Ако се питате кои са тези гърци, които излизат по пътищата, блокират магистрали, стачкуват, крещят и недоволстват от съкращаването на 13-та, 14-та и 15-та заплата и искат всичко по старо му, ще ви кажа, че Темис Ангелополос не е един от тях. Той е момче родено в Патра и израснало в село близо пелопонеския град. Няма да го видите по стачки и протести, не защото има проблем с отстояването на работните права в Гърция, а защото той май никога не се е ползвал с тях. Да, съществуват и тези гърци, които работят от най-ранна възраст, не са държавни чиновници, не чакат от синдикати да им защитят правата и дори гонят и постигат мечтите си.
Нищо за Темис не е дошло на готово, независимо, че никога няма да го чуете да се оплаква. Той не е доволен от много неща, които го заобикалят, но знае, че ако ще се променя нещо, то трябва да го промени сам. Не чака друг да го спаси. Твърдо вярва, че възможностите в живота сам си ги спечелваш, а не ти се дават. Следва мечтите си, дори това да означава, че ще гладува. Днес е актьор, участва театрални постановки, телевизионни сериали по гръцката телевизия, но мечтае за кино. Както всички млади артисти и на Темис не му стигат парите, но той се бори с живота, работи поне на две места и не спира да мечтае.
Който не работи – няма да яде
Дойдох в Атина веднага, след като завърших гимназията. Кандидатствах, не ме приеха първия път. На втория влязох Икономически науки. След около две години и половина прекъснах – ученето беше само претекст да сменя средата. Официалната причина да се преместя в Атина бе, за да следвам. Истината е, че исках да се махна от вкъщи. Исках да съм самостоятелен. Докато следвах, започнах работа в една звукозаписна компания 7 records. Беше интересно, но работех по много часове. Като цяло се злоупотребяваше с хората в тази фирма и реших да напусна. Нямах и стотинка.
Покрай работата си в звукозаписната компания се бях запознал с Петрос Кочубас, старият управител на AN Club на площад Екзархия. Тогава това място точно започваше да се оформя като ъндърграунд сцена. Той живееше точно на площада и всеки ден в шест слизаше с кучето си Олаф в бистрото Вергина на Екзархия да вечеря. Аз пък точно по същото време минавах „случайно” почти през ден. Ще ме поздрави, ще го поздравя. Кочуба ще каже: „Ела, седни да се почерпиш с мезе!” и така ще похапна нещо за вечеря, защото нямах никакви пари. За около десет дни, тази сцена се повтори няколко пъти. Един ден Кочуба ми вика: „Абе, малък, искаш ли работа?”, а аз „Разбира се!” отговарям много радостен. Даде ми ключовете и ми каза, че има няколко празни варела от бира в клуба и трябва да ги пренеса и да ги сменя с пълните. Вечерта щеше да има концерт. Оказа се, че варелите бяха около 50. (смее се от сърце)
Така започнах работа в AN Club. Помагах с каквото мога. Един ден обаче дойде една чужда група, която вечерта щеше да има концерт при нас. Кетъринг списъкът и договорът им бяха английски и аз бях единствения служител, който говореше сносен английски. Това беше началото на един от най-хубавите ми периоди до момента. Започнах да се занимавам с посрещането и грижата за групите, които идваха да свират в клуба. Работата ми харесваше много, защото ми даде възможност да се срещна и общувам с хора от целия свят. Хора, които малко или много имат същите виждания като мен. Хора, с които можем да разменим мисли и идеи. Всичко продължи докато Кочуба беше управител. След това напуснахме всички.
Актьор – да бъда или да не бъда!?
Последва работа като runner (помощник) в клуб Гагарин. Това бе периода когато реших, че искам да се занимавам с актьорско майсторство. Започнах да посещавам курсове по актьорство на Виктория Харалабиду по системата на Станиславски, но беше просто хоби. Когато приключи първата година, Виктория ме привика при себе си и ме попита „Искаш ли да се занимаваш професионално с актьорство?” Аз й заявих, че не искам. Това се повтори и втората година и аз пак й отказах. Беше ме страх и затова не исках да изляза професионално на сцена. По това време имах една определена идея за този тип работа, която споделят много хора, но е далеч от истината. Идеята, че трябва да притежаваш „нещо” иначе не става. Не е така. Имам много колеги, които работят усърдно и са много сериозни в това, което правият.
Работата е интересна и вълнуваща и ми дава много повече, от колкото взима от мен. Моментът, когато нещата се промениха за мен бе на семинара за упражняване на техниката на Михаил Чехов, воден от Анестис – режисьор и брат на учителката ми Виктория. Семинарът бе наистина труден и бе само за професионалисти. Видях хора, които се сриваха и плачеха. Беше силно емоционално изживяване. Тогава реших, че искам да се занимава професионално. Отидох при Виктория и й заявих: „Най-стене реших да погледна на актьорството професионално. Мислиш ли, че ставам за тази работа? Смяташ ли, че мога да се справя?” А тя се обърна и ме погледна изумено и каза: „Ама как въобще ме питаш такива неща! То къде да знам дали можеш да справиш, то си зависи само от теб. Не зависи от никой друг!” Страна ми много криво в този момент. Тогава не разбрах отговора й. (смее се)
Сега вече знам.
Гладките пътища не са за нас
То е ясно, че нищо не е лесно. С каквато и работа да решиш да се заемеш, ако искаш да я вършиш добре – все трудности ще срещаш. В момента проблемът е, че има все по-малко проекти и работа не се намира лесно. Това означава, че трябва да се стараеш още повече и трябва да си колкото се може по-добър, за да може да оцеляваш в тези условия. Освен, че не се намира лесно работа днес имаме и проблема, че и хонорарите паднаха много. Така съм принуден да работя втора работа, за да мога да оцелявам.
Всъщност ходя на втората си работа, за да мога да продължавам да упражнявам първата.
Винаги доброто момче
Най-често ми дават роли на доброто момче в историята, защото имам такова лице. Поне според кастинг директорите. Съществува този стереотип, че съдят хората по външния им вид, а това важи с пълна сила за моята работа. В един от последните филми, в които участвах тази година режисьорът ми даде роля с грабеж. По същество това си беше една сцена с доста насилие. В разговор точно с кастинг директора тя заяви, че ако зависеше от мен, нямаше да те избера за подобна роля. Независимо от това сцената беше много успешна.
Истината е, че с работа и упоритост идват и възможностите за по-интересни роли. В началото приемаш каквито и роли да ти се предложат, но в някой момент идва и възможността да избереш какво искаш да играеш или да опиташ нови роли, непознати за теб до момента. Бориш се за възможността, не ти я дават. Има много мои колеги, които избират един определен тип характер и остават верни само на него, но този път е по-лесният.
Правото да грешиш
Най-тежко за мен е когато чувам от своите хора, въпроси като „Кога ще си намериш една нормална работа?” Когато чуеш един подобен въпрос от най-близкия ти кръг, разбираш колко сам си всъщност. Подобни въпроси са неприятни, но когато си взел решение как в общи линии ще се развива животът ти, преставаш да обръщаш внимание на тези неща. На моите хора им харесва, че могат да дойдат и да ме гледат в театъра или ще ме видят по телевизията в епизод на сериал, в който участвам, но независимо от всичко актьорството не е работа според тях. Сигурно, защото отстрани изглежда лесно, но не е. Каквато и да е причината искам приятелите ми да ме подкрепят, когато бъркам. Когато съм очевидно прав, всички ме подкрепят, но когато бъркам приятелите трябва да са с мен. Човек има право да греши и това е резултат от факта, че ние самите знаем кое е най-добре за нас. Само с опита идва и знанието за някои неща. За да преминем през някои превратности на съдбата, имаме нужда от приятелите си. Просто правят процеса по-лесен.
Любовта
Любовта сама си намира място в живота ни. Когато дойде моментът в живота на човек да вземе едно решение, там излиза на яве кой си. Не съм изживял все още голямата си любов, защото не ми се даде възможност. Бях предаден. Борех се много за нея (едно момиче), докато един ден разбрах, че няма смисъл. Помолих съквартиранта ми, ако въобще някога ми мине през ума да потърся отново момичето, което ми разби сърцето, да стовари най-тежкия предмет на близо на главата ми. Той пое това бреме, но слава богу, не се наложи да го изпълни.
Принципно вярвам в голямата любов, но и да вярвам, и да не вярвам – все същата работа. Нищо особено не се е променило до момента. Аз и в късмета вярвам, ама и той нещо не ме спохожда! Никога не знаем, обаче какво ни е подготвило бъдещето.
Изводът ми от срещата с Теми бе, че дали вярваш или не няма значение. Важното е да действаш. Никога да не се отказваш и винаги да търсиш нови пътища. В края на краищата нещата винаги могат да бъдат по-зле, а ако искаме нещо различно, то от нас зависи.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
