Галерия

1

Банковият сектор е най-слабото място на всеки план за преструктуриране, който включва суверенен фалит. Тук директната банкова подкрепа чрез рекапитализация на банката е много по-ефективно и по-евтино решение, отколкото пълното гарантиране на държавния дълг.  Данъкоплатците могат да получат дял от собствения капитал на банката в замяна на парите си. Ако тази криза е като другите, има шанс стойностите на акциите да се възстановят и данъкоплатците да си възвърнат първоначалната инвестиция. Кризата от 2007-2009 показа, че правителствата са наистина в състояние да удържат една банкова криза чрез решителни действия като принудителна рекапитализация и временна национализация на банките.
Колкото по-добре сме подготвени за такова събитие, толкова по-малко ще бъде неговото въздействие върху икономиката. Европейските правителства имаха достатъчно време за подготовка през миналата година. Така че защо едно такова решение дори не беше обмислено? Причините са политически. Такова решение би засегнало мощни икономически интереси на банкери, облечени във власт, въпреки че би довело до разходи за тези, които са най-отговорни за масовото неправилно разпределение на кредитите. 
Една силна позиция за преговори на политиците се изправя пред две важни препятствия: Първо, на министерството на финансите и на банковта власт обикновено им липсват компетентност и информация, за да подготвят планове за действие при извънредни ситуации, налагащи рекапитализация на банката. Има остър недостиг на умения в министерството на финансите и наличният талант се среща със стената на тайните, издигната от некооперативния  банков сектор.  
Второ, силната лобистка власт на банковия сектор възпира политиците да се подготвят предварително и да поемат рискове в полза на данъкоплатеца. Конфликтът на интереси между политици и банкери е широко разпространен. След катастрофалното изпълнение, свързано с управлението на риска от много банкери, което банковата криза от 2007-2009 разкри изненадващо е, че същите хора все още се ползват с голямо влияние в политическия процес. Последиците от това са предвидими.
Ако поискате жабата да предложи план за източване на блатото, вероятно ще получите предложение за повече наводнения. Банкерите бяха помолени да предложат план за участие на частния сектор под ръководството на Акерман и Института за международни финанси; това, което те представиха бе план за по-голяма подкрепа. 
Никога няма да поискаме от тютюневата индустрия да разработи нова публична здравна политика. Друг проблем е разпокъсаността на политическата власт в Европа. Това пречи на политическата власт да заеме силна позиция за преговори срещу кредиторите на суверенния дълг. През 1982, когато САЩ имаха суверенна дългова криза, предизвикана от кредитирането на страните от Латинска Америка от банките на САЩ американският финансов министър Бейкър отхвърли исканията на частния сектор, а именно американските данъкоплатци да спасят кредиторите. Въпреки че това наподобява отношението на германския канцлер Меркел, нейната позиция е много по-слаба.

Как виждате бъдещето на гръцката банкова система? Местните банки се борят с проблема с ликвидността, те са много по-изложени на гръцките държавни облигации, инвеститорите не им се доверяват много. С какви възможности за рекапитализация разполагат те? 
 

Ако гръцките политици не могат да спестят нищо, техният приоритет трябва да бъде най-малко да спасят банките си. Ако аз бях премиер на Гърция, това е, което ще се опитам да договоря със Саркози и Меркел. Гръцките банки се нуждаят от много нов капитал, ако фалитът настъпи - възможно най-скоро. А с фалирала банкова система последващата икономическа криза може да да бъде два пъти по-голяма.