Преди две седмици на един от най-оживените и забързани атински булеварди бе открит един надлез, „Надлезът на мечтите”. За учениците в Колежа в Психико това е надлезът на Солон – едно 15-годишно дете, чийто живот бе прекъснат от препускащ с голяма скорост автомобил, преминал на червен светофар. Четири дни по-късно детето умира в болницата, а родителите му даряват неговите органи, за да спасят други деца.
Няколко дни по-късно бащата на Солон, както е известен инженерът Федон Каридакис участва в първата среща за изграждането на надлез на булеварда пред училището, за да няма други жертви. Ето неговият разказ пред GRReporter.
„Точно преди две години, на 4 декември се провеждаше коледният празник на училището. Синът ми, заедно с други свои съученици тръгнаха късно вечерта, към 23:00, за да отидат на празненството. В опита им да пресекат булеварда пред училището автомобил завлякъл единия от четиримата приятели, след което го изоставил. Той беше пренесен в болница веднага и живя още четири дни с механична подкрепа. През тези дни всички ученици от училището проведоха протест под вид на „бяла” стачка. Те ходеха на училище, но не влизаха в час. Когато Солон си отиде училищната управа, под влиянието на случилото се, но и отделно от това, прие решение за построяването на пешеходен надлез. На 11 декември 2009 всички деца се организираха и с подкрепата на училищната управа „превзеха” булевард Кифисияс за около час. Те държаха в ръцете си лозунги, с които манифестираха правото си на живот. Имаше и един много находчиво пано с надпис „Поставете мост за нашите мечти”.
Председателят на фондацията, която ръководи колежа ми се обади веднага, за да участвам в проектирането на надлеза. Когато се намесих и аз в проекта, вече бяха намерили един основен спонсор, г-н Прокопиу. Неговата дъщеря също учеше в колежа и цялата мобилизация го беше трогнала. Започнахме работа веднага. Спомням си, че на 11 декември, в петък беше протестът на децата на булеварда и в понеделник, на 14 декември проведохме първата среща, за да проектираме надлеза. Така започнахме. Една група от хора, готови да започнат с проектите и един основен спонсор. В хода на проекта имахме много предложения за помощ. В много малко случаи работата не беше на съвсем доброволни начала. Много често дори материалите бяха дарения.
В рамките на една година бяхме изправени пред страшно много проблеми. Подчертавам, че в нито един момент не се сблъскахме с някой, който да беше против строежа. Проблемът беше в огромната бюрокрация, най-вече поради липсата на законна рамка за един публичен проект, който се намира на публично място и се проектира, строи, финансира и поддържа от частници. Загубихме почти една година, докато бъде избегнато това препятствие и заради всички бюрократични процедури. На практика бе издадено ново законодателство под формата на президентски указ.
Миналата година по това време вече бяхме готови да започнем. Тогава отново загубихме около пет месеца, понеже мястото е много централно и от там минават много мрежи: канализация, електрификация, комуникации, оптични връзки, мобилни оператори, природен газ. Въпреки че в първоначалния план се постарахме да има минимална контактна повърхност, за да ограничим този проблем, все пак загубихме това време. На практика започнахме строежа в края на март 2011. Някои парчета бяха построени предварително на друго място и така успяхме да построим надлеза в доста малък период от време. Предадохме обекта на 11 ноември 2011 в рамките на една скромна церемония, а преди официалното откриване надлезът беше предаден на самите ученици. Те преминаха през надлеза и по този начин им го предадохме. По-рано бяхме провели няколко срещи, в които ги информирахме за повода за начинанието и бяхме свидетели на това с колко обич и нежност приеха този обект.
Той е едно трогателно общо начинание. Наистина, някои от нас бяхме по-напред, но важното е, че всички се заеха с изпълнението му с много обич. Създадохме този надлез, който е иновация на международно ниво. Освен постижение и забележителност в района, той е паметник на сътрудничеството и обичта и на паметта на детето, което си отиде.
Какво е иновативното в надлеза?
Един от основните проблеми с надлезите е тяхната височина. Когато се строи над един оживен булевард, като Кифисияс, той трябва да е висок, за да могат автомобилите да преминават отдолу. Надлезът задължително трябва да има височина над пет метра, т.е. говорим за височина от над два етажа. Когато започнахме да проектираме и след като бяхме разгледали и другите надлези, които се намират по-нагоре по булеварда, се запитахме кое дете би изкачило и слязло от три етажа, без да се увлече от идеята да прекоси булеварда набързо. Всичките ни усилия бяха съсредоточени, за да направим надлеза привлекателен за онези, които ще го ползват. За тази цел бяха направени и промени в квартала. Движението по улицата, която започва от изхода на училището стана еднопосочно и така можахме да превърнем в тротоар другата й половина. По този начин самото вървене по него води децата към надлеза. Там ги очаква една рампа, която ги качва плавно нагоре. Също така имахме възможността да поставим и по-луксозни съоръжения, като ескалатори, но само за качване. Има асансьори за хората, които не могат да ползват нито рампата, нито ескалаторите. И сега мога да кажа, че се радвам страшно много, когато сутрин и вечер минавам от там и виждам, че децата ползват надлеза.
От колко години имаше нужда от този надлез, но държавата не беше направила нищо за това?
Вижте, сега бръкваме в една много дълбока рана. От момента, в който Кифисияс се превърна в булевард за бързо движение не е възможно да няма обезопасени места за преминаване отсреща, особено в райони, където има училища. В една графика на Международната здравна организация се описва възможността от предизвикване на смърт при удар на пешеходец и автомобил. Ако скоростта е 70 километра/ час, която е и позволената за движение по булевард Кифисияс, възможността пешеходецът да бъде убит е 100 на сто. В началото и в края на учебния ден на конкретното място има големи групи от ученици, които или бързат да отидат на училище или бързат да си отидат. Те се струпват на едни много тесни тротоари между автомобили, които препускат с много високи скорости, докато регулировчиците се опитват да помогнат на автомобилите, за да опразнят булеварда. Това е една верига на смъртта. За мен е голям късмет, че нямахме много повече жертви, понеже Бог обича децата.
Нуждата е голяма и всеобща. Когато представихме проекта си на една публична презентация, тогавашният министър на инфраструктурите, транспорта и мрежите Димитрис Репас беше признал, че има нужда от такива надлези и беше обещал да се построят още 20 на различни места. Разбира се, това остана само намерение, особено в днешните икономически условия. Но все пак е позитивно, че държавата признава наличието на този сериозен проблем. Ние предложихме да помогнем със спецификации и техническо съдействие. Наистина, ситуацията днес е трудна, но построяването на такива съоръжения е сред намеренията на министерството.
По време на подготовката на Олимпийските игри беше планирано на това място булевардът да преминава под земята, но това не стана и поради липса на средства, и защото някои жители реагираха негативно, така и не разбрах защо.
Вие сте член на дружеството „SOS – Пътно-транспортни престъпления”. Какви са вашите дейности в полза на безопасността на движението по пътищата?
Ние живеем в един свят, изцяло предаден на автомобилите. Ще ви споделя как самият аз започнах да гледам на нещата по съвсем различен начин, след горчивия си опит. Когато двете ми деца бяха малки, аз също се бях повлиял от рекламите за автомобили и купих онзи, който се смята за най-безопасен за хората. Трябваше да преживея загубата на сина си, за да разбера, че безопасността, доколкото я има е само за хората, които се намират в автомобила. Най-безопасният в света автомобил е същевременно и най-смъртоносният инструмент в ръцете на един лош шофьор. Аз също бях такъв, не го крия. В действителност никой от нас не си дава сметка колко опасно „оръжие” държим в ръцете си. Моделът, който се налага на младежите е да имат най-бързата, ако не най-агресивната кола, че тя е показателна за тяхната мъжественост. Ужасно трудно е да осъзнаем колко опасно е това за обкръжаващото ги общество.
Аз промених своите навици, защото зная, че ако блъсна едно дете със скорост 70 километра/ час, дори и с най-обезопасения автомобил, ще го убия. За съжаление, обществото не е запознато. Това е една от основните цели на дружеството: Пътно-транспортните произшествия са един бич, те са първата причина за смъртните случаи при хора на възраст под 35 години.
Втората причина, която според мен е много съществена, е пълната липса на правораздаване в случаите на пътно-транспортни произшествия. Тук не става дума за реваншизъм. Не казвам, че трябва да обесим някого, понеже аз загубих детето си. Това не води до никъде. Чисто и просто не е възможно хората да не разбират, че когато се движим в едно пространство, носим и отговорността за това. Ние не сме за показните наказания, а за да стане ясно, че несъобразяването със социалната отговорност има последствия. В момента единственото последствие за даден човек, който предизвиква смъртен случай, докато управлява автомобил, независимо от това дали е преминал на червен светофар или кара далеч над позволената скорост е увеличението на неговата пътна застраховка. Звучи кошмарно, но е факт. Тези хора се съдят за непредумишлено убийство, без да се вземат предвид причините или смъртните случаи, които са предизвикали. Най-високото наказание за това е пет години лишаване от свобода. Средното налагано наказание не надвишава 1,5 – 2 години с пробация. Никой не казва тези хора да гният, нито дори да отидат в затвора. Но, от друга страна не следва да си отиват безнаказани. Нека биват принудени да разберат какво са сторили с участие в социалния живот, с предоставяне на общественополезен труд. Не е възможно да има такава безнаказаност.
Ако заговорим и за гражданската отговорност, мога да заявя, че отсъжданите суми са много по-ниски от тавана, който покриват застраховките. Да не говорим, че дори и при най- обикновените процедури тези хора не се лишават от свидетелствата за правоуправление. Съществуват наказания за това, че е минал на червено, но не се предвижда никакво административно последствие. Гражданската отговорност е винаги много по-ниска от застраховката, следователно компанията просто те регистрира, като да си предизвикал едно каквото и да е произшествие и увеличава застраховката ти с един пункт. Това е жалко, защото действително биха могли да се намерят начини тези хора да се внедрят в обществото и да осъзнаят какво се е случило. Да е под формата на „направих нещо лошо, разбирам това и информирам и останалите хора”. Лично аз го разбирам от начина, по който казвам на хората около мен за това как трябва да караме”.
В края на разговора ни Федон Каридакис подчерта колко е важно човек да си поставя високи цели, колкото и трудни да му изглеждат те. „Когато започнахме да строим надлеза, много пъти ме питаха дали вярвах, че ще стане. Тук искам да повторя един цитат на Че Гевара: „Нека бъдем реалисти и да търсим невъзможното”. След като изрази благодарността си към всички, които помогнаха за построяването на надлеза, той повтори, че всички, и особено младите хора, трябва да разберат, че както техният, така и животът на другите хора е в техните ръце. „Това е една величина, за чиято големина си дават сметка много малко хора. Аз вече знам и се опитвам да предам това на другите хора. Цената, която някои хора трябва да платят за небрежността от страна на другите е много висока. Затова трябва и самото общество да си даде сметка за това”.
Като пример, макар и много горчив, той посочи една случка, докато синът му бил в болницата. „Когато Солон беше в интензивното отделение, беше в пълен разгар страхът на хората от птичия грип и ваксините. Дискусията беше около това дали да се имунизираме или не, колко хора са починали от ваксината и т.н. Един ден мина един лекар, който носеше ваксини. Негов колега го попита какво трябва да правим, за да се предпазим от грипа. А той отговори: „Автомобилите. Докато ние разговаряме в болницата ни починаха десет деца, вследствие на пътно-транспортни произшествия. Въпреки това никой не говори за тях”. Две хиляди души всяка година губят живота си по този начин, без никой да разбере за това. затова лекарят каза: „Не ми говорете за грипа, а внимавайте с автомобилите”.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
