Немислимо би било за всеки посетител на южната ни съседка, бил той обикновен турист или не, да не опита, поне веднъж традиционното гръцко питие узо. Има, много хора, които по презумпция не желаят да го направят, тъй като, заради анасона в него, го свързват с нашенската мастика. За разлика от нея обаче, узото е доста по-меко и пивко. Не трябва да забравяме, че узото е много приятно лятно питие, което е неизменен символ на почивката в Гърция.

Колкото до историята на тази напитка, тя е, все още, обвита в мъгла. Някои изследователи твърдят, че под една или друга форма, тя е позната още от Античността, единственото сигурно нещо е, че е известно вече през византийската епоха. За предшественик на узото се смята гръцкото ципуро, което е сходно с българската анасонлийка. Сходство с напитката има и турското ракъ.  Други алкохолни напитки, които могат да бъдат смятани за подобни на традиционното гръцко питие са: абсентът, френският пастис (който по името на един от най-известните производители, често се нарича и перно), италиaнската, бяла самбука, арабският арак и др.

Самото наименование, също е с неизяснен произход, но според широко разпространената народна етимология произлиза от следната случка:

През XIX в., от гръцката област Тесалия през Марсилия са внасяни първокачествени копринени буби. За да бъде различавани партидите, бил използван печатът „uso Massalia” (итал. „за да бъде използван в Марсилия”). Един ден, лекарят на турския консул Анастас бей, по време на посещение в Тирнавос, бил поканен да опита местното ципуро. След като отпил, той моментално възкликнал: „Това е „uso Massalia”, приятели!”, като имал предвид превъзходните вкусови качества на напитката. И така от уста на уста, отпада втората част на израза и остава в употреба думата „узо”, която използваме до наши дни.

Друга версия на тази народна етимология, споменава за гръцка фирма, която изнасяла своята продукция от алкохолното питие в Марсилия и е използвала споменатия вече печат. Други теории за произхода на думата са от турското „üzüm” („грозде”) или от византийското  „ούζος” („сливово дърво”, а вероятно оттам и напитките произвеждани от сливи).

Широкото разпространение на производството на съвременното узо започва през XIX в., след освобождението на Гърция от властта на Османската империя. Основният център се намира на остров Лесбос, чиито жители твърдят, че питието произхожда от техния остров и досега си остава основен производител на узо. Продукцията на егейския остров достига до 50 % от общото производство на питието в Гърция. Най-големите производители, сред които Евстатиос Варваянис (узо „Барбаяни”/”Варваяни”) и др., били концентрирани в градчето Пломари, името на което и досега е символ на първокачествено узо. След забраната на абсента във Франция през 1915 г., то е една от напитките, които печелят популярност. През 1932 г. производителите на узо разработват метод за дестилиране, чрез употребата на медни казани.  И до днес този метод е смятан за истинската традиционна технология за производство.

Узото е смес от чист етилов алкохол, вода и различни ароматни билки и треви, сред които на всяка цена трябва да отбележим като основна анасона. За разлика от ципурото, чиято технология е подобна на производството на българската ракия, узото е в съвсем малък процент резултат от дестилация на грозде. Съгласно законодателството този процент трябва да бъде, поне 20. Въпреки това в различните райони това съотношение варира. Дестилацията се извършва в казани, които, както споменахме, са за предпочитане медни. След смесването на съставките следва „варене”, което се повтаря няколко пъти. Крайният продукт, обикновено е с около 40-50 алкохолни градуса.

Традиционно напитката се сервира в малки, или тънки високи чаши неохладена, като се смесва със студена вода и/или лед. Мезетата, с които обикновено се поднася са различни осолени морски дарове и риби, или салати, в които неизменно присъстват маслини. В западния свят, често се сервира с кока-кола, предварително смесено в кана, или поотделно за да може да бъде разредено според вкуса.

През 2006 г. Гърция спечелва правото да произвежда напитката изключително на своя територия, като оставя прозорец за Кипър. Европейският съюз признава това право, чрез програмата за „запазени марки за произход” и за традиционните гръцки ципуро и критската цикудя, като по този начин забранява производството им под тези наименования другаде, извън Гърция. Според данни на ICAP, продукцията достига 60 % от общото производство на алкохолни напитки в Гърция. Сред най известните марки са: „Узо Пломариу – Исидору Арванити”, „Узо Варваяни – Пломариу”, „Узо Цандали”, „Узо Додека”/„Узо 12” и „Узо Мини – Митилинис”.