Галерия

2

1

Убийството на 44-годишния Манолис Кантарис от трима имигранти в центъра на Атина като че ли отвори кутията на Пандора. Тежките сблъсъци, в които участваха членове на крайнодесни и крайнолеви групи и полицията създадоха атмосфера на несигурност, която бе подсилена от нападението срещу полицейския участък в квартал Ексархия миналата събота. От запратените коктейли Молотов бяха сериозно ранени продавачка и посетител на открития пазар, който се намира много близо до полицейската сграда. Събитията провокираха дискусии на всички нива, като министърът за защита на гражданите Христос Папуцис дори обвини полицията в липса на демократичност при действията й за потушаване на реакциите.

Проблемът с престъпността и гетовизирането на центъра на гръцката столица, в който е концентриран много голям брой имигранти не се очаква да се оттегли скоро от дневния ред. GRReporter потърси мнението на Димитрис Христопулос, асистент в Атинския университет Пандион и председател на Гръцката лига за правата на човека.

Каква е вашата оценка за събитията от изминалата седмица?

Събитията от миналата седмица бяха „предварително обявени”. Никой от хората, които се занимават с тези въпроси не бе изненадан от тях. Фактът, че нещата ескалираха по този начин е много показателен за това, че за много голям период от време гръцката държава се бе оттеглила от един важен сектор на упражняване на държавната власт и социалната си отговорност. В резултат на това, и понеже в политиката не съществуват празни столове това пространство бе заето от крайната десница. Така че беше въпрос на време това да се случи.

От там нататък ескалирането на насилието създава ситуации, които не могат да бъдат предвидени по политически начин. След като то се намира на дневен ред и от едната страна и от другата, не можем да знаем до къде би довело всичко това.

Смятате ли, че положението може да стане по- тежко?

Трябва да направим разлика между видовете насилие. Едно нещо е насилието на държавата и съвсем друго насилието от страна на протестиращите, колкото и странно да изглежда това. Едно организирано общество не може да отговаря на камъните с камъни и на ритниците с ритници.

Това, което често определя по особен начин действията на гръцката полиция в тези случаи е, че тя също се отнася като ответната страна към дадена „банда”, примерно спрямо „бандата” на протестиращите.

Освен това насилието, което крайнодесните групи приложиха систематично през последните дни също е различно от всички останали видове насилие. Разбира се, че то бе провокирано от дадени причини. Но по принцип винаги съществуват причини, които предизвикват насилие в дадено общество. Начинът, по който гръцките медии представиха това систематично крайнодясно отклонение през последните дни е много показателен за цялостната атмосфера. Събитията бяха представени едва ли не като: „е добре, младежите може би прекалиха малко и взеха закона в свои ръце”. Много характерен е фактът, че във всички медии, от най-консервативните до най-прогресивните се използва именно този термин. Това обаче не е „вземане на закона в свои ръце”. Би било, ако съпругата на жертвата вземе оръжие и убие неговите убийци, а не хиляда други души да нападнат други хиляда, нямащи никакво отношение по случая хора и да ги убият. Това се нарича погром, то е систематично престъпление.

Какво е това, което причини събитията?

Фактът, че в продължение на години държавата не правеше това, което трябваше да направи. И имам предвид да предприеме мерки не само за потискането на тези реакции, защото в дискусията, която се провежда в момента в Гърция по този въпрос се натъртва на това, че държавата не е направила всичко необходимо за прилагането на криминалното законодателство. Това е само частично вярно. Държавата не направи това, което трябваше да направи за социалната си отговорност, за преразпределението на доходите, за предотвратяването на престъпността и за още много неща, за които обаче се изискват средства в този тежък от финансова гледна точка момент. Първата жертва на начина, по който Гърция се опитва да се справи с кризата е социалната страна. От тази гледна точка това, което виждаме днес е смаляването и премахването на тези политики, а единственото, за което говорим е потискането на реакциите.

Да преминем към същността на темата. Много ли са имигрантите в Гърция?

Никой не знае точния им брой. Ако някой твърди подобно нещо или не знае, че не знае или лъже. Този въпрос е много относителен. Когато всички тези хора работеха с ниски надници и цялата система имаше възможността да се възпроизвежда по този начин никой не говореше за това. Въпросът бе поставен настоятелно в момент, в който кризата се разрази в страната. От там нататък е важно да споменем, че държавата позволи на места да се разположи много голяма част от имигрантите. С това искам да кажа, че в центъра на Атина имигрантите са много, но не са навсякъде, а съсредоточени на едно място, което от само себе си е изложено.

И от гледна точка на реалните цифри съществува въпрос за имигрантите, за които Гърция, заради настоящата финансова ситуация не може да направи и минималното, дори да им даде работа. Т.е. въпросът не е дали имигрантите са много, а дали са много имигрантите, които нямат работа. Защото хората не стават имигранти, за да се разходят или за приключението, а за да работят. Ако основната причина, която движи имиграционните потоци не се изпълва, т.е. хората не могат да работят, тогава съществува опасността за социална изолация и всичко останало. От тази гледна точка въпросът дали имигрантите са много е погрешен.

Същественият и „парещ” въпрос е доколко едно приемно общество е в състояние да „абсорбира” тази популация най-вече в пазара на работа. И на второ място в каква степен институционалната структура на една страна може да интегрира по един или друг начин популацията в социалните структури. В настоящия момент е повече от видно, че гръцката държава е претърпяла неуспех и в двете неща.

През цялото това време на нея й беше удобно да се използва работната сила на тези хора и не направи нищо за тяхната интеграция и сега се озова в тази безизходица, което съм нарекъл „фалит на имиграционната политика”.

Съществуваше ли изобщо такава политика?

Това всъщност беше една неполитика. Тя се изразяваше в това да дойдат хората да работят в една страна, където ще живеят по-добре отколкото в родината си и да живеят гърците по-добре от преди, защото може да се възползва от евтината работна ръка. В тази логика на неформална положителна сума на сива икономика, в която и едните и другите са в по-добро състояние отколкото преди системата работеше за цели 15 години. Но още при създаването на условията на финансовата криза тя се разпадна и смятам, че моментът не бе сега, а след 2004 – 2005 година. Там се намира началото на цялата история.

Така че въпросът дали са много или малко имигрантите е безсмислен. Ако Гърция се намира в състояние на развитие в нея има място и за други имигранти, а тези, които идват създават нови работни места. Това е нещо, което показва световната история, социологията и икономиката на имиграцията. Държавите не са затворени системи, в които се побират примерно 18,5 души. Ако днес в една страна могат да живеят десет души, то утре може да живеят хиляда и десет, заради съществуващите икономически и социални динамики.

Какви са стереотипите за имигрантите в Гърция? Съществува ли някой, който е съвсем различен от начина, по който се приемат имигрантите в другите европейски страни?

Стереотипите са много променливи величини. Днес може да съществува даден стереотип, който утре да е съвсем отживян. Мисля, че най-представителният пример е ендемичният и насилствен стереотип, който завладя гръцкото общество през 90-те години на миналия век бе насочен най-вече срещу имигрантите от Албания. Днес вече в най-лошия случай за самите тях стереотипът е забравен, а в най-добрия се смята, че те са се интегрирали и вече не са имигранти. Истината отново се намира някъде по средата. И въпреки че смятаме, че тези хора са се интегрирали продължава да съществува проблем с второто поколение имигранти от Албания, които се сблъскват с икономическата криза по начин, подобен на този, по който се сблъскват техните гръцки връстници. Тези младежи, за разлика от своите родители, които пристигнаха в Гърция, за да осигурят „къшей хляб” имат много повече изисквания. Имат по-големи очаквания за социалната си интеграция. Това важи за всички имигранти и е характерно за историята на имиграцията. Следователно техните изисквания са високи и понеже общото ниво в Гърция пада в този момент изявленията, че албанците са напълно интегрирани не са верни. Разбира се, една голяма част е интегрирана, но една друга бива отхвърлена и то по много бърз начин.

Но тук искам да посоча, че това не важи само за имигрантите, а и за гърците. В голямата дискусия за имиграцията, която трябва да се проведе освен въпросите около народната принадлежност, произхода, религията и културата трябва да поставяме основния елемент – този, който предизвиква движението на хората. И това не е нито религията, нито произходът. Това е социалният слой. Трябва да разгледаме проблемите на имигрантите като част от общите проблеми на прослойката, към която даден човек принадлежи, независимо дали е имигрант или не.

Друг стереотип, който е характерен за последните седем години в Гърция е ислямофобията към имигрантите, които идват от Средния Изток и Индийския полуостров. Той не отстъпва по нищо от съществуващия в цяла Европа стереотип. Той става още по-силен от факта, че Гърция има конкретното географско разположение, както и начинът, по който се използва това. И последният гражданин, който ще попитате за това ще ви каже „от тук влизат всички”. Добре, всички влизат и всички за влизали от тук. Някои са оставали и други са заминавали. Разбира се, че съществува проблем с това, с регламента „Дъблин 2”, с разпределението на имиграционните тежести. Но, когато Гърция търси солидарност от другите страни е добре да се замисли какво би направила тя, ако някоя друга страна се намираше на нейното място и дали би била дори минимално солидарна в разпределението на имиграционните тежести.

Относно ислямофобията бих искал да кажа, че през последните десет години стереотипът претърпя метаморфоза в Гърция. Антиислямският стереотип съществува отдавна и той беше свързан с Турция и с отношенията между двете страни. Този стереотип постепенно се оттегли и даде мястото си на класическия западен ислямофобски стереотип.

Какво трябва да се случи, за да се уталожи напрежението и за да се разреши проблемът с имиграцията?

Въпросът е много сложен и е несериозно да се дават „формули за успех”. Дори и хората, които смятат, че разрешението се намира в екстрадициите не са наясно с нещата просто, защото няма екстрадиции. Не защото не същвствува политическа воля, а поради липса на парични средства или затруднения от техническо или хуманно естество, а малкото, които бяха направени през изминалите години бяха предимно към Албания. Също толкова елементарно гледат на нещата и тези, които предлагат отваряне на границите. Нещата са сериозни и е нужна стратегия. Не е нужна нито благотворителност, нито разбира се фанатизъм и расизъм.

Какво трябва да се направи? Различни неща за различните категории имигранти. Но преди това искам да кажа, че вече е късно. Чувствам голяма несигурност и разочарование, защото оставихме да мине много време. На първо място трябва да се ускори в много голяма степен процедурата за придобиване на гръцко гражданство, особено за имигрантите, които се намират в страната по законен начин и изпълват законните условия за това. Процесът вече започна, но за момента прилича на велосипед, който се намира на нагорнище и водачът се задъхва в опита си да продължи напред и остава на едно и също място.

Второ, на всяка цена трябва да се приключи с процедурата за възстановяване на статута на законност на хората, които са били отхвърлени по време на предишни процедури за легализация. В Гърция, както и в останалите южноевропейски страни системата за социална интеграция на имигрантите бе базирана на така наречените „легализации”. От време на време, с цел ограничаването на броя на незаконните имигранти легализирахме някои от тях. Така стана в Гърция, Италия и Испания няколко пъти. Въпросът се намира в това, че днес в Гърция продължаваме да имаме един много голям брой незаконни имигранти, който е равен или по-голям от броя на законните. И към тях непрекъснато ще се добавят нови, които днес са законни, но поради невъзможността да изпълнят някое от условията и най-вече трудовия стаж заради кризата ще губят своите документи. Запознат съм със законопроекта на министерството на труда, с който се предвижда намаляване на броя на трудодните. Трябва да имаме много други подобни инициативи, за да можем поне да решим въпросите за хората, които са вече интегрирани и да не ги „изхвърлим” вместо да ги интегрираме още повече.

Сред незаконните имигранти аз откривам две категории. Едните са тези, които никога не са били легализирани по никакъв начин, но от социална гледна точка изпълват условията за социална интеграция. Следователно трябва да бъде открит някакъв социален механизъм с цел тези хора в един момент да бъдат легализирани, ако продължат да живеят по този начин. Това е нещо, което се предвижда в закона, но не се прилага, защото правителството не е убедено, че трябва да го приложи.

Хората, които се намират в страната по незаконен начин и са представители на критичната маса, която създава цялата паника е нужно да бъдат регистрирани. Да видим кои са, колко са, къде и при какви условия живеят, какво е състоянието на тяхното здраве, дали имат деца, дали те ходят на училище. Ако това не се случи наистина нямам идея откъде би могло да се започне. Освен това, ако държавата знае колко и кои са тези хора държавата ще може да реши или да създаде една правна рамка за легализация при дадени условия след определен период от време или да организира система за екстрадиция, която ще се отлага до момента, в който ще бъде възможно тя да се проведе.

За всичко това обаче е нужна много работа, голяма координация и политическа воля, за съществуването на които съм песимист.