Галерия

1

Тараторът върви много с мастичка... няма да започвам темата, че ще вдигнем прекалено много градуса - гръцкото „Узо“, френските „Перно“, „Рикар“, „Пастис“, испанското „Анисадо“, италианската „Самбука“, турската „Йени Ракъ“ (съответстваща по-скоро на българската анасонлийка).

Блаканско "кьопоолу"

Колкото и да не ни се иска да си го признаем, част от ястията, които приемаме за национална гордост идват при нас от Гърция. За това си има исторически причини и обяснения. Освен гореизброените, това са великденският козунак и дроб сърма. За бялото саламурено сирене няма да обелваме дума, че току виж почнали да прехвърчат буци фета.

Друг е въпросът, че много от споменатите ястия имат турско влияние, но така съвсем ще завържем спор. Тук можем да намесим гювеч, кьопоолу, капама, каварма, баклава и още много други. За шопската ни салата само ще споменем, че и там ще се появи спор със сръбските ни съседи, та чак до чубан салатата на турците. Бяло, зелено, червено – трите цвята и всичко, което символизират, побрани в една чиния, най- добре съпроводена от малък, огнен аперитив, за който също спорим чие откритие е. Да, но съседите твърдят, че шопите всъщност били сърби, асимилирани от българите, и салатата „шопска” е салата сръбска. Нищо, че не се приготвя по същия начин – чушката им е сурова и често люта, доматите и краставиците са по на ситно, сиренето хич го няма.

Кебапчето също е територия за поделяне, а ако го сплескаме, работата ще стане на кюфтета. Колкото и да е странно за нас, на скарата се обръщат кебапчета и в Румъния, но там им добавят силен дъх на чесън и предпочитат кайма от говеждо. Истински потрес предизвикват обаче сръбските кебапчета, отново „национални” творения. Те си ги наричат „чепави”, не са по- големи от кутрето на мъжка ръка и се сервират по 10- 15 на брой, обикновено подлютени.

Славянският произход на българите се олицетворява от разнообразните тестени изделия, с чието разнообразие определено надвиваме съседите си – баници, тутманици, катми, тиганици, пирожки, понички, мекици, пити и погачи. Е, част от тях можем да открием и при съседите... Гюзлеми и арабски хляб, с който приготвят дюнери и сувлаки. Разправията за тях ще  оставим на съседите, без да се намесваме.

А лютеницата?

Честно казано не успях да открия гръцка лютеница със сирене. Може и да има. Може и дядо ми да е бил впечатлен от нещо, което е видял навремето и го е впечатлило. За лютеницата няма да се караме. Тя си е ново ястие продуктите за него се появяват едва през 18-19 век по нашите земи. Доматите и чушките. Въпреки че повечето балкански народи познават някаква разновидност на тази варена смес от смлени чушки и домати, истинската лютеница си остава типично българско кулинарно достояние. По отношение на лютеницата българите са проявили забележителна културна гъвкавост, успели сме да превърнат чуждото в свое. Като се замисля "побългарили" сме всяко от изброените до сега ястия, в добрия смисъл на думата.

В заключение ще кажа, че ястията, които поднасяме на трапезата трябва да са повод да ни събират и обединяват, а не да ни разделят. Толкова си приличаме и сме еднакви в много отношения, че различията помежду ни трябва да са само повод за обмяна на опит и знания, а не повод за препирни. И за празнуване - това го умеем всички. Наздраве!

Любими наш читателю, каним те да споделиш твоето въздесъщо мнение по кулинарките въпроси в нашата кулинарна игра: