Галерия

1

Историята на изоставените исторически сгради в града, в които намери подслон гръцкият вариант на европейската култура на окупацията е дълга- от първото превземане на улица „Валтециу” в Ексархия през 1981, през онова на улица „Лелас Караяни”, което започва през 1988 до окупацията - символ на вила Амалия. Тази история изглежда че се пише поне на пръв поглед без знанието на града и жителите му. Жители, които някой път са толерантни, а друг път настояват обществото да се намеси.

Разрушени гради, често загубени в заплетени спорове за притежание, главно през 90те години станаха привлекателни за хора от така нареченото анархистко пространство, които започнаха да ги поддържат и ги превърнаха в открити обществени клубове  и в  „места на съпротивата”. Сега дори онези, които не знаят за съществуването им започват да научават за тях и за митологията, която ги съпътства.

Много от „наемателите” им получават криминални обвинения  след арестуването си по време на последните полицейски операции във вила Амалия на площад „Виктория” и в къщата, в която е живяла младата Мария Калас в пешеходната зона на Скараманга. Полицията е  наблюдавала от години къщите, в някои моменти решавала да опразни някои от тях, след това животът продължавал в обичайния си ритъм и режимът на взаимно търпение отново се възцарявал. Този път правителството реши да разсече гордиевия възел, но много от хората се притесниха да не би по този начин да се появят непредвидими последствия. Атаките със запалителни бомби срещу жилища на журналисти придадоха нов смисъл на политическото противопоставяне. Нова Демокрация обвини СИРИЗА, че подхранва окупациите, а от СИРИЗА обвиниха Нова Демокрация, че променя политическия дневен ред. Министърът на обществения ред Никос Дендиас от своя страна е решен да „приключи с режима на беззаконие”, а истинската „битка на окупациите” както изглежда сега започва.

Днешната икономическа ситуация само подтиква към окупации и други социални групи- бездомници, емигранти, наркомани, предизвиквайки по този начин безпокойство и реакции в квартала. В основни линии обаче изглежда, че хората в районите, където се намират окупираните къщи показват ако не симпатия, то поне търпение към окупаторите.

Константинос Кириакакис и сестра му Анна са родени в района където се намира Вила Амалия. Поддържат заедно семейния бизнес с картини срещу въпросната сграда. „Когато сградата беше окупирана преди 23 години, действително беше изоставена и се рушеше. Спомням си още табелата „За отчуждаване” през 80те години, която постави общината. Първите окупатори, които се настаниха тук чистиха много дни, изнасяха боклуци” казва Константинос. „Придадоха идентичност на къщата, много години се организираха музикални и културни изяви. Разбира се, някои години на Коледа излизаха и пееха коледни песни, облечени според тяхната си идеология” допълва той.

 За повечето жители, независимо дали симпатизират или не на окупаторите, въпросът за вилата не е толкова е толкова актуален колкото други проблеми. Те използваха присъствието на медиите, за да поставят проблемите като упадъка на квартала и напускането на старите жители.

 Що се отнася до Вила Амалия, оплакванията на гражданите са свързани с нарушаването на часовете за почивка когато се организират купони. Проблем е и поведението на полицията – под претекст, че къщата е населена с анархисти, полицаите на практика не следят за опазването  на обществения ред.  Както съобщиха от полицията, във Вила Амалия са намерени между другото и много бутилки „готови за употреба”- тоест за производството на бомби „молотов”, малки количества бензин и самоделен щит. Много бутилки са намерени и в  Скараманга, където са открити и камъни и парчета мрамор, наредени в сандъци, инструменти, десет ножа и прашка- като онези, които групите с качулки използват по време на митингите в центъра.

 „Би ми харесало да се превърне в училище или културен център, но не вярвам, че това ще се случи” казва Георгиос, собственик на ателие за поправка на обувки в района. „Страхувам се, че щом вниманието на медиите се насочи другаде сградата вероятно ще  подслони отново наркомани ”.

 „Тук вече не говорим за окупация. Изглежда ми, че е по-скоро спор за собствеността” каза пред вестник „Вима” Николас К., който притежава магазин в района  на Кипсели, близо до къщата на улица „Лелас Караяни” 37,  собственост на Атинския университет и на Министерството на образованието. Там окупацията продължава 25 години, с оградата, закованите дъски на прозорците и неподдържаната градина, които свидетелстват за изоставянето. В един квартал, който все повече запада компетентните лица трябваше  още преди години да съхранят тази сграда. „Днес, когато се разпространяват наркотици на всеки ъгъл в Кипсели това е най-малкият проблем”допълва Николас.

Повечето жители на квартала са чужденци и изглежда, че този проблем не ги интересува. През последните три години Амин от Пакистан, който има офис за телефонни услуги в района не е чувал, както казва, никакви оплаквания от клиентите си срещу живеещите в къщата на улица „Лелас Караяни”. „Нещата са много спокойни, единственият проблем е когато се събират по 40-50 души с китари и пеят, но не ни пречат” казва усмихнат Амин.  Спокойно говорят и другите емигранти, които имат магазини около площад „Виктория” близо до друга окупирана сграда –„Клубът на шпионите” на ъгъла на улиците „Ферон” и „Филис”, която функционира като библиотека на самообслужване. Те се притесняват да не станат мишени на расистки нападения и окупаторите им дават чувство на сигурност, каквото полицията не им дава.

От няколко месеца най-известната окупирана сграда в Европа е затворена. Центърът на изкуствата Tacheles (което означава „чисти разговори” на идиш) в Берлин вече не  приема арт работилници и други подобни изяви, както правеше повече от 20 години. Причината е в банката HSH Nordbank, на която принадлежи сградата. Тя успя да изгони постепенно киното, ресторанта и около 50-60 артисти, които бяха превърнали мястото в свое убежище.  Сградата е построена в началото на XX век като търговски център. По време на Втората световна война за известно време е централен щаб на СС. След края на войната там са настанени държавни служби на Германската демократична република. След обединението на Германия хората на изкуството завзеха пространството, за да попречат на разрушаването на сградата. Сега съдбата на Tacheles е несигурна.