Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Европейският Юг фалира финансово, Изтокът е в политически фалит

24 Декември 2013 / 11:12:34  Анастасия Балездрова
9313 прочитания

На прага на 2014 година Европейският съюз и страните, които членуват в него са изправени пред много и различни предизвикателства. От една страна е европейската финансова криза, от друга – бежанската вълна от Близкия Изток и Северна Африка и не на последно място изборите за членовете на новия европейски парламент. Опасенията, че вследствие на кризата и засилването на миграцията към Европа ще засилят политическите крайности и в него са повече от големи. В същото време се очаква понижено участие от страна на европейските граждани, които чувстват, че ЕС не може или не иска да реши реалните проблеми.

За ситуацията в Европа и България GRReporter разговаря с журналиста и дългогодишен кореспондент в Брюксел Веселин Желев.  

Българското правителство има ясно изразени зависимости от определени корпоративни, финансови и дори мафиотски групировки. Брюксел вижда ли това и възнамерява ли да предприеме някакви мерки?

 България, както и Румъния е под европейско наблюдение за правосъдието и вътрешните работи. Основни причини за него са организираната престъпност и корупцията. През януари Европейската комисия трябва да публикува поредния доклад от това наблюдение. По мое мнение досегашните резултати от неговите седем години са повече от скромни. Брюкселската администрация се отчита пред държавите-членки, че прави нещо двете страни да попълнят празнотите в предприсъединителната си подготовка. Властите на двете страни се преструват, че полагат някакви усилия в същата посока и ползват наблюдението от Европа за краткосрочни и конюнктурни вътрешнополитически цели – например да сочат своите опоненти като обект на критики или недоверие от Брюксел.

Това работи изцяло против интересите на България, защото дава козове на стари държави-членки, които са против разширяването на ЕС и на Шенгенската зона. Досега не съм видял някое от сменилите се три редовни и едно служебно правителство през седемте не години европейско членство да работи сериозно за прекратяване на механизма. Имам чувството, че им е удобен. Въобразяват си, че им позволява да ползват Брюксел срещу опонентите си. Да сме честни, в ред случаи – като например кандидатурите на Венета Марковска и Делян Пеевски – този механизъм изигра ролята на „ръчна спирачка”. Не ми се мисли докъде биха стигнали сегашните управляващи, ако го нямаше. Като цяло обаче той не лекува хроничните болести в българското общество, за които споменавате във въпроса си.

Истина е, че така нареченият механизъм за сътрудничество и проверка не ограничава Комисията в мерките, които би предложила на държавите-членки спрямо България и Румъния. Най-болезнената от тях, която веднъж вече ни е прилагана, пак при управлението на БСП и ДПС, е спирането на еврофондове. Не изключвам да я познаем пак. Да изчакаме обаче доклада. 

Искам да кажа нещо в по-широка перспектива – през последните пет години, разбираемо, Европа беше изцяло заета с кризата в еврозоната. Това беше екзистенциална криза. В нейната сянка остана случващото се в новоприети страни като България, Румъния, Словакия, Унгария и други. В тях има сериозни проблеми с функционирането на демокрацията, със спазването на основни принципи на ЕС като свободата на изразяването, човешките права, върховенството на закона например. Тези страни понякога не изпълняват - и то драстично - това, което ЕС изисква от държавите-кандидатки. Европейските институции реагираха на такива явления в Румъния и Унгария. Спрямо България обаче досадата и пренебрежението са пълни. Понякога ми се струва, че Европа спи ходейки и проспива зараждането на поредната си криза. Това, което бяха Гърция, Ирландия, Португалия, Испания и Кипър финансово, това са споменатите новоприети страни политически – фалит.  

Защо след протестите, които продължават повече от половин година политическата класа в България не изглежда да е особено притеснена?

Смятам, че не може да се обобщава за цялата политическа класа. Жалко ще е за тези нейни представители, които не виждат, или се правят, че не виждат, все по-голямата пропаст, която зее между тях и обществото. 48 на сто от имащите право на глас в България не гласуваха на последните избори. Става дума за над 3 милиона избиратели. Те не виждат своя човек в т.нар. политическа класа. Това е достатъчно ясен индикатор за представителността, следователно и за качеството на българската демокрация. Стана клише да се повтаря, че тя е фасадна. Защото наистина е такава.

Снимка:Васил Гарнизов

Проблемът не е, че някои христоматийни представители на сегашната политическа класа са се качили твърде високо в управлението. Проблемът е, че то е паднало до тяхното ниво. Но голяма част от отговорността за това е на същите над три милиона негласуващи. На безсмъртния – изглежда - навик от комунистическите времена, че тази държава не е моя, че най-многото, което мога да направя е да я надхитря или да избягам от нея, че други трябва да мислят, да решават и да поемат отговорност. За да се промени това, първо трябва да започнем да обичаме себе си и държавата си и да повярваме, че тя е наша и можем да я променим. Тогава това, което Вие наричате „политическа класа”, може и да се притесни. Сега то няма от какво да го е страх –  институциите, голяма част от медиите и гражданското общество, такива каквито са – беззъби и оперетни - с нищо не му пречат. Съгласен съм с тези, които искат мажоритарна избирателна система в два тура. Но не виждам коя от управляващите партии би я приела. 

В националните парламенти на България и Гърция успяха да влязат крайнодесни и крайнолеви партии. Очаквате ли тази картина да се пренесе и в Европейския парламент?

За голяма такава вероятност неотдавна предупредиха в реч председателят на Европейската комисия Жозе Барозу и италианският министър-председател Енрико Лета. Надигането на различни видове популизъм – краен национализъм, сепаратизъм, ксенофобия, расизъм и фашизоидни формации като Златна зора - е факт навсякъде в Европа и това е един от белезите на кризата. Той показва, че тя е не само финансова и икономическа, но и криза на политическия модел и на ценностите. Тези идеи и групи се наместват там, където се образувал вакуум на вярата в Европа. Тяхната благодатна почва са тревожността, гневът и отчаянието на хората.

Гърция е типичен пример заради шоковите реформи, които трябваше да преживее. Но колкото и драстично да обедняха, гърците остават по-богати от българите (вижте Евростат) и, надявам се, започват да разбират, какво означава социална несигурност, в която северните им съседи живеят вече 24 години от падането на комунизма. В България наченките на националистическо и антиевропейско говорене стъпват върху липсата на осезаем положителен ефект от членството в ЕС. Българите достойно изстрадаха много трудни реформи, за да влезе страната им в ЕС. Това, което гърците изпитват днес, българите го изпитаха в годините след въвеждането на валутния борд през 1997 г. Но очакваните по-висок стандарт на живот и по-справедливо общество ги няма. И бедността, и мафията, и олигархията, и организираната престъпност, и корупцията са си на мястото. Младите и образованите масово емигрират, защото не виждат перспектива за развитие в това болно и развратено общество. Страната е загубила близо 2 милиона емигранти от 1990 насам. Логично е в такава обстановка човек да се запита: За какво ни беше тази Европа? Къде е тя? Защо не ни помага? И точно това съмнение и обезверяване създава почвата на популизма. Той бързо „заразява” и увлича след себе си много хора, защото предлага лесни и достъпни за всички обяснения и лесни решения – да изгоним чужденците, да стерилизираме циганите, да национализираме фабриките, да изритаме чуждите инвеститори, да разтурим Европейския съюз, да се съюзим с Русия, с Китай и пр. Подобни идеи бързо „напиват” масите, но събуждането от това „пиянство” е болезнено, защото споменатите обяснения и решения са утопични. Те обслужват обикновено шепа политически мошеници, които сами не вярват в тях.

За разлика от Гърция, България има прослойка, на която Европа пречи и която е заинтересована от този тип популизъм. Убеден съм, че тази прослойка не би се поколебала да извади страната от ЕС, ако й се удаде възможност за това. Тя винаги е поставяла своите интереси над националните. Това са издънките на част от бившата комунистическа номенклатура, на бившите тайни служби. За тях запазването на влиянието на Русия за сметка на това на Европа е жизнено важно. За техните интереси работи Атака. Тя не отговаря на клишето „крайнодясна”. Това е крайна националистическа антиевропейска партия, която си служи с крайнолява реторика – иска национализация, нарича чуждите инвеститори „колонизатори”, величае Китай и Куба – и обективно работи за интересите на Путинова Русия в България. 

Надигането на популизма е сигнал за проевропейските партии – били те леви, десни, или центристки – че трябва да забравят за различията си, когато става дума да пазят Европа. Вододелът сега не минава толкова между традиционното ляво и дясно, колкото между Европа и анти-Европа. Това е дълбок идеен и ценностен вододел. Той поставя на изпитание политическата зрелост на обществата. В чисто практически план – ако популистките партии вземат достатъчно много места в следващия Европейски парламент - те могат да пречат на приемането на законодателство за окончателно излизане от кризата и за преодоляване на нейните последствия, за стимулиране на заетостта и растежа. И най-вече – да пречат на по-дълбоката европейска интеграция, без която ще липсват гаранции, че криза като днешната няма да се повтори, а ЕС ще става все по-неадекватен на процесите на глобализация.

Силно представяне на крайните популисти в европейските избори може да ги постави на по-добри стартови позиции за националните. Такива догодина има в Белгия, по-догодина във Великобритания, където натискът за референдум по членството на страната в ЕС не отслабва.

С други думи – острата финансова фаза на кризата е може би  вече в края си. Не съществува екзистенциалната опасност за еврото, пазарите се поуспокоиха, наблюдават се слаби признаци на постепенно възстановяване. Остава обаче рекордната безработица от над 26 милиона души, или 12 на сто от работната сила и големите неравновесия между държавите-членки. В  Гърция – 27,4 на сто безработни, в Австрия – 4,8 на сто.  Тези неравновесия създават социални, икономически, миграционни и политически напрежения. За да ги намали, Европа трябва да създаде банковия съюз и намиращия се още в проект механизъм за финансова отговорност и солидарност. Но това ще е толкова по-трудно, колкото повече гласове спечелят на изборите популистите.

Участието на гласоподавателите в евроизборите обикновено е ниско и според анализатори това се дължи на отдалечеността на европейските институции от гражданите. Има ли разбиране за този проблем сред европейските лидери и прави ли се нещо за сближаването на институциите с гражданите на страните-членки?

Доколкото си спомням, в последните европейски избори  през 2009 година избирателната активност беше исторически най-ниската – 43 на сто, при 45,47 на сто през 2004 година и 61,99 на сто при първите европейски избори през 1979. Ако човек погледне графиката на избирателната активност, вижда трайно спадащ интерес към Европа у европейците. И тенденцията не може да се обясни само с кризи, защото продължава и в икономически добри години. Известни са обясненията за отдалечеността на ЕС от обикновените хора, за бюрократизма на Брюксел, за „дървения” му, неразбираем език, за безсърдечието на еврочиновника и откъснатостта му от реалния живот. Те имат основания. Но това е лесно видимата, популистката, страна на нещата.

Скритата им страна е, че тази Европа, от която сме недоволни, е създадена от държавите-членки и всичките й слабости и недовършености отразяват техни егоистични интереси. Недостатъците на ЕС много често са проекции на краткосрочни вътрешнополитически съображения в държавите-членки. Най-пресният пример е споразумението на финансовите министри за общия механизъм за преструктуриране на банки в несъстоятелност. Европейският парламент с право е настръхнал срещу него, защото схемата за разрешаване на банкови кризи е прекалено усложнена. И е ясно, че това е под диктата на главния платец в еврозоната - Германия. За да са спокойни германските избиратели, че няма да плащат за банкови фалити в други страни от ЕС.

Често сме свидетели как националните лидери леят щедро думи в подкрепа на Европа, когато дойдат в Брюксел, а когато се завърнат у дома, се оправдават с нея за вътрешните си неблагополучия. Типичен и жалък пример за това е британският премиер Дейвид Камерън, който се опитва да си вдигне рейтинга, като обещава на британците да ги опази от въображаемо българо-румънско нашествие, след като отворят трудовия си пазар на 1 януари. Жалко, безпомощно, популистко поведение за един консерватор. 

Такива неща деморализират и отблъскват. Как хората да вярват в Европа, когато лидерите им не го правят?

Българските министри умират да дойдат в Брюксел, да застанат пред камерите и да обявят тържествено, че имали еди-какви си разговори и в тях „защитили националния интерес”. От кого? От Барозу? Сякаш Европа е някаква чужда сила. Сякаш това не е нашият съюз.  Сякаш тя е някаква колониална метрополия, към която сме се присъединили зорлем, а не доброволно. Същите тези политици, когато влязат в предизборна кампания, най-безсрамно ще се закичат с европейски етикети. И всичко, което обещават на избирателите си, ще е „евро-еди-какво си”. Вие очаквате ли при такава тенденция, участието в европейските избори да се повишава? Хората не излизат да гласуват, когато разбират, че става дума за „бла-бла”. Ако искаме европеецът да вярва в Европа, не бива да подценяваме неговата интелигентност и наблюдателност. Така наречените „обикновени хора” виждат и разбират. Фалшът ги отвращава.

Ниската избирателна активност облагодетелства най-вече популистките партии, които имат твърди и мобилизирани електорати. Така беше на предишните избори, така се очаква да стане и на предстоящите.

Какви са шансовете на европейските социалисти да задържат водещата си роля в Европейския парламент, имайки за лидер Сергей Станишев, който поне в България е символ на корупцията, връзките на властта с престъпни интереси и стария тоталитарен строй?

Не мисля, че шансовете на европейските социалисти на изборите зависят от Сергей Станишев. Той продължава да е неизвестна и безинтересна фигура в Европа. И дума не може да става за сравнение с предшественика му - датчанина Пол Нируп Расмусен. Социалистите нямат водеща роля в този Европейски парламент. Те са втората по големина политическа група в него. Имат шанс да станат първата след европейските избори през май 2014 г., но той не се дължи на Станишев, а на тежките социални последствия от кризата. За досегашния мандат на Станишев Европа дори не успя да научи за него, камо ли да го запомни с някакво лидерство. Интересът на международните медии към него е мисроскопичен. Той няма какво да каже на европейците извън левите клишета, нито пък нещо в Европа зависи от него.

Истинското лице на Партията на европейските социалисти (ПЕС) сега е германецът Мартин Шулц, председател на Европейския парламент. Той е кандидатът на тази партия да оглави следващата Европейска комисия. Преди две години Шулц подкрепи кандидатурата на Станишев за лидер на ПЕС, включително заради това, че той е млад лидер от новоприета страна-членка. Опасявам се, че Станишев не използва нито за себе си, нито за България шанса да оглавява европейска политическа сила. Той остана безличен председател с обслужващи спрямо кандидатурата на Шулц функции. 

Все повече социалистически евродепутати обаче се опасяват, че Станишев, вместо да помогне на тази кандидатура, може да й попречи. Най-големият им страх беше заради зависимостта на българския парламент и на създаденото в него правителство от крайните националисти от Атака, заради откритата антиевропейска реторика на тази партия. Шокира ги предложението Делян Пеевски да оглави ДАНС и връщането на бивши кадри на Държавна сигурност в управлението. Не по-малко компрометиращо беше, когато 59 депутати от БСП гласуваха за предложението на Атака да бъде продължен мораториумът върху продажбите на земя на граждани от други държави-членки на ЕС. Това решение е антиконституционно и в нарушение на договора на България за присъединяване към ЕС. Дори ДПС, коалиционният партньор на БСП, се обяви против него и го оспори в Конституционния съд. От него Европа видя, каква партия води Станишев. Тя само има претенции да е европейска, но в значителна своя част остава вкопчена в миналото си. Чувал съм и че европейските социалисти с тих ужас гледат семейния бизнес на семейство Станишеви – по-точно фирмата за връзки с обществеността на съпругата му – Моника Йосифова. Всеки може да види на уебсайта й, че Министерският съвет, пет министерства и една държавна агенция са й клиенти. Държавата е клиент на съпругата на лидера на управляващата партия. Ако това не е клиентелизъм и конфликт на интереси, аз не знам какво е. Височайшата съпруга формира приходите си от вноските на данъкоплатците. Все едно, че сме някаква бананова република, управлявана като семейна фирма. И то - с участието на левия европейски лидер, който се бори за социална справедливост. Това е политическа карикатура. Да не говорим за офиса на Моника Йосифова в Брюксел, чиито клиенти се пазят в дълбока тайна. В предмета му на дейност в белгийския търговски регистър пише: „услуги, свързани с представителство и влияние, стратегически съвети”. Миналия четвъртък питах Ханес Свобода, председател на  групата на социалистите и демократите в Европейския парламент, не го ли притесняват тези обстоятелства. Той ми отговори:  „Не коментирам семействата на партийните лидери”. След това декларира, че социалистите „през цялото време се борят срещу всякакъв вид корупция”. Това е цинично. Европейските социалисти постъпват също както постъпваше Европейската народна партия към безобразията на ГЕРБ у нас – пазят „своя негодник” в държавата-членка, защото идват избори и той трябва да им спечели гласове. Публичен факт е, че след кризата с Пеевски и „Атака”, Свобода написа остро критично писмо на Станишев, което обаче ПЕС потули. Ето, такова лицемерие убива доверието на европейците в Европа.

Един от най-сериозните проблеми в България и Гърция е големият наплив на бежанци и нелегални имигранти, който през последните месеци стана особено остър. Атина и София настояват, че решението му трябва да се вземе на европейско ниво. Как преценявате намеренията на администрацията в Брюксел?

Администрацията в Брюксел прави това, за което са й дали мандат държавите-членки и Европейският парламент. Тя обещава повече европейски фондове за справяне с бежанската вълна през новия програмен периода (2014-2020 г.). Те обаче не решават всичко. Засега на ниво държави-членки европейската солидарност със страните по южната граница на съюза остава преобладаващо декларативна. Почти никой не иска да приема бежанци от страните, където те първо стъпват на европейска територия. Известно е също, че крайната цел на тези хора обикновено не е бедният юг, а богатият север на Европа, чиито възможности да помага не са безкрайни.  

На последната среща на върха на ЕС на 19 и 20 декември 2013 година дискусията за миграцията и убежището беше отложена за юни догодина. Явно никой не иска да поема по-ясни ангажименти по този деликатен въпрос преди европейските избори. През това време той няма да се решава от само себе си, а ще се изостря. Решение на кризата в Сирия не се очертава. Дори там утре да подпишат мир, разрушенията са от исторически мащаб. И бежанският проблем ще съществува вероятно с години.  Ако обаче той дестабилизира някоя от съседните на Сирия страни (най-заплашен е Ливан) тогава вълната ще стане още по-голяма. Сирийската криза не е единствената. Различни кризи има в цяла Северна и Централна Африка. НАТО догодина се изтегля от Афганистан. В Ирак атентатите не спират. Израело-палестинските преговори са парализирани. Струва ми се, че трябва да живеем с очакването за бежанци.

Ясно е, че проблемите, които те създават са благодатни за споменатите по-напред екстремистки партии. Ако Европа не намери работещо решение, рискува южният й фланг да се превърне в санитарен пояс срещу преселението от Третия свят и да се задълбочат различията между него и благоденстващата част на континента.  

Каква е прогнозата ви за България за следващата година? Смятате ли, че ще се проведат предсрочни избори?

Ще има европейски избори. Ако питате за парламентарни, краткият отговор е, че не знам. От една страна висшите институции на държавната власт са тотално делегитимирани. Общественото доверие в правителството например е под 20 на сто. В такава ситуация предсрочните избори са най-здравословният избор за една демокрация. Днешните управляващи в България обаче не дават признаци, че доверието на обществото особено ги интересува. Това е напълно в политическата традиция на БСП. То напомня, че тя е приемница на една тоталитарна партия и че старите нагласи в нея още не са съвсем умрели.

Правителството прави смешни опити да ободрява обществото с прогнози, че икономическият растеж догодина щял да се върне и прави още по-карикатурни коледни подаръци на избирателите, като намалява цените на тока с административен натиск върху енергийния регулатор и за сметка на задлъжняването на Националната електрическа компания. Фактурата за този вид управление обаче един ден ще дойде. Дори и да започне някакво слабо стопанско възстановяване, то едва ли ще намали недоволството на хората на фона на тоталната разруха и бедност. И най-вече – то няма да върне доверието, което това правителство безвъзвратно загуби. А доверието е основен ресурс на управлението.

Коалицията БСП-ДПС обаче ще стиска властта, докато може. Шансовете им да я удържат се увеличиха от това, че двама депутати напуснаха ГЕРБ. Предстоят гласувания в Народното събрание. Те ще покажат, дали това спасява управляващите от унизителната и компрометираща зависимост от „Атака”, от т.нар. „златен пръст” на Волен Сидеров, за да имат кворум в парламента и дали ще им помогне за мнозинство.

Вече го няма и уличният натиск. Протестите замряха, защото участниците в тях не намериха лидер, не успяха да създадат организация с ясна програма и цели. Но това не означава, че недоволството е изчезнало. Социологическите изследвания го потвърждават категорично. Някой нов гаф от рода на Пеевски може всеки момент спонтанно да го възпламени.

Важно е да се разбере характерът на това недоволство. То не е срещу определен вид политика. То е срещу политиката изобщо. Срещу политиката, каквато съществува в България – като параван на олигархията и корупцията. Това не е криза на едно правителство и на един парламент, а на политичския модел, на системата. Тя се нуждае от фундаментален „рестарт”.  Трябва изцяло нов обществен договор между партии и избиратели. Трябва „катарзис” и „дезинфекция” след него в институциите. Особено в следствието и прокуратурата трябва да се мине с хлорна вар, образно казано. Трябва действително деполитизирана администрация, назначавана с конкурс и с гаранции за стабилност. Трябват независими регулатори – в енергетиката, в съобщенията, в конкуренцията. Сегашните са карикатури. Трябва най-накрая някой да прекъсне кръвосмесителното съжителство между държавата (независимо кой я управлява), една банка и едни медии. 

Единствената избираема политическа сила, която заявява такива намерения, е Реформаторският блок. За съжаление, той е твърде слаб, за да ги осъществи.

Теоретично би могъл да го направи в коалиция с ГЕРБ, но това би бил морално и политически проблематичен съюз, ако ГЕРБ не се покае ясно за грешките през своето управление и не предприеме ясни действия, за да покаже на обществото, че ги е осъзнал. Да не забравяме, че ГЕРБ охотно се ползваше от услугите на онази банка и онази медийна група, които са в прословута симбиоза сега обслужват настоящата власт, която също обслужваха преди ГЕРБ. Да не забравяме, че при управлението на ГЕРБ полицията,  следствието и прокуратурата бяха използвани като политически „бухалки”.

Шансът за решение според мене е в това, че българската политика е силно персонализирана. Тя е политика на образи и личности, а не на идеи. Това означава, че ако определени водещи политици, намерят куража и отговорността да се оттеглят, поне временно на заден план, реформаторско мнозинство е възможно. Ако хората видят, че има реалистична алтернатива за промяна, те ще излязат пак на улиците и ще я поискат. Нека да си спомним Виденовата зима. Тогава БСП имаше мнозинство в парламента и спокойно можеше да състави ново правителство. Но не посмя, защото се уплаши от народния гняв.  

Категории: Политика европейски парламент политически крайности бежанци миграция избори България Сергей Станишев Атака Реформаторски блок Веселин Желев
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus