бориш.

Поколенията от 1980 година насам растат вече с други модели. Социумът се е променил и много хора на моята възраст не познават себе си. Не сме се оставили да чуем себе си. Последвали сме някакви отъпкани пътища, съвети, указания. 

От 5-годишна възраст баща ми ме водеше със себе си на театрални репетиции. Но той нямаше връзка с изкуството. Занимавал се е с театър любителски, съвсем рядко. До ден днешен помня чувах всички да казват някакви странни думи и да се смеят. Смятах тогава, че ако науча наизуст тези думи, ще се смеят и на мен. Така като свършваше репетицията без да ме види никой се качвах на сцената и казвах каквото съм запомнил. Това беше първият ми контакт с театъра.

Честно казано, като дете повечето време прекарвах сам. Родителите ми работеха като служители и сутрин излизаха в 06.30ч. и се връщаха в 18.00ч. след обяд. След училище рейсът ме караше вкъщи, обаждах се по телефона да им кажа, че съм се върнал, топлех си яденето и до вечерата бях сам. Идването на родителите ми беше нещо много важно за мен. Вкъщи имаше отново  живот. Но те обикновено бяха изморени. Майка ми едва успяваше да сготви и да отметне две, три работи. И да ми помогне за училище. Баща ми си играеше малко с мен, помагаше ми по математиката и към 22.00ч. си лягахме.

Наистина, в живота ми до 18-та година има много монотонност. Това си личеше и в поведението ми. Бях меланхоличен, имах приятели и компании, но не бях особено щастливо дете.  Проблемите в главата ми не бяха решени. Не бях от тези деца, на които нещата им бяха ясни и единственото нещо, което ги интересува е да идат да си купят панталон или чорапки. Мислех за много неща...

Аз  узрях по-рано от връстниците си. Това са ми го казвали и други. И все пак, в сравнение с някои  деца съм имал щастливо детство. Имах късмета да имам добри родители, които жертваха много за мен. Не само пари,  но и лично време. Лятото, когато нямахме училище баща ми се връщаше от работа и ме взимаше с колелото да ходим на площада да играя. Не съм израснал в квартал, в който децата  играят безгрижно, а  майките ги  викат да се прибират да спят. Но от друга страна имах двама родители, за които беше приоритет да прекарам добре. Колкото се може по-добре.

Хобито ми в гимназията не случайно беше театралната трупа. Там открих себе си. Ролите ми  ставаха все по-значими. Хората очакваха с нетърпение представленията ни. Учители и ученици , всички ме убеждаваха, че трябва да играя. Но точно тук, между втори и трети клас се появи дилемата театър или следване в университета...            

Докато участвах в трупата, родителите ми вече виждаха,че театъра ми харесва, но не бяха очаровани от идеята той да се превърне в моя професия. Баща ми беше съгласен, но майка ми не. И понеже в нашето семейство всичко зависи от нея, стигнах до сериозна дилема и... се уплаших. Уплаших се много. Уплаших се да вървя против техните желания,... което ми струваше много.  Струваше ми 2 години изпити... защото не можех да чета. В университета не ме приеха от първия път, а от третия. Причината беше тази, че не ме интересуваше къде ще отида и какво ще правя. Избрах една специалност, която беше най-лесната като за човек, който не го интересуват нещата. Икономика. Приеха ме в Патра. Ако бях чел повече, можеше да вляза и в университет в Атина. Но понеже вървях против себе си, се случи така.

А като се озовах в Патра разбрах, че театърът свършва за мен. Каквото било, било. Реших, че аз не съм за такива неща. В продължение на 4 години не се занимавах с него изобщо. Беше много странно всичко, сякаш насила вървях против себе си. Опитвах се да се убедя сам, че моето призвание е икономиката. Тези 4 години без театър бях друг човек. Затворен в себе си. Компаниите, в които се движех ми зиглеждаха странни, не ми допадаха. Имаше моменти, в които стигах до кризисни ситуации по отношение на изпитите. Започнах да се притенявам дори дали ще завърша. Не можех да си обясня защо се случваха тези неща. Не участвах в живота си. Наблюдавах се от разстояние. Сякаш бях зрител сам на себе си. Родителите ми ме питаха кога най-после ще завърша, не можеха да ме издържат повече. А аз дължах изпити...

Животът ми се промени към по-добро, когато към края на следването от старата театрална трупа ми се обадиха по телефона  и ми казаха, че искат отново да играем. Да направим трупа на завършилите училището. Мечтата ми отново се съживи и цяла една година прекарах в пътуване Патра- Атина за  репетиции.

И тогава разбрах, че когато харесваш нещо много,  нищо не е в състояние да те спре да го правиш. Нито разстоянието, нито умората.

Върнах се в Атина. Започнах работа, четях за останалите изпити и едновременно ходех на репетиции  в театралната трупа. Изморявах се, но фактът, че театърът пак присъстваше в живота ми, ми даваше невероятна сила. Чувствах се изпълнен. В един момент обаче трупата ни се разпадна и театърът отново изчезна от живота ми.

Ето обаче, че вече бях на 25 години и си казах: „Край, трябва да си намеря работа, със сигурна заплата”. Виждах, че желанието ми да се занимавам с театър не се приемаше особено добре вкъщи и не исках да вървя срещу семейството си. Особено като си дадох сметка, че тези хора са направилио толкова големи жертви за мен. Казваха ми, че актьорите трудно си вадят хляба. Но след като работих 3, 4 години по специалността си,  разбрах, че не мога повече така. Да се събуждам в 09.0ч. сутринта, да правя неща механично, повечето от които нямат никакво значение за мен, но... трябва просто да стават. И да имам една работа, в която не искам да вложа сърцето си...

Явно съм късметлия, след като точно тогава в живота ми се появи една жена,... която ме познаваше от малък. Майка на  мой добър приятел от училище. Тя беше свидетел на развитието ми в детските години и знаеше много неща за любовта ми към театъра. Един ден ми каза: „Защо вървиш толкова срещу себе си и срещу това, което искаш да правиш?” Аз се стреснах ужасно. Държах се като скала. Не исках да си призная за нищо на света, че това е вярно. После тя ми каза, че ако сега не направя нещо, ще дойде момент, в който няма да мога да направя нищо. И трябва да действам докато е време, за да не съм  нещастен в живота. Да не се превърна в човек, който не го радва нищо, не се вълнува от нищо. Да съм на 30 години и да се чувствам като на 40. Каза ми още, че някога като съм се качвал на сцената тя е виждала в мен друг човек, а не детето, с което играел синът й.

Жалкото е, че продължавах да се боря със себе си и с нея. За да й се противопоставя й казах, че съм решил да направя магистратура. Ако искам наистина да правя магистратура имам нейната подкрепа, но само ако го искам истински, каза тя. А не защото трябва...

И в този момент борбата от предишните години светна с червен цвят. Но ако  я нямаше онази борба, сега може би нямаше да говорим тук. Много ме беше страх от родителите ми, толкова много жертви бяха направили за мен.  Мислех си, че ще се съсипят психически. Но и те виждаха, че като се прибирах вкъщи от работа не бях щастлив.Моментът беше  кризисен. Тогава самият живот идваше да ти каже: „Ей, приятел, това е последният ти шанс. Или ще вземеш решението сега или забрави за театъра завинаги. Четвърти шанс няма!”

 Вярваш ли ми, че и след този разговор аз продължавах да вървя против себе си? Записах магистратура!!! Много скоро обаче трябваше да прекъсна нея и работата, за да вляза в казармата. Там обмислих нещата. Май месец излязох, а юни вече си бях подал  документите за актьорско майсторство.  Един друг Янис се роди!

           Започнах да живея живота, който исках!

От този момент насетне аз съм друг човек. Щастлив съм!

Трудното е само това, че поради натоварената програма в училище не мога да работя. А съм  на възраст, на която няма оправдание за това да не работиш. Повечето хора около мен вече са поели пътя си. А аз чувствам, че съм малко по-назад...  Но с вярата, че правя нещо, което много ми харесва.

Ако искаш да станеш добър актьор не е задължително да завършиш  театрална школа. Това е така. Защото в актьорството няма правила, които да научиш наизуст и да приложиш. Училището обаче е едно много добро начало, за да подредиш нещата в главата си. Разучаваш театрални постановки, четеш книги за изкуството, книги за актьорско майсторство,  историята на театъра. То дава  една основа, която всеки може да използва по свой начин.

Като образование, театърът е следване „за човека”.  Хората сме различни. Това, което прави училището е, че благодарение на репетициите и контакта с колегите се учиш  да различиш различните герои. Но как да играеш даден герой  няма да те научи никой. Патент няма. Има училища, има теории, но от един момент насетне идва ред на личния ти елемент, твоя собствен подпис.

Опитът на актьора е важен. Той е длъжен да бъде и многостранна личност. Да изследва и наблюдава живота, хората и нещата, които се случват около него. От тях взима дразнители, които му помагат да разбере ролите и да сложи някои нов елемент в ролите, които играе.

Истината е, че не слагам  себе си в някаква категория актьори. Готов съм да изиграя всяка една роля. И вярвам, че всеки актьор трябва да може да играе различни роли. Но изборът не винаги е негов. Категоризирането не започва от него. Важно е как го виждат режисьорите, продуцентите, публиката. Те слагат кълъпите, те определят нещата.По принцип комедията е много по-примамлива от драмата. Тя е по-приятна и за актьора. Но не е лесна за изпълнение. Дори е по-трудна от драмата. Много по-трудно е да накараш някого да се смее, отколкото да плаче. Въпросът обаче е, че независимо дали играеш комедия или  драма, атмосферата винаги трябва да е наелектризирана. Зрителят да не сваля погледа си от теб. Това е целта и това е трудността на задачата.

Това дали нещата ще се получат зависи и от енергията на зрителя. Защото и той участва в целия процес. Зрител, който е дошъл да следи какво става на сцената, те кара да започваш  от нулата. Зрител, който не е дошъл с такава първоначална цел, те кара да започваш  от минус.  От теб зависи дали ще можеш да го грабнеш със себе си на пътешествие... Крайната оценката все пак не е дали публиката ще хареса представлението, а дали ще забележи, че си дал душата си на сцената.

Общо взето, за да успее днес един актьор има нужда от всичко. Реклама, добър пиар и т.н. Тези неща не можеш да ги пренебрегнеш. Но не може на пиарите и на контактите да се отдава  по-голямо значение отколкото на изпълняването на ролята. Най-важното е актьорът винаги да се опитва да бъде максимално добър. Оттам насетне ако използва и останалите неща можем да кажем, че има всички шансове да преживее. Но най-важното, какти ти казах е да е добър. Аз ще се опитам да не загубя себе си...

Искам ли да върна времето назад?...Ако имах шанс да променя нещата.... Всъщност знаеш ли какво? Тези 10 години, които „пропилях”, ако може така да се каже, докато учих икономика и работех, направиха психиката ми чувствителна. И сякаш създадоха в мен един вулкан, който сега е особено нужен. Не казвам, че само в мен има такъв вулкан, но чувствам, че при мен е много силен. Не правех това, което обичах, но създадох извор на енергия. И научих неща за себе си. Защото ако човек не познава  себе си е трудно да играе. Няма как да сложи своя личен печат. И може да се загуби в ролята...

Страхове имам, разбира се. Сферата е наситена с хора, няма място за много нови. Но  това е, което ми харесва, какво да правя. А и вече съм напълно сигурен в себе си. Направил съм правилния избор. Имам непресъхващо желанието да работя и това е нещо невероятно силно.

Категориите млади хора са много. Не е една. В училище виждам, че някои се стремят да станат добри актьори, друга се интересуват повече от славата. Има и такива, които се вълнуват най-вече от парите. Други път от всичко по малко. Но младите може и да не са виновни за това. Те трябва да скочат във води, които  са вече променени. Не можеш да упрекнеш актьорите, които се занимават с тази работа само заради славата. След като им я предлагаш... След като им показваш,че тя е нещо много важно. Ще трябва да се позамислим малко кое е важно и кое не е и да се водим спрямо това.  

Аз знам, че гъркът е емоционален, страстен и обича да се изразява... Но с това, че е роден актьор и че  половината Гърция пее не съм съгласен. В случая не можем да разглеждаме това, като качество на народа. Фактът,  че половината страна пее се дължи по-скоро на това, че медиите са промотирали един такъв прототип, за да покажат, че в днешно време само ако си певец живееш добре. Това е феномен, който не се наблюдава в другите държави. Би трябвало да се поинтересуваш не защо половината Гърция пее и че народът е талантлив, а защо един 18-годишен младеж иска да стане певец. Защото знае, че като певец на популярна  музика с народни елементи, с общо взето средни избори що се отнася до текст и музика, ще извади пари. В  обществото ни прототипът са парите. Може да звучи тъжно, но е истина. Този младеж като гледа, че по телевизията постоянно дават хора без каквито и да е музикални способности да пеят оттук и оттам и да забогатяват, защо да не го направи и той? Позволи ми да ти кажа, че  връзката, която се е развила между медии и зрители не е съвсем двустранна. И тук не говорим само за музика и актьорство. Когато на всяка програма има по две риалити шоу, това означава нещо,..  Каналът не пита зрителите „Какво бихте искали да видите?”... Но никога не е късно тази връзка да се промени. Обществото не спира да се развива. Ражда се едно поколение, умира друго и пак се ражда ново.

Хубаво е и е нужно човек да е оптимист. И аз съм оптимист, но  при условие, че приемем, че никой от нас не е без вина. Защото всеки се интересува само от къщата си, от джоба си и от това, което се случва около  него. Трябва да спрем да мислим по този начин. А за кризата е виновна и нашата ненаситност. Престана да ни е достатъчно едно кафе в компанията на приятели. Искаме да имаме повече. Къща палат, хубава кола, вила и т.н. Без обаче за всичко това да искаме да се потрудим малко.  Ако питаш мен, това е един американски прототип. Задлъжнявайте всички, наслаждавайте се на благините и имате един цял живот пред себе си за да изплатите всичко. Такива идеи може да звучат добре за ушите, но на практика нещата са различни. Не знам подробности за системата в Америка и за работата там, но знам, че American dream успяха да го направят World dream. За всяка една държава поотделно. Кризата е добър шанс всеки от нас да си направи анализ, сам за себе си. Би било добре да се вслушаме в душата си повече.