Ангел Кабакчиев

След като пристигнах първия ден в българската обител „Св. Георги Зограф” се запознах с една групичка гърци, които се оказа, че правят обиколка на Атон всяка година по това време по различни маршрути. Направи ми впечатление, че хора на възраст (средната им възраст, вероятно беше около 60) се бяха подготвили като за ученически излет: имаше си водач, който отгговаряше за маршрута, а освен това се беше приготвил и кратки изложения за историята на местата през, който щяха да минат. Когато започна да им чете инофрмацията за българския манастир, докато чакахме да ни настанят, всички се насъбраха, както вече споменах като ученици и слушаха внимателно какво ще им каже „моля другарката”. Това им беше първото посещение на Зографския манастир и споделиха, че са очаровани от монументалността на архитектурния комплекс. Не знам доколко беше искрено, но наистина поне така изглеждаше. Те щяха да пренощуват само една вечер, затова реших, така и така нямам компания, да отида с тях до манастира „Дохиар, откъдето те щяха да продължат с корабчето на юг до Дафни, а оттам пеша за столицата Карея.

Въпреки, че по приинцип не съм от най-ранобудните се събудих към 6:00 сутринта. Отидох за края на сутрешната литургия, все пак тя започва към 4:00... Към 7:30 вече крачехме бодро по пътеката към пристана на нашия манастир, откъде минаваше пътя ни. В шеги и закачки, дет се вика, след около петдесетина минути бяхме долу. Оттам се отправихме към съседния пристан, който е на манастира „Констамонит”, последен в светогорската йерархия.

Тъй като хора бяха на години, та си направихме кратка почивка. Любопитна подробност е, че при тръгването ни от „Зограф” към групичката ни се присъедини едно много симпатично помиарче, което ни следваше по целия път до „Дохиар”.  Щом си поеха малко въздух и се подкрепиха с кой каквото носеше продължихме нататък. Умишлено не се впускам в протяжни описания на природните картини, които ни заобикаляха, защото те са просто неописуемо красиви. Човек, просто трябва да посети сам мястото за да се убеди.

Целият път от пристана на българския манастир до „Дохиар” е по брега, наистина времето врмето беше малко мрачно, но мъглата, която се създаваше от влагата във въздуха придаваше още по-голяма мистичност на това и без друго изпълнено с достатъчно спомени за отминали епохи и събития. Както вече споменах – все едно си попаднал в друга епоха...

Към 10:00 вече бяхме в манастира и понеже литургията още не беше свършила влезнахме да се поклоним. „Дохиар” е десети в йерархията, точно след българския манастир. Основан е през Х в.  и през дълговековната си история е преживявал различни периоди на възход и падение. Сред множеството реликви, които се съхраняват в крайбражната обител, заслужават да бъдат споменати чудотворната икона на Света Богородица Всечуваща, която се намира в едноименния параклис до главната църква, парче от Светия кръст, както и множество мощи на светии. Освен това в библиотеката на манастира се пазят 545 ръкописа и над 5000 печатни книги.

В архитектурен план също има какво да се види, тъй като манастирът е построен на самия бряг, който е доста стръмен. Това е било причина да се изгради на нива: за да се стигне от кея до вътрешността на обителта се минава по доста живописен, виещ се, покрит с калдаръм сокак. Дворът на манастира е доста тесен като по-голямата част от него е заета от централната църква.

След като разгледахме „Дохиар”, поклонихме се в църквата и отпочинахме беше време всеки да поеме по своя път: моито нови гръцки приятели на юг с корабчето, а аз пеша съпроводен единствено от кучето към следващата ми спирка – манастирът „Ксенофонт”...

Снимки - авторът