Галерия

1

Писател, художник, филантроп. Това са само част от многото лица на Йорданка Андреева, която живее вече четиринадесет години в Гърция. Любовта и носталгията си за родината изразява първоначално с думи, а после хваща и четката, защото те не й достигат. С Йорданка Андреева разговаря Симона Пенева.

    - Какво ви доведе в Гърция?
    - Същата причина, заради която заминават хилядите емигранти, независимо към коя държава на света. Целта, поради която тръгнах, смятам, че съм я изпълнила. В момента съм в Гърция, защото тук се омъжих. В свободното си време обичам да пиша поезия и проза, да рисувам, да се занимавам с домакински задължения. Много обичам да имам гости и да ги посрещам по български начин, както последно направих Бабин ден по български на гръцките си съседки. Член съм на UNESCO в Гърция и на дружеството на независимите български писатели. Имам две издадени книги „Другата болка” и „Нулев миг”. И двете са издадени в Гърция, но стихотворенията от първата са писани в България. Мисля вече по третата книга, която ще бъде проза.
 

 - Откъде черпите вдъхновение? Коя е вашата муза?
    - Тя е някаква даденост, дълбоко в душата. Някаква необходимост, потребност, която всеки човек носи дълбоко в себе си, но не всеки се осмелява, по един или друг начин да я разкрие и да покаже светлината на неговото вътрешно аз. Винаги съм имала желание да рисувам, но никога не съм посягала към боите като към начин на изразяване. Първо, посегнах към молива и когато думите не стигаха да изразя цялата си душевност, всичко това, което исках да предам на читателя, тогава вече, посегнах и към боите. Не веднъж съм казвала, че поезията е музика, нарисувана с думи. Смятам, че всеки човек носи някакъв талант в себе си, да покаже красивото и може би сме и родени на този свят за това, за да го направим ощепо-красив.

    - Какво означава родината за Вас?
    - Родината, може би е хлябът, замесен от мама, може би окосенето сено от татко, а може би реката, която бълбука през разперените ми пръсти. Родината е всичко онова, което човек винаги носи в сърцето си, независимо къде се намира. Невидимите нишки на паметта, по особен начин усукват душата и я теглят назад към родината. В „Нулев миг” засягам най-вече темата за раздялата с родината. Това е един етап от живота ми, който завинаги ще остане като белег в душата ми, защото не е лесно да оставиш разплакани детски очи и протегната майчина ръка зад гърба си. И въпреки всичко, трябва да намериш сили да „прегризеш” корена, който те свърза с всичко родно и мило, за да осигуриш едно по-добро бъдеще за децата си.

- Как ви грабна живописта? Откога се занимавате с рисуване?
    - Започнах да рисувам преди две години, като тласък за това ми даде съпругът ми, който също някога е рисувал и знае каква е насладата. Благодарна съм му, че винаги е до мен и ме подкрепя с блага дума и ми дава кураж да продължавам. Смятам се за щастлива, защото макар и в късен етап от моя живот, той застана до мен. И намирам смисъл в живота. В живота и от другата му страна, не само какво е да нямаш и да искаш да имаш, а какво е да имаш и да можеш да дадеш. Било добра дума, било протегната ръка. И в картините си рисувам пак родината, дали както съм запомнила отделни моменти от моето детство или как искам да бъде. По независима от мен сила обаче, когато започвам да рисувам, започвам с природата на Балкана, равнините, небето . Колкото и да се мъча да нарисувам някаква по-модерна, абстракнта картина, в края на крайщата винаги излиза някакво парченце природа. Българска.

    - Вие сте част от благотворителна организация. Разкажете ни малко за нея.
    - И преди съм се занимавала с благотворителна дейност, но никога с такава сила и ангажираност, както при последната мисия „Бяла лястовица”. Винаги съм си мислила, че е достатъчно да дадеш някаква сума и да се чувсташ добре, че си помогнал. Но когато по Божията воля, станеш съпричастен към съдбата на някого, тогава силите и енергията, които трябва да вложиш в благотворителност, са нещо много повече от тебе. Много пъти сме чели във вестниците „Зов за помощ” и сме ги разгръщали с безразличие. Какво от това, че някой някъде страда и има нужда от помощ? Просто прочитаме и нашите задължения пак ни обвземат. Но когато  погледнеш в очите на болката и видиш, че тя няма дъно, тогаво нещо се пречупва и те кара да погледнеш на хората, които имат нужда от помощ по друг начин. Когато се срещнах от близо с една непозната жена, която молеше за малко помощ за Мартин, когато видях болката в очите й, не знаех още какво, но знаех, че трябваше да направя нещо. Тогава реших следващата неделя да направим една кампания в нашия клуб „Нов живец” и цяла седмица изрязвах бели лястовички и сърчица, с които закичихме всички, които дойдоха и  дадоха и от нямането си, за да литне нашата лястовица. Призовах всички художници в България с открито писмо, писах на много спортисти, известни личности, политици, певици, на всеки написах лично писмо. Много от тях се отзоваха, много ми отговориха и много замълчаха. За кратко време събрахме необходимата сума, за да започне лечението на Мартин. Мощната вълна, която се надигна във фейсбук привлече много българи от цял свят и с помощта на много спонсори и приятели на семейството, необходимата сума беше събрана и в момента Марти се радва на добро здраве. Много благодаря на всички българи, които ни помогнаха, на всички, които бяха съпричастни. Благодарение на тях в живота на Мартин ще има не само пролет, но и пролет с бели лястовици.
    - Българската общност в Атина според Вас достатъчно сплотена ли е? Какво липсва на българския емигрант?
    - В Атина има отговорник за трудово-правните отношения на българите. В Атина има и българско посолство, което се занимава с политическите мисии. В Атина няма български културен център. Нито една от двете по-горе изброени инстанции, няма пряко отношение към културния живот на българите в Атина, а българинът има нужда от духовна храна. Създадохме клуб „Нов Живец” точно с тази цел, за да има едни център, където да обменяме информация за поети, художници, писатели, но това не ни е достатъчно. Ние искаме и срещи с тях, а няма къде да ги приютим. Разговаряла съм с много художници и писатели и много от тях желаят да дойдат на гости при нас. Но как? Къде да направим изложба на известен художник? Къде на направим представяне на книга на известен писател или поет?  Мисля, че тове е един много болен въпрос, по който отговорните за това служби, трябва да помислят и да ни подадат ръка.

    - Какво бихте искали да подобрите в живота на българите в Гърция?
    - Сякаш най-вече бих искала да се разчупи робското им поведение, да осъзнаят, че са силни и незаменими като личности. Също, да гледат на работата си по по-различен начин,  да се гордеят с нея, каквато и да е тя. Все пак е работа, а този който я изпълнява, е човек със силен характер, намерил сили да тръгне от родината в името на най-скъпото, деца и родители. Всички които са тук са достойни граждани на нашата родина и трябва да са имат силен дух и  вяра в себе си. Не сме по-различни от гърците.