Социалните бунтове в Гърция не стихват, а често са съпроводени и от масови улични безредици. Светът научава за тях от нас, репортерите, които дишаме сълзотворния газ, навеждаме се, за да избегнем поредния летящ камък, заобикаляме горящите кофи боклук. Какво означава да си репортер по време на безредици - ето впечатленията на нащия екип.        

На протестиращите им липсва въображение

Марина Николова

            В интервю по CNN Опра Уинфри казва, че винаги взима страната на бедните и онеправданите, на хората, които имат проблеми, защото самата тя може да се окаже на тяхно място. Запомнете го! Минавам към темата, за която сме избрали да напишем в блога – какви мисли ни спохождат докато ходим като журналисти на демонстрациите, които се случват доста често напоследък. Като човек, който от дълги години живее в Гърция се изкривих и започнах да приемам демонстрациите като всекидневие. Над една година активни протести на шофьори, телевизионни техници, студенти, учители, многодетни семейства, комунисти, емигранти. Никога не е скучно тук при нас!

            Но ще отбележа, че липсва въображение на протестиращите – може да пеят по-закачливи лозунги и да сменят репертоара, да измислят хепънинги или просто ефективни акции, за да постигнат целите си. Но е трудно да признаят пред себе си, че понякога само участват в голямо шоу, което всеки път има своята цена – гнева на пътниците в градския транспорт, който стачкува или пък на шофьорите, защото центърът на града е затворен.

            На истинските комунистически митинги в Гърция, на които доброволно участват свободомислещи хора се чувствам понякога като на парад на Мао в Китай, както си представям, че би могъл да бъде. Работниците с вдигнат юмрук пеят химна на социалистическия интернационал, други са дошли на демонстрацията с каските закачени за панталоните, трети хванали се под ръка в жива верига, за да изразят солидарността си. Лозунги за класова борба. Звучи като извадено от други десетилетия.

            Остри погледи, пламък в очите, хормоните на червено... В Гърция хората отиват на демонстрация, защото вярват, че това е техният начин да протестират тук и сега, масово, да покажат силата си срещу някоя наредба, която се готвят да гласуват депутатите в парламента.

Никога няма да свикна със сълзотворния газ

Виктория Миндова

           В Гърция в 90 на сто от случаите протестите се развиват по един и същи начин. Някакви леви синдикати обявяват стачка и излизат на протест в центъра на Атина или Солун. Носят си протестните платна, големите мегафони и ако е хубаво времето и слънчевите очила. Викат срещу, което там правителство е на власт и неговите мерки, след което се разотиват.

           Винаги може да се усети, кога нещата ще прераснат от нормален гръцки протест към камъни, Молотоф и сълзотворен газ. Сенките на анархистите се виждат още в началото на митинга. Ако е шествие, тяхната група винаги е последна. Докато обикновените протестиращи скандират, напрежението ескалира. Хора с всякакви подтиснати проблеми намират начин да изразят недоволството, неудовлетворението и гнева си, което не винаги задължително произлиза от възникналия в момента казус. Чуват се лозунги като: „Полицаи -свине”, „Животни - убийци” и други подобни.

           Отприщват се викове, крясъци и напрежение. Само една секунда дели момента, в който е даден знак - момчетата в черно с противогазови маски, камъни и какво ли още не в ръце изхвърчават  от тълпата. Цивилните протестанти пък потъват в нея и се започва градската война – хвърчат парчета от бордюри, от някъде се сгромолясва Молотов. Полицаите, въоръжени с каски, шлемове, щитове и протектори за крака и ръце пускат в действие сълзотворния газ и започват наред, който хванат от активните в тълпата.

           Адреналинът бучи в ушите, а аз си мисля да хвана хубава снимка на анархист в момент, когато хвърля Молотов или на полицай, който е вдигнал палката срещу участник в протеста. Беше първият протест, който отразявах. Люти ми на очите и в гърлото, а носът ми тече пет пъти повече, отколкото и при най-лошата хрема и се питам: „Какво, мамка му, ще се промени утре? Какво искат тези хора? На всички е ясно, че пет хвърлени камъка и още 10, 20, дори и 100 Молотов нищо няма да променят!” Тогава ми дойде наум – всички се забавляват!

           Ходя на хардкор концерти от много време. Музиката там е силна, агресивна и напоена с гняв. Направо ти издухва главата. Можеш да скачаш, танцуваш и дивееш без въобще да те интересува какво ще си помисли човекът до теб, защото и той е дошъл със същата цел. Аз ходя, защото ми харесва. Така се забавлявам. Защото след концерт се чувствам пречистена, по-спокойна и по-готова да се сблъскам с реалността на всекидневието.

          Явно и така наречените анархисти се чувстват по същия начин след размирици. Само, че на концерта в най-лошия случай да се нагълташ с цигарен дим, а не със сълзотворен газ. С него никога няма да свикна.

Обикновените гърци забравят, че именно те избират кой да ги управлява

 Анастасия Балездрова

               Гърция има дълга и богата традиция в протестите, които често завършват с душове от сълзотворен газ от страна на полицията в отговор на нападенията с камъни и петролни бомби Молотов от страна на част от протестиращите. Така наречените „познати непознати” или „младежи с качулки” се намират на почти всяко стачно шествие или протест с единствена цел да предизвикат суматоха и сблъсъци. Това се случи и на последната общогръцка стачка през декември, когато още в началото на шествието група анархисти буквално разкъсаха потока от протестиращи на две, разпръснаха мирните демонстранти и предизвикаха пожари и сериозни щети на търговски обекти в центъра на Атина.

               Характерното в този случай беше, че в малките улички около площад Синтагма действаха паралелно и други по-малки групи, чиято единствена цел бе предизвикването на размирици и сблъсъците с полицията. Но ако досега в тях участваха младежи, все още верни на идеалите на Коминтерна и боготворящи Маркс, Че Гевара и Бакунин, в последно време неведнъж една част от хора с леви убеждения са готови да последват техния пример.

               Тежките икономически мерки на правителството затрудняват все по-голяма част от гръцкото общество, в резултат на което много иначе мирни граждани се включват в скандирания като „Да изгорим парламента-бордей”. В блогосферата и електронните пощи се разменят съобщения от типа на „Да превземем парламента по мирен път”, а призиви „Да счупим всичко” се чуват и от хора, които никога досега не са участвали в протестни действия.

               Единствената разлика между едните и другите е идеологическата обосновка. Младежите с качулки, които крият лицата си продължават да вярват в анархизма, членовете на Комунистическата партия следват сталинската линия на главната секретарка Алека Папарига, а на обикновените гърци просто им е писнало от партии и политици и протестират срещу цялостната политическа система, като често забравят, че нейните представители са избрани точно от тях.

Няма кадър или снимка, за която да си струва да те пребият

Мария Спасова

            За първи път ме обгазиха със сълзотворен газ през 2003. Тогава все още бях “зелена”. След това се научих да се пазя. В Атина преживях много улични безредици.  Вълната недоволство след арестуването на кюрдския бунтовник Абдула Йоджалан, антинатовските протести по времето на войната в Косово, хаоса в центъра на Атина след убийството на Алексис Григоропулос, а сега и демонстрациите, предизвикани от икономическата криза. Няма значение дали отивам на престижна икономическа конференция или на поредното протестно шествие - аз съм репортер, който трябва да си свърши професионално работата. Да бъде очите и ушите на своите читатели и зрители и да им помогне да разберат и да си обяснят това, което са видели или прочели.

            Опитвам се да бъда опора на моя оператор, да е сигурен и в буквалния смисъл на думата, че има “гръб”. Анархистите презират журналистите, но дълбоко ненавиждат операторите и фотографите. Към тях са истински агресивни. Въпреки това се опитваме да ги доближим колкото е възможно повече, да видим, да почувстваме и  да знаем какво се случва на улицата. Там, където се хвърлят коктейли молотоф, летят камъни и плющат палки. Досега не са ни били - нито полицията, нито анархистите. Но пред очите ми колеги са били бити. И от полицията, и от демонстрантите. Прибирали са се със счупени фотоапарати и изгорели камери.

            Нашият адреналин се повдига успоредно с адреналина на вандалите и на специалните части и винаги рискуваме да се изложим на по-голяма опасност, отколкото си заслужава. Няма кадър или снимка, за която да си струва да те пребият. Затова е много важно да знаеш кога трябва да се оттеглиш. На това уча и моите момичета в GRReporter. Когато са на протест,  говорим често по телефона. Всяка за себе си слага границата докъде издържа. Важното е да няма неоправдани рискове. Най-големият ми страх е да не пострада някоя от тях.

            За себе си най-много се страхувам да не бъда стъпкана от тълпата. Усетя ли, че масите започват да се движат хаотично, напускам полесражението. Достатъчно е да минат 2-3 минути и безпорядъкът отново се връща в границите, в които мога да се ориентирам.

            Много често ме питат: “Ама цялата демонстрация беше толкова мирна. Вие защо извадихте точно тези 5 минути, в които се появиха момчетата със черни дрехи и качулки и започнаха да хвърлят бомбички?”. Защото новината е извънредното, необичайното, това, което излиза извън нормалния ход на нещата. Никой не прави репортажи за това, че самолетът от Атина пристигна в София навреме. Но ако падне...

            След протест се прибирам вкъщи с много горчивина в сърцето. На улицата има много деструктивна енергия. Разрушителните сили взимат връх. Агресията е начин да докажеш себе си. Питам се защо. Някъде назад в семействата на тези млади момчета и момичета нещо не се е получило. Някой ги е наранил дълбоко и след това нито училището, нито обществото са успели да излекуват тази рана. Не им симпатизирам, но не ги и мразя. За мене те са като неизлечимо болни деца, за които няма лек.