Галерия

1

Пламен Симеонов е учител в Българското Неделно училище “Св. Св. Кирил и Методий” в Атина. Завършва математическа гимназия в Ямбол със златен медал. След това e приет Икономика, но кандидатсва и в Националната академия за филмово и театрално изкуство НАТФИЗ, където е приет актьорско майсторство. Играл е в десетки спектакли и моноспектакли в България преди да дойде в Гърция през 1997. С Пламен Симеонов разговаря Симона Пенева.
    Какво ви дава работата с децата от Българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий” в Атина?
    В него дойдох от самото начало като човек, който ще се занимава с художествено слово и театър. Засега се занимаваме само с художествено слово - наизустяване и  интерпретиране на поезия, на ракази, на проза. Докато театър, в условията на българското училище, аз самият нямам кураж да започна да правя. Най-важното в момента е да се научим на правилно изговаряне и на чистотата на нашия език. Начинът, по който говорят децата от най-ранна възраст, когато растат в Гърция ги отдалечава от българската фонетика, от българското звукообразуване. Това е един доста, не толкова видим, но сериозен проблем. Така, все повече деца и възрастни се обръщат към мен за корекция точно на такива звуци, специфично наши в сравнение с гръцкия език. Става въпрос за „Ж,Ч, Ш, Щ, З, Л, Р, Ю, Я, ДЖ, ДЗ”.  Другата част от заниманията ми е свързана с празниците, с работа с децата, които искат да се занимават с театър.
    Трудна ли е тази задача?
    Просто тук си е едно гнезденце, едно наше българско място и много ми се иска да слушаме нашите българчета, да им помогнем, да им дадем шанс да усетят красотата и неповторимостта на нашите звуци. Да усещат, че освен гръцкия, съществува и красотата на един такъв световен език като английския, и паралелно с това да се завръщат към извора, там от където са тръгнали майките и бащите им. С децата знам, че ще тръгнем да вървим напред, но ми става тъжно, когато някой път възрастни хора казват, че не говорят на български в дома си. И детето идва тук и започва да учи езика от самото начало, при условие, че в дома му е имало българи.
    Какъв е методът, който използвате, за да помогнете на децата да изговарят правилно тези звуци?
    Първо, провеждаме един разговор, откриваме проблема при всяко дете, разбираме кой звук го затруднява. Малките деца карам  да осъзнаят разликата между звуците „Ж” и „З”, правим рисунски на жаба и заек, продължаваме с други различия и с чисто технически упражнения от звукови съчетания. Те като се чуват самички, като чуят и мен, постепенно започват да ги повтарят и да усещат разликата. След това започваме с упражнения с поговорки, пословици и стигаме до стихове. Така, постепенно от техниката отиваме към по-художествени изпълнения.
    Какво ви доведе в Гърция?
    Сигурно някакъв инат. Причината беше много обърканото време след 1997, когато стана един малко преднамерено създаден бунт. Великата промяна, всъщност не доведе до никаква промяна. Времето от 1997 нататък не беше по-сигурно за живеене на обикновените хора, на тези от провинцията. Затова, ако се огледате в Испания, Гърция или Италия, ще видите, че болшинството от хората навън, не са софиянци. И така, в един момент ми се видя нечестно, че аз не бих могъл да си позволя да дам шанс на децата си да следват дори в един български университет, докато хора, тръгнали по един по-неприемлив за мен начин и натрупали средства и богатства, можеха да изпратят децата си навсякъде. Причината да не се прибера? Не съм сигурен, че като се прибера, няма да ми се прииска пак да тръгна. А  едно е да тръгнеш на четиридесет, друго е да се прибереш на петдесет и да тръгнеш отново на шестдесет. Просто е невъзможно. Също така, макар и трудно, понеже със съпругата ми сме заедно тук, вече си поподредихме кубчето. Оказа се, че дори и на по-ниско социално стъпало, човек може да си подреди и да се построи едно местенце и да знае, че той си го е направил. Това е нещо, което никой не се е опитал да ми обезмисли или да ми отнеме, както ставаше по онова време на преход в България.
    Как решихте да станете актьор?
    

От школата за запасни офицери в Плевен, ме поканиха да играя в театъра на Дома на офицера в Плевен. Покрай репетициите и спектакъла „Океан” на Александър Щейн, се запознах с един много добър актьор, който реши, че може да ми помогне да се подготвя за кандидатстване с актьорско майсторство. Завърших НАТФИЗ през 1981. Оттогава съм в театрите. В Стара Загора прекарах шест години, след това е в Габрово от 1987 до 1999. Двадесет години опит са зад гърба ми. Паралелно с това имах възможността да се занимава с деца от всякаква възраст. В Стара Загора основните ми занимания бяха свързани със студентите от Висшия медицински институт, сега Тракийски университет. Занимавах се и с деца от Френскката гимназия. С тях взехме голяма награда в град Русе с „Ние врабчетата” на френски език . В Габрово работих с най-малките в детските градини, с ученици от техникума по текстил и с децата от Априловска гимназия, с които доста тъжно се разделихме, когато им съобщих, че съм решил да сменя държавата си на пребиваване. Завършил съм актьорско майсторство и  паралелно изпълнявах дейност като ръководител на театрални студиа и съм водил кръжоци. Също така, работих шест години с психично болните от тогава най-голямата психиатрична болница в България, в Раднево. Пациентите там имаха нещо като своя мини-държава. Имаха вестник, рисуваха, имаха тенис кортове, а заедно правихме театър. Така имах възможността да им помогна. За това,че театърът помага, съм абсолютно сигурен оттам. Те се втурваха в ролите си и бяха здрави, докато играеха друг човек, когато се връщаха в себе си, те пак се разболяваха. В момента работя  в мраморна кариера и често се шегувам, че не съм напуснал театъра, защото тази работа вършим в планината Дионисий, а той, в митовете, е създател на театъра.
  

 Кой е най-яркият ви спомен от актьорската професия?    
    Обичах да правя моноспектакли, обичах да се реализирам в спектакли, в които мога да бъда повече от един човек. Успешно това направих в Габрово, в един спектакъл, в който играех двама близнаци, след това в един криминален „Труп” на Едуард Муун, в който се сменяха двама образи. Също така, минах през детския спектакъл „Приказка за калпаците” на Панчо Панчев, където играех четирима. После, стигнах до „Секс, наркотици и рокендрол”, където играх девет души. Този спектакъл оцеля около четири години в Габрово, което за театър извън столицата е много. Хората определено казваха, че по-успешен ми е комедийния жанр, въпреки че аз винаги съм се изживявал като един драматично-лиричен типаж. Също така, успях да надъхам  един мой приятел поет, белетрист с една тема, която аз много харесвам, за творчеството на Джон Ленън. С него, Николай Ангелов, направихме „Балада за Джон и убиец”, един моноспектъкъл от името на Марк Чадман, убиецът на Джон Ленън, една версия, която също имаше успех. Тя беше малко по-затворена, по-биографична, търсеща отговори за това какъв е бил обекта, смисъла на това да извършиш едно убийство на един гений, на един световен гуру.
    Какво е мнението Ви за българската общност в Атина?
    Аз съм от хората, които, когато нещо не ми е точно, предпочитам да го оставя настрана и да продължа. Смятам, че ние, както навсякъде сме си всеки сам за себе си, всеки на парче. Не смеем да си дадем шанс да направим нещо заедно. Сякаш ни е по-лесно да тръгнем да го анализираме и то ако го направим е за добро, но ние повече го отхвърляме.  Всеки е затворен в себе си. Склонни сме бързо да се отказваме. Сякаш не смеем да повярваме, че можем заедно да направим нещо. Много бързо сякаш искаме да отвърнем на доброто, или да го заменим с нещо не чак толкова добро. Това ми се иска да променим.
    В други градове българите в чужбина са си направили свои аматьорски театрални групи. Как Ви се струва идеята да се сформира една такава група в Атина?
    Аз съм готов. Два пъти ми подхвърлят родители и деца също, но в момента, в който опрем до това, че трябва понеделник, сряда, четвъртък и петък вечерта да сме заедно изведнъж се оказва , че това ги разколебава, поне на този етап. Може би аз не съм бил достатъчно настоятелен, защото това се прави с втурване. Ако направим такава група, тя ще бъде на базата на училището, но, разбира се, не държа участващите да са само от него.
    Какви са приликите и разликите между българската и гръцката театрална школа?
    Гръцката театрална школа не я познавам много добре. За тези петнадесет години съм посетил пет или шест спектакъла тук, за което много често съжалявам. Може би не исках да си причиня тази болка, да стоя в театъра и да гледам със зрителите. Разликата определено съществува. Хора, които познават и двете школи казват, че за разлика от нас, гърците не са имали възможност да създават такава театрална структура, каквато сме имали и имаме все още. Разлика има и в школуването, грижата, съществуването на театрите в това многообразие и многобройност в България преди 1989. Знам, че сега в България, театърът се радва на голямо посещение и голям интерес. Сам по себе си театърът, като продукт на емоцията, на мисълта, към която и школа да принадлежи, е плод на свободна изява на  интерпретация. Така че, винаги, всеки един театър, където и да се намира се докосва с останалите. Спомням си, че един чуждестранен организатор на спектакли, който гледа наше представление, каза, че подобно нещо, в друг цвят и нюанси, е гледал в Южна Америка, Корея и Виетнам. Школите са там, където има много голяма традиция. За съжаление, Гърция надали има повече традиция от България, защото Гърция не е Елада. Древна Елада е създала театъра, но между нея и Гърция от 1821 и след това съществува едно огромно пространство.
    Кой е любимият Ви писател? А любимото Ви произведение?
    Много труден въпрос. От българските писатели много обичам Валери Петров, Йордан Радичков, Стефан Цанев и Недялко Йорданов, на когото съм бил втори режисьор. От световните, разбира се, Чехов, Шекспир. Ако погледнем и по-назад, онези, от които са останали първообразците на поезията, Омир. Тук, в Гърция, чета хаотично. Настолната ми книга е „Древногръцки митове и легенди”. Като я свърша, пак я почвам отначало. Митологията е най-доброто, изпратено от зараждащата се цивилизация, защото въображението и безкрайната фантазия, поуката и мъдростта, идеалът, състраданието, те всички присъстват във всеки един мит. Любимо произведение не мога да избера.
    А кои са любимите Ви актьор и актриса?
    Много хубави спомени имам от Георги Калоянчев и Апостол Карамитев. Има много, те са цяла плеада български актьори от поколението, което аз съм гледал по филми и театрални постановки, които вече ги няма. А от световната сцена повече съм се срещал с представители на руската школа. Имаше един прекрасен актьор, Евгений Лебедев, който играеше в световния спектакъл „ История на един кон”. Той беше просто брилянтен, невероятен. Също, Людмила Гурченко, едно невероятно руско „актрисище”, стихия направо. Разбира се, Владимир Висоцки. Мога да спомена хора, които съм харесал като Марлон Брандо, Джак Никълсън, но те са просто в един друг свят, в едно друго измерение, с което съм се докосвал от филмите, от киното. А киното е индустрия. Не, че няма шанс за велики художествени постижения, но там винаги можеш да спреш, да го изрежеш, да преповтаряш, докато го направиш както трябва. Докато театърът си е дъх. Излизаш, завесата се вдига, светват прожекторите и всичко е на живо. И там дъхът ти е или верен, или опит да имитираш и тогава усещаш как публиката или диша с теб или почва да кашля. А най-хубавото е, когато ръкопляскат.
    Какви са най-непосредствените ви планове?
    Близките ми планове са да изкарам още две години и половина, за да се пенсионирам. Това го казвам с усмивка. Също така ми се иска да имам възможност да се занимавам с децата, докато ги има тук.  Иска ми се да почнем да ползваме гръцкия си, за да общуваме с малки дечица от Гърция, които живеят в България, а не за българчета, пребиваващи в Гърция. Но за тези, които растат тук, искам да се опитам по някакъв начин, ако имат те самите нужда, да им бъда полезен и аз. С това, за което съм учил, с това, което мога да правя. И то да не е много, но да бъде нещо, което аз самият смятам, че има смисъл. А смисълът е да усетят, да носят в себе си ето това  - „Аз съм българче обичам наште планини зелени. Българин да се наричам първа радост е за мене.” Това дядо Вазов ни го е оставил. Ако дори само това успее да осъзнае, да го носи в себе си, то никак не е малко.
    Какво пожелавате на нашите читатели?
    Да не спират да търсят, да искат, да дават, да обичат. Май не ни остава време да обичаме. Нашият спасител е казал, че всичко на света е любов. Любов, като това, което носим в себе си като готовност да се забравим.