Галерия

1

До съвсем скоро дискусията за връщане на Гърция към драхмата беше тема – табу. Решението на премиера Алексис Ципрас обаче да сключи примирие с кредиторите и да започне преговори за трета спасителна програма изведе на преден план силите в СИРИЗА, които не просто не изключват едно такова развитие, а и са работили, за да го постигнат.

Като най-изтъкнат представител на почитателите на драхмата се очертава Янис Варуфакис, който призна, че през целия си мандат в министерството на финансите е разработвал план в посока връщане към драхмата. Разкритията продължават да скандализират голяма част от гръцкото общество, а правосъдието вече започва да търси наказателна отговорност за действията на ръководената от него група.

Друг отявлен почитател на драхмата е небезизвестният бивш министър на реорганизацията на производството и енергетиката, но най-вече лидер на Лявата платформа в СИРИЗА Панайотис Лафазанис. Оказа се, че неговият план за връщане към национална валута включва арест на управителя на Банката на Гърция и обир на монетарния двор.

Преди два дни Лявата платформа отпразнува 5-та годишнина на своя сайт iskra.gr, носещ името на издавания от Ленин вестник. В речта си Лафазанис не се поколеба да обвини всички, които се противопоставят на завръщането към национална валута и призова правителството да не подпише никакво споразумение с кредиторите преди въпросът да бъде обсъден от партийните органи в СИРИЗА.

Но независимо от това дали Алексис Ципрас ще отлюспи привържениците на драхмата от партията или не през следващите дни, идеята за излизане от зоната на еврото вече изглежда дълбоко вкоренена в голяма част от гръцкото общество. Запознайте се с драхмистите с помощта на анализа на писателя-публицист Такис Теодоропулос в гръцкия вестник Катимерини.

За Лафазанис и водената от него тълпата комуняги връщането към драхмата е нещо като младежка мечта, възникнала във времето, когато са гледали за първи път „Броненосецът Потьомкин” на Сергей Айзенщайн. Те чакат момента, в който Гърция ще се засили като бебешка количка по стълбите в Одеса, за да предприемат действия. Ще затворят границите,  заедно с тях и всички нас и най-после ще могат да отмъстят за пролятата по време на Гражданската война кръв, да действат като Берия и да внесат ред в страната. Време е това да се случи, защото капитализмът вече прекали. В ролята на цар Николай ще бъде управителят на Банката на Гърция Янис Стурнарас, в ролята на кулаците – собствениците на павилиони и сценарият е готов.

Разбира се, липсва един Ленин, но така или иначе той мислено е с тях. Духът му се разхожда свободно в наръчниците по висш ленинизъм, които се четат в полувисшите институти на Гръцката комунистическа партия. В крайна сметка – това знаят, това говорят. С вероятното изключение на г-жа Валавани никой не вярва, че Панайотис Лафазанис има икономическо мислене, но и никой не изисква това от него. Съществуват толкова милиони гърци, които смятат, че драхмата ще направи страната по-конкурентноспособна на международните пазари на риган и градински чай, както и че драхмата означава автоматично заличаване на всички видове задължения. Заличаване на банкови кредити, публично горене на кредитни карти и жилищни заеми, свобода на сметките, перфектност.

За добро или зло, съществуват и някои, които са още по-подозрителни от Лафазанис и неговите комуняги. Те са икономистите на антиевропеизма. Тези, които смятат, че еврото не им е особено по вкуса, че нещата са съвсем различни на теория, която познават добре и искат да го взривят. А ако проклетото евро няма никакви намерения да се взриви, те взривяват всяка монета, която все още се движи свободно в клетата страна, където е в сила капиталов контрол и която гордо внася стоки от първа необходимост. Те са щастливи, доволни от себе си хора, които могат да казват на съпругите си: „Скъпа, току-що затворих банките”*. Кой може да направи толкова голям подарък на своята любима и да не е спокоен, че бракът му се развива добре?

Трета категория – най-щастливата сред всички останали. Те търпеливо чакат, за да купят с икономиите си в евро, но в драхми маслинови дървета, които ще произвеждат личния им зехтин, защото им е писнало да ползват местен, както казва и националната ни певица Анджела Димитриу. Ще речете – тези интереси са непобедими, точно като глупостта на комунягите. Разбира се, съществува и подземното течение на покосените от прекалено гръцко национално чувство. То е необятното синьо на душата на „гордия грък”, който в крайна сметка иска своята стара пачка. И той иска тя да е негова, защото ако е негова, ще може да прави с нея каквото поиска. Както прави с детето си или с тротоара. Той може дори да паркира колата си на него. Освен това той разбира от икономика. Пее „за какво са ти парите” и настроението му ескалира.

Най-опасното нещо обаче с токсичното пристрастяване към драхмата, за което се работи е сантиментът. Икономическите аргументи се отхвърлят чрез логиката. Същото важи и за политическите, поне в определена степен. Но се боя, че сантиментът, според който веднага след пускането в употреба на драхмата ще забият камбаните на националната независимост, трудно може да бъде оборен. Нека разберем, че драхмата вече е заела мястото си в арсенала на националпопулизма и да ѝ се противопоставим точно в това ѝ качество.

Като на поредния гаджет до тези на Арис Велухиотис** и Кунги***.

*Това казал Янис Варуфакис на съпругата си Данаи Страту в края на деня, в който беше наложен капиталов контрол, както самият той заяви в интервю за списание New Yorker.

**Арис Велухиотис е легендарният главнокомандващ на Гръцката народна освободителна армия – въоръженото крило на Националноосвободителния фронт ЕАМ по време на германската окупация на Гърция по време на Втората световна война. След края на войната той се противопоставя на решението на партията да преустанови военната дейност и излиза отново в планината с въоръжените си съратници, в резултат на което е изключен от нея.

***Вривът в Кунги, на който често се позовава военният министър и лидер на Независимите гърци Панос Каменос е свързан със събитие от 1803. По време на османската обсада на Сули, много от жителите на града, изтощени от продължителните глад и лишения, се предават. Монахът Самуил с няколко свои сподвижници обаче отказват да предадат склад с барут, който се намирал в църквата „Агия Параскеви”. Когато хората на Али паша стигнали до входа той се самозапалил и взривил мунициите.