„Процентът на късмет да си намериш работа падна” казва една от жените, с които разговарям за кризата. Почти всеки ден в седмицата пътят ми минава през площад Омония и околностите, където са разположени и повечето магазини с продукти от България, а ресторантите с български управители са сборни точки на икономическите емигранти през уикендите. Реших най-накрая да ги попитам как се справят в кризата, дали е паднал броя на клиентите им, дали българите си заминават обратно или пък се опитват да оцелеят по някакъв начин.
В два от мини-маркетите, където влизам, има опашки от по четири-пет клиенти, гърците гледат да си вземат млека и други продукти, които са им познати, но и българите пазаруват по собствен вкус – майонеза за едно евро, солети за 50 цента, различни видове бисквитки за около евро, хляб, сок, кебапчета и банички. Не мога да разбера дали се усеща кризата при тях и как, защото продавачките не искат да ми отговорят и ме препращат да попитам собствениците на магазините, които обаче ги няма.
В малко българско магазинче с изписан на витрината надпис „Добре дошли”, собственичката е там и подрежда стоката. Бърза да ми отговори, защото трябва да оправи рафтовете и да подаде заявка за нови продукти. „Криза е, хората нямат пари. Идват в магазина и си купуват един кренвирш, две яйца, един банан, най-основното” казва набързо и продължава да чисти. Съвсем наблизо е хотел „Мока”, където има веранда с кафе на последния етаж и преди известно време е било място за срещи на българите, но сега вече не работи всекидневно, а само през уикендите, защото броят на клиентите е паднал. Оборотът на кафе „Грамос” на ул.Марни също е паднал с 60% както казва неговият управител Красимир Киров. „Клиенти имаме, но пари няма. Тези, които идваха веднъж седмично, сега идват по веднъж в месеца. Други хора се преместиха и вече не живеят в центъра, а отидоха в околностите на града и вече не идват толкова често. Кризата както се отразява на всички, така и на нас”, разказва Красимир.
На няколко пресечки от площад Ватис се намират два български ресторанта – „Рупите” и „Вкусното кебапче”. В „Рупите” се обръщам към клиентите и питам една от жените какво се е случило през последната година и как се е отразила кризата върху нейната работа. Себат Дервишева е от Белене и е била шивачка, но е загубила работата си там, което преди 14 години я е довело в Гърция. През тези години тя е чистела къщи и се е грижела за възрастни болни хора, каквото правят и хиляди други жени тук дошли в страната поради икономическа безизходица в България. В продължение на десет години тя е имала здравни осигуровки и допреди година е получавала наистина добри пари. „Разбира се не работех по осем часа на ден, много повече, но взимах по 2-3000 евро на месец. Сега взимам около хиляда на месец. Ако си търсиш работа, винаги ще намериш, но сега процентът на късмет е паднал. Тези, които нямаха работа преди и сега нямат, защото ги мързи”, казва жената и се усмихва.
В разговор с друга жена на 58 години, без достатъчно натрупан трудов стаж, защото няма осигуровки, за да получи пенсия научавам, че все още продължават да пристигат жени от България, за да си потърсят работа в Гърция. Възрастни жени, пенсионерки, които идват без да са излизали друг път в живота си в чужбина, без да знаят никакъв чужд език и с единствената цел да си намерят някой още по-възрастен човек, за да се грижат за него и да плучават минимално заплащане. Опитвам се да мисля логично, че в България имат пенсия, а повечето от тях и жилище, но се вцепенявам от коментара на жената, която казва „е, да, но жилището не можеш да го изядеш. Тук поне времето е топло, а църквата дава храна за чужденците два пъти дневно. Така че ако останат без работа, поне няма да останат гладни.”
Странно е, че все по-често чувам и историята за хора, които пристигат да работят в Гърция като преди това са имали успешен бизнес в България, но нещо накриво се е случило. Обикновено техните приятели, които ми разказват са изумени от тези решения, от тези обрати и в същото време притеснени, че не могат да направят нищо, защото и самите те трудно се справят вече тук. Други казват, че за да останеш и работиш тук е необходимо да си корав и да си поставиш цел, която да следваш, защото иначе не може да се издържи. Тези, които не издържат на ритъма на работа, се връщат обратно. Останалите не се оплакват, въпреки трудностите. Доволни са, че успяват да дадат образование на децата си със спечелените пари, защото казват, че българите са устроени така.
Марина Николова
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
