Галерия

1

«Когато пристигаше влакът с хора, които трябваше да бъдат избити в газовите камери, пътниците трябваше да се съблекат и извадят ценностите, които носеха, преди да бъдат вкарани в газовата камера. Моята задача, заедно с останалите затворници, които бяха изпратени в групата ми, беше да събираме тези ценни вещи и да ги подреждаме. Банкнотите ги подреждахме в зависимост от валутата. Така установихме, че освен долари, немски или полски банкноти, имаше много български и гръцки пари».

Това е откъс от показанията на берлинчанина Калман Янковски от 17 септември 1959, затворник в лагера на смъртта Треблинка през април 1943, където изпълнявал една от най-ужасните „служби”, т.нар. „Отряд на смъртта”.

Преподавателят от философския факултет на Университета в Янина професор Атанасиос Готовос представя през Атинската телеграфна агенция ценни документи от дългогодишната си работа в проучване на германските архиви.

Както той отбелязва, нацисткият режим е гледал на евреите не като на вярващи от определена религия, а като «народ-племе», като «раса» и обяснява: «За нацистите евреите бяха навсякъде евреи, каквато и религия да изповядват, дори и да бяха атеисти, колкото и адаптирани да бяха към средата си, какъвто и език да говореха, каквато и да беше позицията им към ционизма. За Хитлер това, което правеше един човек евреин, беше кръвта, а не религията или волята. Говори се, че когато му казали за Айнщайн, че е евреин, но можело да се окаже полезен за страната, той отвърнал с известното "евреинът си е евреин"».

От Янина в Биркенау и Маутхаузен

Трагичните моменти, описани в показанията на Калман Янковски, е преживяла и 90-годишната Нина Негрин, еврейка от Янина, с номер 77160 на лявата ръка.

Нина, тогава на 18 години, си спомня: «Рано сутринта на 25 март 1944 жандармеристи и германци дойдоха у нас и ни казаха да отидем на кея. Семейството ми беше голямо, около 60 човека. Оставихме дома си и отидохме на кея. От Янина ни откараха в Лариса, където останахме 10 дни. Там ни взеха златните накити и всичко ценно, което имахме. С товарни вагони ни откараха в Биркенау. Тогава за последен път видях родителите си, братята и сестите си, братовчедите си, близките си. Всички изчезнаха в крематориумите на Аушвиц. Мен ме сложиха в група за работа.  Работихме с мотики, лопати, прокарвахме пътища, правехме бараки, които се използваха за болници». Младата по онова време гъркиня еврейка впоследствие е преместена в други лагери и най-накрая след десет дни в един влак, както тя разказва, без вода и храна, изтощена, прекрачила портата на Маутхаузен.

«Това беше в началото на 1945. Два-три месеца по-късно помислих, че е дошъл и моят край. Разделяха ни на групи по четири или пет и всеки ден ни подреждаха в редица, за екзекуция или крематориума. Моят ред не дойде, защото в лагера влязоха американците. Така се спасих».

Нина Негрин си спомня за саботажа в Аушвиц, извършен от гръцки затворници, които вдигнали във въздуха един крематориум, обезоръжили охраната и успели да избягат в гората. По-късно обаче били заловени и екзекутирани. Оцелели свидетели разказват, че това е бил план, подготвян месеци наред, а също и че в заговора участвали и жени – четири еврейки и една полякиня.

Хроника на избиването на евреите в Гърция

Планът за залавянето и изпращането на евреите в концентрационните лагери бил грижа на полковник Айхман, който бил упълномощен от Хайнрих Химлер, шеф на Гестапо в Третия райх, да изработи и приложи на практика този план.

Професор Атанасиос Готовос представя хрониката на изтреблението на евреите в Гърция: «Централните германски служби за сигурност в страната, в която се извършвала „операция” в сътрудничество с местните сили, съответстващи на Вермахта, отговаряли за прилагането на плана във всеки район.

В окупирана Гърция първите арести били извършени в Източна Македония и Тракия в началото на март 1943. Следва голямата еврейска общност в Солун, от средата на март до лятото на 1943. Планът предвиждал „прочистване” и на останалите еврейски общности през пролетта на 1943, но поради технически причини то било отложено за пролетта на 1944.

На ръководителите на еврейската общност в Янина са били известни арестите и депортирането на евреите от Тракия и Солун. Те обаче са вярвали, че за евреите от Янина опасността можело да бъде предотвратена, ако успеели да получат уверения от германските окупационни власти в Янина, т.е. от генерал Ланс и службите му, че нямало да ги закачат. Такива уверения били дадени, но при условие, че членове на еврейската общност няма да участват в съпротивата, нито ще оказват материална подкрепа на организации от съпротивата.

Съдбата на евреите в града обаче не се решавала от германските власти на местно ниво, а от Айхман и тесен кръг офицери от службите за сигурност. Те определяли времето и мястото на поредната „операция”. Един ден преди ареста на евреите в Янина са задържани малка част от евреите в Атина, тъй като останалите успели да избягат благодарение на не толкова строгата полиция под ръковоството на Ангелос Еверт. В деня, когато са арестувани евреите от Янина, подобни акции са извършени в Превеза, Арта, Лариса и Касторя. Всички задържани са откарани с влакове в Полша, в концентрационния лагер Аушвиц-Биркенау. Пак там по-късно са закарани и евреите от островите Керкира, Родос и Кос през лятото на 1944. Евреите от Ханя, на остров Крит, също са арестувани, но смъртта ги застига преди да стигнат до Аушвиц. Корабът, с който ги превозват от Ираклио до Пирея, е потопен от британска подводница и повлича на дъното стотици души.

От пристигналите в Аушвиц една голяма част са отведени директно в газовите камери, където са избити. По-малка част са откарани в лагерите, за да работят, а някои остават живи, за да бъдат превърнати в опитни животни в ръцете на прословутия безмилостен доктор Менгеле».

На въпрос дали геноцидът над евреите трябва да стане част от материала, преподаван в часовете по история на гръцките училища, професор Готовос заявява: «Отговорът на въпроса от педагогическа гледна точка е положителен. Едно такова престъпление не може да остане незабелязано от образованието. Както, впрочем, и всеки друг геноцид. С надеждата, че в крайна сметка, макар да казват обратното, историята ни учи. Ако не всички, то сигурно мнозина от нас».