Галерия

1

След снощното „не” на кабинета на Алексис Ципрас за удължаване на спасителната програма след края й на 28 февруари Гърция навлиза в може би най-критичната за бъдещето си седмица. Малко преди началото на преговорите с кредиторите на страната Атина декларира, че не се отказва от искането си за „програма – мост”, която да гарантира финансирането й за няколко месеца, докато новия кабинет предложи своя план за действие.

В същото време европейските партньори на Гърция предупреждават, че приемане на подобни програми не се предвижда и че ако Атина иска да продължи да разчита на подкрепата им трябва да поиска удължение на настоящата спасителна програма.

В създалата се патова ситуация зачестиха коментарите, че вероятността страната да напусне Еврозоната расте с всеки изминал ден. Опасенията бяха засилени и от изявления от страна на икономиста и депутат от СИРИЗА Костас Лапавицас, че „ако кредиторите откажат да приемат нашето предложение или се опитат да ни изнудят всички възможности са открити – както за провеждане на референдум, така и за избори, на които гръцкия народ да изрази волята си относно това какви трябва да бъдат следващите действия на правителството”.

За това как Брюксел гледа на събитията в Атина, дали Гърция има съюзници в Европа и какъв може да е предполагаемият край на опитите на гръцкия кабинет да прокара своята позиция в нарушение на европейските правила GRReporter разговаря с журналиста и дългогодишен кореспондент на български медии в Брюксел Веселин Желев.

През изминалата седмица станахме свидетели на една европейска обиколка на гръцкия премиер Алексис Ципрас и финансовия министър Янис Варуфакис. Какви са усещанията на европейските ръководители и медии за новия гръцки кабинет?

Не мога да кажа какви са усещанията на европейските ръководители, но мога да кажа какви са публичните им реакции. Накратко, те са от сдържаност до открито несъгласие с новия гръцки кабинет. Ципрас посети Рим, Париж и Брюксел, а финансовият му министър беше на същите тези места, както и във Франкфурт и в Берлин, където се срещна с президента на Европейската централна банка Марио Драги и с германския си колега Волфганг Шойбле.

Мога да кажа, че в двете най-влиятелни столици с леви правителства – Рим и Париж Ципрас беше посрещнат с една протоколна дружелюбност и официална солидарност, но в същото време и с много сдържаност и с ясното предупреждение, че нито Италия, нито Франция са съгласни да опрощават гръцкия дълг.

Направи ми впечатление един символичен жест на Матео Ренци, който подари на Ципрас вратовръзка. Един от символите на Ципрас като антисистемен играч и е насочен към неговите избиратели е, че не носи вратовръзка за разлика от останалия традиционен елит. Лично аз „прочетох” в този подарък, че „щом си в клуба, трябва да играеш по правилата му”. Гърците имат да плащат на всеки италианец по 600 евро и 60-те милиона италианци си искат парите. Тоест, тук вече няма лява солидарност. Нещо повече, ако Гърция се окаже неплатежоспособна, или ако пазарите изтълкуват евентуално преструктуриране на дълга ѝ като „кредитно събитие“, т.е. като признание за фалит, следващият най-заплашен от „зараза“ е Италия. Наистина, сега главната трансмисия на зарата е блокирана от банковия съюз, но той е едва създаден и още не е тестван в реална ситуация.

В България се породи един трудно обясним ентусиазъм от победата на СИРИЗА. Някои дори написаха, че това било начало на нова „европейска пролет” и Гърция щяла да промени Европа. Това предстои да видим. Може и да я промени. Но това, което виждам като обективен факт до момента е, че Европа променя СИРИЗА и първият ясен белег на промяна е, че Ципрас и Варуфакис открито се отказаха от предизборно обещание да договорят опрощаване на дълга. Еврозоната на всички нива заяви, че такова няма да има.

Според мен натискът върху тях ще продължава и ще имат два изхода – или да приемат условията на кредиторите, или да изкарат страната си от Еврозоната, което те самите декларират, че не желаят да правят. Следователно ще трябва да приемат компромис. Разбира се, предстоят много трудни преговори. Никой в Европа не иска да дестабилизира Гърция, но и никой няма да й прави необосновани отстъпки. Както и никой няма да създава политически прецедент за нарушаване на правилата в Еврозоната.

Така че, те ще трябва да приемат компромис. Въпросът е доколко добре ще преговарят, какъв компромис ще постигнат и каква ще бъде политическата му цена за СИРИЗА.

На няколко пъти Алексис Ципрас каза, че СИРИЗА не се опитва да раздели Европа, без някой да го е питал или обвинил в това. Смятате ли, че съществува такава опасност?

Зависи какво разбираме под „Европа”.  Ако разбираме „Европа на гражданите” и „Европа на нациите”, тя обективно е разделена между бедни и богати, между Север и Юг, между Изток и Запад, между кредитори и длъжници. Това разделение е обективно. То съществува, колкото и да го отричат някои и е следствие на кризата.

Една от политическите му прояви е радикализацията, която настъпва в някои страни. Тази година тепърва ще наблюдаваме явления подобни на СИРИЗА, когато антисистемни партии стигат до властта или поне до ключови места, например като балансьори в парламентите, от които зависи сформирането на правителството.

Не вярвам обаче, че това драматично ще промени курса на Европа. Европейските правителства просто няма да се съгласят да опрощават дълга на Гърция за сметка на своите данъкоплатци. Но те ще използват политическия прецедент на победата на СИРИЗА, за да оказват натиск върху по-консервативните правителства, върху това на Германия. За да им кажат: „Ето, вижте до какво води вашата политика на краен остеритет (бюджетни съкращения)”. И в това има разум. Действително, време беше още преди години тази крайна политика на затягане на коланите да бъде съчетана с мерки за поощряване на икономическия растеж, със структурни реформи, които в Гърция липсват, за да се даде шанс и перспектива на хората. Това, срещу което се бунтуват основно младите хора е липсата на перспектива, а не самата бедност, която разбира се е потискаща и непоносима в някои страни. Но още по-страшно е, че те не виждат как ще излязат от тази ситуация, не могат да планират живота си и това ги прави лесни за манипулация. Това ги обединява зад продавачите на илюзии, какъвто безспорно е Ципрас.

Така че, обществата в Европа обективно са разделени и планът за Европейски фонд за стратегически инвестиции е инструмент да се възстанови растежът на икономиките и да се намалят разликите между социалноикономическите състояния на страните. Ненапразно председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер каза, че „ние сме Европа на последния шанс”. Тези, които искат да разрушат тази Европа, която те обвиняват за всичко, не предлагат никаква алтернатива. Какво ще сложат на нейно място? Европа на границите, Европа на национализмите, Европа, която е партньор на Путин? Те предлагат едно донякъде мотивирано и обяснимо, но неоправдано отрицание. Те не предлагат реална алтернатива и обществата много скоро ще осъзнаят това.

Ако говорим за Европа на държавите и правителствата, тук нещата са съвсем различни. Мисля, че Еврозоната научи доста уроци от кризата и вече са създадени механизми, които не позволяват на една държава да изнудва другите и да забие клин между тях. Гърция можеше да изнудва Еврозоната по време на управлението на Георгиос Папандреу, докато още нямаше Европейски механизъм за стабилност и Европейски банков съюз. Защото тогава излизането на Гърция от Еврозоната щеше да означава разпространяване на така наречената „зараза”. Тоест по трансмисията на банките финансовата криза да засегне и други държави чрез доходността по дълговете им. Това вече, както казах, не може да стане, тъй като съществуват механизми, които могат да го спрат.

Това означава, че ако Гърция реши да напусне Еврозоната, при все че Ципрас заяви, че не желае това да се случи, единствената пострадала ще е самата тя, а катастрофата ще бъде и икономическа, и политическа. За Европа ще бъде просто една загуба, която тя може да понесе в икономически план. 

В политически план едно такова събитие несъмнено ще прездизвика сътресения, но не вярвам да разруши Европа. И не вярвам лидерите на СИРИЗА да са толкова безотговорни. Ако те доведат нещата дотам, ми се струва, че по-скоро самите гърци ще ги свалят, както свалиха Папандреу.

Но това са хипотетични сценарии. В момента, когато самите преговори все още не са започнали по същество, е трудно да се каже как ще се развият. Според мене най-вероятното е да се намери някакъв компромис, тоест западните партньори да дадат нещо на Ципрас, така че той да не се върне при избирателите си с празни ръце и да не дестабилизират страната му. Но новото правителство в Атина също ще трябва да направи отстъпки и те ще имат политическа цена. То ще трябва да признае, че част от обещанията, с които е спечелило изборите не могат да бъдат изпълнени.

Това означава ли, че според Вас реална опасност от Grexit не съществува?

Аз съм склонен да се съглася с онези анализатори, които смятат, че така нареченият Grexit вече няма нито политически, нито икономически смисъл.

Да погледнем в икономически план. Това, което Grexit можеше да реши, тоест вътрешната девалвация, се осъществи с драстичното намаляване на заплатите и пенсиите в Гърция. Така че в момента няма смисъл от връщане към драхмата. Единственото, което може да постигне един такъв ход е да направи гърците още по-бедни, отколкото вече са.

Що се отнася до политическите последствия, дали Гърция е заинтересована да дестабилизира Европа и да я напусне? Какво ще прави Гърция извън Европа с граници и мита по тях при положение, че внася 85 на сто от потреблението си? Няма да могат да си плащат бензина дори.

Освен това, чисто процедурно Европейският икономически и валутен съюз е необратим процес. Ако искаш да го напуснеш, трябва да напуснеш Европейския съюз, не Еврозоната. За напускане на ЕС има процедура, която се предвижда в неговия договор. Аз не виждам страна от мащаба на Гърция, която да направи такава самоубийствена стъпка, дори и да я управлява човек като Ципрас.

Според мене това, което реално можем да очакваме, са трудни преговори, в които ще се търси типичното европейско решение – компромисът. Но гърците трябва да си дават сметка, че силите са неравностойни. В момента те са сами срещу всички останали 18 държави в Еврозоната. Те гледат на последните гръцки избори като на въстание срещу аритметиката, срещу здравия разум. Такива въстания са обречени по начало. Те могат да бъдат обяснени, но не и оправдани.

В изявленията и на Ципрас, и на Варуфакис чухме един ясен стремеж да заобиколят европейските правила. Как гледа Европа на това поведение?

Според мене това е предварително заявяване на позиции, което е нещо нормално. Преди едни толкова трудни преговори всеки надува мускули и заявява какво ще направи. Зад затворените врати на залата на преговорите разговорът е друг. Има реално преценяване на възможностите и силите.

И тук нещата зависят от каква гледна точка преценяваме на събитията. В политически план както председателят на Европейската комисия, така и комисарят по икономическите въпроси Пиер Московиси заявиха, че признават суверенния избор на гръцкия народ и ще разговарят с новото правителство и също посочиха, че в Европа има правила, които всички трябва да спазват. Не виждам как по-ясно от това може да се каже.

Що се отнася до позицията на Ципрас и Варуфакис, според мене тя стана  неясна и променлива. От една страна те искат да променят статуквото, но от друга казват „ние ще го променим, но като спазваме правилата”. Това вече е вътрешно противоречие, защото те въстават точно срещу правилата, срещу така наречения „меморандум” и Тройката, които са техни основни структури. Казват: „Ние не искаме Тройка, защото тя унижава Гърция, потъпква нашия национален суверенитет. Искаме да разговаряме директно с кредиторите”. Добре, няма да има Тройка, ще има някаква друга форма. Примерно, могат да разговарят с Европейския механизъм за стабилност. Какво променя това по същество обаче? Променя ли съотношението на дълга към БВП? Променя ли структурата на гръцката икономика? Променя ли платежоспособността на Гърция?

Между другото, много се спекулира с това, че гръцкият дълг не бил устойчив. Дава се съотношението му към БВП, което действително е далеч над границата, на която един дълг се смята за устойчив – 120 на сто от БВП. Но аз съм разговарял с икономисти, които казват, че ако от дълга се извадят дяловете, които гръцкото правителство държи в гръцки банки, които национализира по време на кризата, съотношението пада на 120 на сто. Второ, големите плащания по гръцкия дълг предстоят след 15-20 години. В момента има главно лихвени плащания, по които разходът на Гърция е по-малък от този на Португалия и Ирландия например. Тоест не амортизацията на дълга, а цената на обслужването на дълга е по-ниска отколкото в други държави в Еврозоната, които бяха в подобно на Гърция положение. Това, когато седнеш да разговаряш с кредиторите, е трудно да го защитиш. Те веднага ще кажат: „А защо в Ирландия миналата година имаше растеж от 4,6 на сто?”. И ти просто нямаш какво да им кажеш. „Защо спирате приватизациите, като мислите, че ще ги направите по-справедливи? Пазарите няма да ви чакат”.

И понеже по-рано говорихме за реакции, според мене най-вярната и най-обективната реакция е на пазарите. В четвъртък Европейската централна банка спря евтиното финансиране за гръцкото правителство. Тоест тя спря да приема гръцки държавни облигации като залог за рефинансиране. Това е резултат от решението на новото правителство да прекрати изпълнението на споразумението (меморандума). Гръцките облигации така или иначе отдавна са квалифицирани най-ниско в неинвестиционния клас и това вече квалифицира Гърция като ненадежден длъжник. ЕЦБ приемаше гръцките облигации като залог за кредитиране, само защото предишното правителство беше приело програмата и преговаряше с Тройката. Реакцията на ЕЦБ не е политическа, а пазарна.

Струва ми се също така, че в Европа никой няма да разрушава постигнати вече договорености в Икономическия и валутен съюз по време на кризата по отношение на икономическото и финансовото управление, само за да не дестабилизира Гърция. Мисля, че партньорите ще направят максималното тя да остане стабилна вътрешно, да започне да прави реформи и да съхрани растежа, който се забелязва вече тази и следващата година. Би било безотговорно тази възможност за всички гърци да бъде пропиляна.

Виждаме едно голямо възраждане на антиевропейските настроения в Европа. В момента в гръцкия парламент мнозинството принадлежи на евроскептични партии. В Испания също Подемос са вече втора политическа сила и т.н. Как обяснявате тази реакция на европейските граждани и какво може да направи Европа, за да промени това?

Както казах в началото, радикализацията на обществата е естествена политическа последица от икономическата криза. Традиционните партии  в момента плащат политическата цена за политиките си, които причиниха дълговата криза и впоследствие заради начина, по който я управляваха. Не искам да кажа, че този начин е бил безпогрешен. Напротив, той е обект на много критики.

Но да разрушаваме Европа, за това че тя не е била съвършена, означава да изхвърлим бебето заедно с водата. Обединена Европа не е проблемът, тя е решението.

Надигането на антиевропейските и евроскептичните движения навсякъде не е ново. Видяхме това по време на европейските избори. Да припомня, че Националният фронт във Франция спечели 25 на сто, във Великобритания Партията за независимост на Обединеното кралство спечели 25 на сто, движението „Пет звезди” в Италия също бяха втори на изборите, макар че очакванията бяха, че ще победят.

Но Италия, която също има сериозни икономически проблеми ( нейният дълг е 133 на сто от БВП и се провеждат болезнени реформи ), традиционната левица постигна отдавна невиждана победа на европейските избори. 

Струва ми се, че не навсякъде тази антиевропейска реакция ще бъде еднакво силна и една и съща. Докато в южната част на Европа сред страните – длъжници можем да очакваме, че тя ще е представена от леви партии и движения, поради голямото обедняване и декласирането на голяма част от левия електорат и преминаването му към крайната левица, в северната част – страните кредитори и нетни донори в европейския бюджет ще наблюдаваме обратното. Там ще видим надигане на протекционизма, национализма, крайнодесните движения.

Най-важните тази година избори ще се проведат във Великобритания. От социологическите проучвания виждаме, че нито една от двете големи партии –Консервативната и Лейбъристката няма да имат мнозинство, както и че партията на Найджъл Фараж, която е за излизането на Великобритания от ЕС най-вероятно ще успее да влезе в парламента и може да се окаже в позицията на балансьор.

Тоест може да очакваме неща, които не сме виждали досега или не сме виждали отдавна, но лично аз в този момент не виждам как това би променило посоката на Европа. Главната причина за това е, че ако не е тази Европа, каква предлагат? Не е ясно.

Относно ситуацията във Франция. Лично съм разговарял с Марин Льо Пен. Тя е един изключително интелигентен политик и много талантлив лидер. Тя вярва, че след 10 години може да стане президент на Франция. Аз лично не вярвам, защото винаги досега при надигане на Националния фронт, социалистите и десницата се обединяват срещу него. Избирателната система във Франция е такава че те могат да ги спрат. Все още не виждам перспектива кандидат на Националния фронт да спечели президентските избори във Франция на първия тур. Съмнявам се, че това е възможно, особено ако един харизматичен политик като Никола Саркози успее да се върне в политиката и през 2017 да се състезава за президент, въпреки че все още е открита въпросът дали ще успее да направи това.

Но че ще има надигане на антисистемните партии и системните ще платят политическа цена за кризата, в това няма съмнение.

Разбира ли европейската бюрокрация колко се е отдалечила от гражданите и прави ли нещо за да промени това?

Първо, този въпрос не е нов. Откакто има Европейска общност и след това Европейски съюз тази бюрокрация е вечното оправдание на всички злини. Трябва да знаем нещо друго – тази бюрокрация и тази Европа не се е създала сама. Тя е дело на страните – членки и на договорите, които те са сключили. Нищо в Европейския съюз не може да мине без тяхното одобрение.

Има една демагогия, според която всичко хубаво го прави нашето национално правителство и всичко лошо идва от Брюксел. Така говорят европейските политици, когато се завърнат в страните си. Когато дойдат тук, говорят точно обратното: „Европа е решението”. И казват това, дори когато не вземат никакви решения или половинчати решения.