Галерия

1

Преди две седмици Административният апелативен съд в Атина блокира екстрадирането на кенийка, поради риска тя да бъде подложена на женско обрязване при завръщането си в страната. Този юридически прецедент бе приет с позитивни коментари от гръцкото и европейското общество и предизвика много дискусии около жестоката традиция, която осакатява милиони жени всяка година.

Съдебното решение съвпадна с обявяването на част от програмата на 20-то юбилейно издание на международния кинофестивал в Атина „Премиерни нощи” през септември, на който се очаква да бъдат представени два документални филма на гръцки творци, посветени на женското обрязване.

Единият от филмите е „Обрязване” на младата режисьорка Вики Велопулу. В него тя представя жестокия ритуал, тежките му последствия върху телата и душите на момичетата и жените и дълбоките му корени в културата на кенийците.

Филмът е заснет през зимата на 2013 и е продукция на компанията за филмови продукции Indigo View Productions и на хуманитарната организация ActionAid Hellas.  С режисьорката Вики Велопулу разговаря Анастасия Балездрова.

Как се роди идеята за този филм? Какво привлече вашия интерес?

Идеята дойде от група доброволци от хуманитарната организация ActionAid, които бяха ходили до Кения преди време и в контакта си с местното общество установили, че сред някои племена съществува обичая за женско обрязване. Когато се върнаха в Гърция те бяха видимо шокирани и така започнаха първите ни разговори с ActionAid за това какво можем да направим. Спомням си, че когато чух за това за пръв път реагирах мигновено и казаха на продуцента Димитрис Ксенакис: „Тръгваме веднага!”. Разбира се това не беше възможно. Трябваше да се направи добра подготовка на всички нива, както и много изследване и четене…

Когато научаваме за този обичай първият въпрос, който изскача автоматично в главата ни е: „Но защо?” и веднага след това: „Какви последствия ще има този избор в живота им?”.

По какъв начин осъществихте контакт с племената, които прилагат женското обрязване? Колко трудно или лесно беше да накарате момичетата и жените да говорят с вас за него?

Начин на контакт? Озовахме се сред племето Покот. То е едно от най-„дивите”, поради географската му откъснатост от останалите. Нищо общо с племената Масаи и Кикуру, които са имат контакти с туризма и все по-голям достъп до образованието…За сметка на това членовете на племето Покот са много директни и преми в контактите си, без дори и следа от преструване. Именно понеже живеят изолирано на едно плато и повечето нямат електричество, следователно никакъв достъп до медии, телевизия и т.н., те нямат никакво усещане за картината под всичките й форми (техният образ, публичното представяне на една снимка, разпространението на техните думи, начина, по който изглеждат и прочие). Затова и всички кодове на филмирането действат по съвсем различен начин, бих казала „без тежест”. Включвахме камерите да записват, а те веднага игнорираха присъствието им в помещението. За тях беше все едно дали пред тях стои камера или масичка. Говореха ни така, както говорят помежду си, както говорят с една своя приятелка. И дори когато виждаха някоя своя снимка на екрана на фотоапарата, те не можеха да си представят какво ще последва – докъде ще стигне, кои и колко хора ще я видят и т.н.

Момичетата говореха за обрязването със същото удобство и гордост, с които едно момиче от Запада говори за своята сватба и кръщенето на децата си. За тях обрязването е признак на голяма гордост, затова и сами изискват това от бащите си. Разбира се, има и изключения и това са предимно момичета, които ходят на училище и избират да не се подложат на обрязване.

Като жена, как се почувствахте, когато ви описаха процедурата и най-вече, когато я заснехте за филма?

Това стана постепенно, защото проведох проучването още в Атина, доста преди да заминем за Кения. Помня, че всяка допълнителна информация ми причиняваше все по-силен шок: 140 000 000 жени в целия свят са били обрязани, 6 000 биват ампутирани всеки ден.

Когато видяхме как точно се прави това, се разболяхме всички. И жените, и мъжете. Не мога да го опиша с думи, защото то разтърси всички нива на съществуването ми – психиката, емоциите, съзнанието и тялото (с гадене, повръщане, напрежение във всички мускули…). Отне ми много време да се съвзема. В конкретния момент просто стискаш зъбите си, защото не можеш нито да прекъснеш процедурата, нито да си тръгнеш. След това просто оставяш целия си организъм да рухне.

Как гледат жените в Африка на тази жестока традиция?

Те се гордеят много с нея. Обрязването е едно изпитание, през което трябва да преминат, за да бъдат възприети от обществото като пораснали и отговорни жени. То е една болка, която трябва да изпитат, за да бъдат приети от обществото и да се считат за достатъчно силни от неговите членове.

Кои са последствията от обрязването за техния живот?

Те са много и за жалост в повечето случаи са пагубни. В по-голямата част на филма описваме именно тях. Колкото от жените не умират от кръвоизлив по време на ритуала имат дисфункция при половия акт, усложнения по време на първото раждане, а процентът на смъртност е много висок както при майките, така и при бебетата.

В трейлъра на филма виждаме кадри от училище, където учителката обяснява на момичетата, че могат да изберат дали да се подложат на обрязване или не. Съществува ли тази възможност на практика?

Да, те могат да изберат. Някои в по-голяма, други – в по-малка степен, но могат. Момичетата, които решават да отидат на училище имат много големи шансове да откажат да бъдат обрязани, защото там им описват последствията от обрязването за тяхното здраве, сигурност и правото на избор. Освен това някои момичета бягат от дома си, за да го избегнат.

По време на снимките в училището в село Чуро (Churo) вратата се отвори и влязоха две момичета, на 12 и 13 години, които току-що бяха избягали от домовете си. Те бяха разбрали, че семействата им се готвят да ги омъжат, които означава, че преди това ще бъдат подложени на обрязване и затова решили да избягат. Те бяха изминали пеш 15 километра в саваната сами, с риск да бъдат нападнати от диви животни, например лъвове. Когато пристигнаха в училището заявиха, че искат да бъдат приети в пансиона. Колко кураж трябва да има едно 12-годишно момиче, за да направи всичко това?!

На основата на този опит, как смятате, че може да бъде прекъсната окончателно тази практика?

С обучение в училищата, с образование…и със социални кампании от страна на правителствата на държавите, където се практикува.

Като се отворят умовете на хората, като се прекъснат вярванията, които пречат на тяхното развитие. Имам предвид и на жените, и на мъжете. Защото, за да могат да живеят в хармония е нужно да  прекъснат всички вярвания, да разберат всички какви са последствията на тази традиция в едно семейство. В противен случай ще правим една крачка напред и две назад и няма да можем да говорим за напредък.

От здравословните проблеми на Чемойо (Chemoyo) страдат всички. На първо място тя и нейните братя и сестри, съпругът и децата й…

Защо заснехте този филм? Каква беше целта ви?

Да информирам обществото за женското обрязване, да го ангажирам и алармирам за някои вярвания на хората, откъде произтичат, каква е ролята им в нашия живот, как и дали ги филтрираме, кои от тях запазваме, кои пречат на развитието ни и следователно би било добре да отхвърлим, където и да живеем на планетата Земя, в каквато и култура да сме израснали.

Всички имаме вярвания. Хиляди, милиони религиозни, социални, семейни, лични вярвания…

Ние не направихме филма, за да осъдим вярванията и обичаите на един народ или едно общество, а за да разберем кои са условията, които поддържат този толкова „краен” обичай и да покажем какви са неговите последици върху живота на хората. И чрез него да разберем как някои наши вярвания са много остарели и действат разрушително или затрудняват много живота на всеки от нас, дори и когато не изглеждат толкова крайни като женското обрязване.

Какви са следващите ви планове? Върху документални филми на социална тематика ли работите или ви интересуват и други теми?

Всяка тема или предложение, което привлича моето внимание и интерес, независимо от начина на израз – документален филм, реклама, фикция, предаване, сериал или видео клип може да бъде някоя от следващите ми работи. Стига да съдържа това „нещо”, което кара сърцето ми да желае неистово да го разкаже.