Галерия

3

2

1

Една от звездите на спринта в Гърция - Катерина Тану, разказва за най-голямото си огорчение и за радостта, която й е донесъл спортът. За нея всичко започва, когато е едва на 15 години – тогава се записва в спортен клуб и за един месец вече е по-добра от момичетата, които спортуват от три години, казва в интервю за списание „Marie Claire”. Забелязва я треньорът на юношеския отбор по лека атлетика Христос Цекос, който я взима „под крилото си” и я вкарва на тренировки с 20-годишните спортисти. Оттогава животът й започва да се върти около спринта. Три пъти в седмицата – тренировки на националния стадион, будувания до 3 часа през нощта, за да успее да се подготви за изпитите в училище, частни уроци по чужди езици и подготовка за университета.

„Целта ми беше да влезна в Спортната Академия и успях! В университета, когато всички ходеха на кафе, аз изчезвах на тренировки. Моите колеги се опитваха да ме накарат да излезем, но аз бях изцяло посветена на спринта” разказва Олимпийската шампионка Катерина Тану.

Нейната кариера започва от 1993 г., когато на Гръцкия Шампионат по лека атлетика печели сребърен медал, което е извънредно добро постижение за момиче, което е започнало съвсем наскоро да спортува. Започват още по-усилени тренировки, а университетът за нея минава на втори план. „Нямах компании. Някои малки флиротве още преди да се развият във връзка, приключваха, защото имам много трудна програма. Да излезна на кафе, през уикенда или пък да отида във ваканция – няма такова нещо. Исках да стигна до Олимпийските игри. И реших да се пробвам По всичко личеше, че ако работя усърдно, ще успея. Всеки ден излизах от къщи в 6, 30 сутринта и се връщах в 11 вечерта” спомня си Тану като допълва, че заради интензивните трениривки – четири часа сутрин и още пет часа следобед, са притеснявали майка й, която се е питала защо се подлага на целия този стрес.

След множество състезания, лекоатлетката успява да се класира за първите си Олимпийски игри в Атланта, но две седмици преди старта си спуква кост и успява да стигне до полуфиналите. След игрите се запознава с бившия си съпруг, който е бил футболист и две години по-късно сключват брак в много тесен семеен кръг. Катерина Тану в този приод е в апогея на кариерата си и бракът затваря кръга на нейното щастие. На следващата година – на Олимпийските игри в Сидни, Катерина се страхува единствено от една спринтьорка и наистина нейните страхове се оправдават. Тя се класира на второ място след най-голямата си съперничка спринтьорката Марион Джоунс. А после започва подготовката за Олимпиадата в Атина – очакванията са големи, тръпката да спечели медал в родината си, надеждата, очакването...

Когато наближават Олимпийските игри в Атина, Тану се намира в перфектно физическо състояние – направила е рекорд за страната от 10,83 за 100 метра, а Атина е нейният дом. 12 август ще остане незабравим ден за Катерина... но не с добро. Това е денят, когато всички търся нея и Костас Кендерис, за да се подложат на антидопинг контрол. На 13 август сутринта, те претърпяват автомобилно произшествие и са в болница четири дни, а на следващия ден след като са свидетелствали пред Международния Олимпийски Комитет, двете спортни надежди на Гърция предават акредитациите си и се отказват да участват на Олимпиадата.

„Почувствах, че светът се срива. Това беше най-върховния момент в кариерата ми. Подготвях се за това състезание четири години. Никой не може да разбере какво означава за един спортист да се опитва да контролира всеки детайл и в последния момент да загуби всичко. Когато се раздуха сканадала, вече бях Олимпийска шампиона. Имам единадесет медали. Имам една биография, на която биха завидели много спортисти. Но аз исках да спечеля златен медал в страната си. Това е най-лошото ми преживяване в живота ми” споделя Катерина за „Marie Claire”.

Чувствата й – гняв, тъга и пълно неведение, а въпросът „защо” не излиза от мислите й. Катерина се затваря в себе си, не позволява дори на родителите си да говорят с нея, но когато идва денят на състезанието, в което е щяла да участва самата тя, остава сама вкъщи и включва телевизора. Печели белоруската Юлия Нестеренко, което наистина разгневява Тану, тъй като пет дни преди това тя е завършвала с по-добро време. И е убедена, че ако се е състезавала, победата е щяла да бъде нейна. Не се разплаква. Приема реалността. Не гледа телевизия, защото по медиите нейното име е преследвано единствено от негативни коментари. Три месеца избягва да излиза от дома си, защото репортерите я изчакват денонощно отпред. Животът й заприличва на лош сън. Необходими са й много месеци, за да се съвземе. Но въпреки това казва, че е силна и не се е обърнала към психолог, за да потърси помощ.

Три месеца след случилото се, Катерина Тану се връща на тепиха. Лека-полека. И когато се отваря за външния свят, разбира, че няма да й се нахвърли никой с камъни. Отпуска се и започва да се занимава с разни неща, за които преди не й е оставало време – с къщата, семейството, четене, кафе с приятелки, докато през 2006 г. излиза съдебното решение, което й позволява да се състезава. Въперки че започва подготовка за Олимпидата в Пекин, купува си самолетен билет, но я от Международния Олимпийски Комитет й забраняват да участва. Наново голямо разочарование и тъга завладяват Катерина, която в този момент решава, че това е краят на нейната кариера. „Винаги се казвах, че когато спре да вълнува усещането и мириса на пистата, ще спра да се състезавам. Преди година и половина за първи път ми се случи това”.

В момента Катерина Тану учи чужди езици, учи се да свири на китара, пътува, излиза с компании да се забавлява... „Чувствам се изпълнена. Хубаво би било да приключа кариерата си славно, с един медал. Всички обичаме хубавите сценарии. Но в живота не винаги има добър край. Това, което знам със сигурност е, че горчивината от последните години не е достатъчна, за да покрие щастливите моменти, които съм изживяла като спортистка.”