Галерия

1

Писател, художник, филантроп. Това са само част от многото лица на Йорданка Андреева, която живее вече четиринадесет години в Гърция. Любовта и носталгията си за родината изразява първоначално с думи, а после хваща и четката, защото те не й достигат. С Йорданка Андреева разговаря Симона Пенева.

    - Какво ви доведе в Гърция?
    - Същата причина, заради която заминават хилядите емигранти, независимо към коя държава на света. Целта, поради която тръгнах, смятам, че съм я изпълнила. В момента съм в Гърция, защото тук се омъжих. В свободното си време обичам да пиша поезия и проза, да рисувам, да се занимавам с домакински задължения. Много обичам да имам гости и да ги посрещам по български начин, както последно направих Бабин ден по български на гръцките си съседки. Член съм на UNESCO в Гърция и на дружеството на независимите български писатели. Имам две издадени книги „Другата болка” и „Нулев миг”. И двете са издадени в Гърция, но стихотворенията от първата са писани в България. Мисля вече по третата книга, която ще бъде проза.
 

 - Откъде черпите вдъхновение? Коя е вашата муза?
    - Тя е някаква даденост, дълбоко в душата. Някаква необходимост, потребност, която всеки човек носи дълбоко в себе си, но не всеки се осмелява, по един или друг начин да я разкрие и да покаже светлината на неговото вътрешно аз. Винаги съм имала желание да рисувам, но никога не съм посягала към боите като към начин на изразяване. Първо, посегнах към молива и когато думите не стигаха да изразя цялата си душевност, всичко това, което исках да предам на читателя, тогава вече, посегнах и към боите. Не веднъж съм казвала, че поезията е музика, нарисувана с думи. Смятам, че всеки човек носи някакъв талант в себе си, да покаже красивото и може би сме и родени на този свят за това, за да го направим ощепо-красив.

    - Какво означава родината за Вас?
    - Родината, може би е хлябът, замесен от мама, може би окосенето сено от татко, а може би реката, която бълбука през разперените ми пръсти. Родината е всичко онова, което човек винаги носи в сърцето си, независимо къде се намира. Невидимите нишки на паметта, по особен начин усукват душата и я теглят назад към родината. В „Нулев миг” засягам най-вече темата за раздялата с родината. Това е един етап от живота ми, който завинаги ще остане като белег в душата ми, защото не е лесно да оставиш разплакани детски очи и протегната майчина ръка зад гърба си. И въпреки всичко, трябва да намериш сили да „прегризеш” корена, който те свърза с всичко родно и мило, за да осигуриш едно по-добро бъдеще за децата си.

- Как ви грабна живописта? Откога се занимавате с рисуване?
    - Започнах да рисувам преди две години, като тласък за това ми даде съпругът ми, който също някога е рисувал и знае каква е насладата. Благодарна съм му, че винаги е до мен и ме подкрепя с блага дума и ми дава кураж да продължавам. Смятам се за щастлива, защото макар и в късен етап от моя живот, той застана до мен. И намирам смисъл в живота. В живота и от другата му страна, не само какво е да нямаш и да искаш да имаш, а какво е да имаш и да можеш да дадеш. Било добра дума, било протегната ръка. И в картините си рисувам пак родината, дали както съм запомнила отделни моменти от моето детство или как искам да бъде. По независима от мен сила обаче, когато започвам да рисувам, започвам с природата на Балкана, равнините, небето . Колкото и да се мъча да нарисувам някаква по-модерна, абстракнта картина, в края на крайщата винаги излиза някакво парченце природа. Българска.