Бориш се за възможността, не ти я дават даром

12 Май 2010 / 14:05:34 Виктория Миндова

2247 прочитания

Ако се питате кои са тези гърци, които излизат по пътищата, блокират магистрали, стачкуват, крещят и недоволстват от съкращаването на 13-та, 14-та и 15-та заплата и искат всичко по старо му, ще ви кажа, че Темис Ангелополос не е един от тях. Той е момче родено в Патра и израснало в село близо пелопонеския град. Няма да го видите по стачки и протести, не защото има проблем с отстояването на работните права в Гърция, а защото той май никога не се е ползвал с тях. Да, съществуват и тези гърци, които работят от най-ранна възраст, не са държавни чиновници, не чакат от синдикати да им защитят правата и дори гонят и постигат мечтите си.

Нищо за Темис не е дошло на готово, независимо, че никога няма да го чуете да се оплаква. Той не е доволен от много неща, които го заобикалят, но знае, че ако ще се променя нещо, то трябва да го промени сам. Не чака друг да го спаси. Твърдо вярва, че възможностите в живота сам си ги спечелваш, а не ти се дават. Следва мечтите си, дори това да означава, че ще гладува. Днес е актьор, участва театрални постановки, телевизионни сериали по гръцката телевизия, но мечтае за кино. Както всички млади артисти и на Темис не му стигат парите, но той се бори с живота, работи поне на две места и не спира да мечтае.

Който не работи – няма да яде

Дойдох в Атина веднага, след като завърших гимназията. Кандидатствах, не ме приеха първия път. На втория влязох Икономически науки. След около две години и половина прекъснах – ученето беше само претекст да сменя средата. Официалната причина да се преместя в Атина бе, за да следвам. Истината е, че исках да се махна от вкъщи. Исках да съм самостоятелен. Докато следвах, започнах работа в една звукозаписна компания 7 records. Беше интересно, но работех по много часове. Като цяло се злоупотребяваше с хората в тази фирма и реших да напусна. Нямах и стотинка.

Покрай работата си в звукозаписната компания се бях запознал с Петрос Кочубас, старият управител на AN Club на площад Екзархия. Тогава това място точно започваше да се оформя като ъндърграунд сцена. Той живееше точно на площада и всеки ден в шест слизаше с кучето си Олаф в бистрото Вергина на Екзархия да вечеря. Аз пък точно по същото време минавах „случайно” почти през ден. Ще ме поздрави, ще го поздравя. Кочуба ще каже: „Ела, седни да се почерпиш с мезе!” и така ще похапна нещо за вечеря, защото нямах никакви пари. За около десет дни, тази сцена се повтори няколко пъти. Един ден Кочуба ми вика: „Абе, малък, искаш ли работа?”, а аз „Разбира се!” отговарям много радостен. Даде ми ключовете и ми каза, че има няколко празни варела от бира в клуба и трябва да ги пренеса и да ги сменя с пълните. Вечерта щеше да има концерт. Оказа се, че варелите бяха около 50. (смее се от сърце)

Така започнах работа в AN Club. Помагах с каквото мога. Един ден обаче дойде една чужда група, която вечерта щеше да има концерт при нас. Кетъринг списъкът и договорът им бяха английски и аз бях единствения служител, който говореше сносен английски. Това беше началото на един от най-хубавите ми периоди до момента. Започнах да се занимавам с посрещането и грижата за групите, които идваха да свират в клуба. Работата ми харесваше много, защото ми даде възможност да се срещна и общувам с хора от целия свят. Хора, които малко или много имат същите виждания като мен. Хора, с които можем да разменим мисли и идеи. Всичко продължи докато Кочуба беше управител. След това напуснахме всички.

Актьор – да бъда или да не бъда!?

Последва работа като runner (помощник) в клуб Гагарин. Това бе периода когато реших, че искам да се занимавам с актьорско майсторство. Започнах да посещавам курсове по актьорство на Виктория Харалабиду по системата на Станиславски, но беше просто хоби. Когато приключи първата година, Виктория ме привика при себе си и ме попита „Искаш ли да се занимаваш професионално с актьорство?” Аз й заявих, че не искам. Това се повтори и втората година и аз пак й отказах. Беше ме страх и затова не исках да изляза професионално на сцена. По това време имах една определена идея за този тип работа, която споделят много хора, но е далеч от истината. Идеята, че трябва да притежаваш „нещо” иначе не става. Не е така. Имам много колеги, които работят усърдно и са много сериозни в това, което правият.

Работата е интересна и вълнуваща и ми дава много повече, от колкото взима от мен. Моментът, когато нещата се промениха за мен бе на семинара за упражняване на техниката на Михаил Чехов, воден от Анестис – режисьор и брат на учителката ми Виктория. Семинарът бе наистина труден и бе само за професионалисти. Видях хора, които се сриваха и плачеха. Беше силно емоционално изживяване. Тогава реших, че искам да се занимава професионално. Отидох при Виктория и й заявих: „Най-стене реших да погледна на актьорството професионално. Мислиш ли, че ставам за тази работа? Смяташ ли, че мога да се справя?” А тя се обърна и ме погледна изумено и каза: „Ама как въобще ме питаш такива неща! То къде да знам дали можеш да справиш, то си зависи само от теб. Не зависи от никой друг!” Страна ми много криво в този момент. Тогава не разбрах отговора й. (смее се)

Сега вече знам.

Гладките пътища не са за нас

То е ясно, че нищо не е лесно. С каквато и работа да решиш да се заемеш, ако искаш да я вършиш добре – все трудности ще срещаш. В момента проблемът е, че има все по-малко проекти и работа не се намира лесно. Това означава, че трябва да се стараеш още повече и трябва да си колкото се може по-добър, за да може да оцеляваш в тези условия. Освен, че не се намира лесно работа днес имаме и проблема, че и хонорарите паднаха много. Така съм принуден да работя втора работа, за да мога да оцелявам.

Всъщност ходя на втората си работа, за да мога да продължавам да упражнявам първата.

Винаги доброто момче