Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Европейската котва е най-сигурната бариера за "пре-ориент-ирането" на Турция от запад на изток

27 Февруари 2014 / 09:02:15  GRReporter
15786 прочитания

Нихал Йозерган е известна като българският глас в Турция. Тя е кореспондент и коментатор на основни български медии, за които работи повече от 20 години. В различни периоди е била автор на списанието „Балканите +” , сп. „Мениджър”, всекидневниците „Стандарт”, „24 часа”и последно „Труд”, телевизиите TV7 Bulgaria, TV+. Предавала е дълги години за БНР, а сега за Дарик радио.  Зад гърба си има 3 документални филма: „Истанбул – срещата на цивилизациите” 2002, „Сирия – геополитическата игла на Близкия изток” 2007, излъчени нееднократно по БНТ, за която тя работи повече от 10 години като постоянен кореспондент в Турция до 2008. Последният й документален филм „Толерантност”, в който е съавтор с турския режисьор Семих Диндар, разказва за българския етнически модел на толерантност и „възродителния процес”, за насилствената смяна на имената на мюсюлманите в България, по време на който 350 000 български турци бяха прогонени от родината в края на ерата на  комунистическия режим на Тодор Живков през 1984. Лентата е подготвена със съдействието на турското Министерство на културата през 2010 и печели втората голяма награда на международния филмов фестивал „Антакя – среща на цивилизациите” и е излъчена по частния турски новинарски Канал 24. В момента Нихал Йозерган е докторант на Институт „Диалог Европа” към Софийския Университет „Климент Охридски”. Обект на нейното изследване е новият външнополитически курс на Анкара и отразяването му във всекидневниците „Милийет” и „Заман” в периода на управлението на Партията на справедливостта и развитието.  С Нихал Йозерган разговаря Мария Спасова.
- Допреди няколко месеца Турция създаваше впечатление на страна със силна икономика и реформиращо се общество, решена да изпълни всички критерии за членство в Европейския съюз. Какво се случи и Турция толкова много се промени? Защо правителството започна да диктува на хората как да се обличат и как да се държат, започна да забранява думи? Защо се стигна до това отстъпление от индивидуалните права и свободи на гражданите?
- Може да се каже, че в Турция се наблюдава типичен случай на „ояждане с власт” от страна на еднопартийното правителство на умерените ислямисти от Партията на справедливостта и развитието АКП, което управлява самостоятелно страната от 11 години насам с три поредни мандата. Самостоятелното правителство дължи своя успех до голяма степен и на своя харизматичен лидер Реджеп Тайип Ердоган. Феноменално за съвременната политическа история на страната тази партия увеличаваше процента на гласовете си на три пъти: 34,63% през 2002 ,  46.58% през 2007 и близо 50% на последните парламентарни избори през 2011. На практика излиза, че за Партията на справедливостта и развитието гласува всеки втори турски избирател. Тази консервативна партия, отстояваща ислямските ценности реално избута всички класически десни партии извън парламента, като Отечествената партия, създадена от Тургут Йозал и Партията на верния път на Сюлейман Демирел, и окупира трайно дясното политическо пространство. Единствената дясна опозиция са националистите, които имат 53 депутатски места в 550-местния парламент. Социалдемократите, които са голямата опозиционна сила не са реална заплаха за управляващата партия. Те държат 135 места в Меджлиса. Преди корупционния скандал, избухнал на 17 декември миналата година Партията на справедливостта и развитието беше представена с 327 депутати. Сега са със 7 по-малко заради напусналите, които станаха независими. Преди няколко месеца турският лидер определи партийният профил на АКП като „консервативни демократи”, което опозицията нарече „партия оксиморон”, защото самото в съчетание има смислово объркване. Идеологическата почва на тази партия се корени в политическия ислям. Ердоган в самото начало още направи опит да се е разграничи от движението „Национална визия” на неговия учител Неджметин Ербакан, с твърдението, че новата проислямистка партия е реформистка и не може да бъде приемана за продължител на твърдолинейните ислямисти от Партията на благоденствието преименувана след поредната политическа забрана в Партия на щастието както се нарича и до днес. Една от най-тревожните  тенденции, които наблюдаваме днес в Турция, и която се засили още повече по време на последния мандат на правителството, е, склонността на Ердоган да залита към авторитаризъм и едноличен режим, тъй като управляващата партия по принцип е от лидерски тип. Особено напоследък стана твърде опасно издигането на ислямските ценности над тези на парламентарната демокрация и демократичната правова държава, както и грубата намеса в начина на живот, стил и мислене, и стремежът да се моделира нов тип унифициран турски гражданин – импониращ или „богоугоден” на визията на Ердоган и на Партията на справедливостта и развитието. Като пример могат да се изброят строгите ограничения, които наложи правителството със законови промени за тютюнопушенето, употребата и продажбата на алкохол, „незадължителния, но желателен дрес-код” и поведение в институциите, „шуро-баджанащината” за „своите хора”, максимализмът при взимането и налагането на решения като случая за преустройството на центъра в Таксим, без мини-плебисцид сред истанбулци, довел до екопротеста  „Окупирай „Гези парк” на 31 май миналото лято. Всичко това засили поляризацията в турското общество и алиенира като „другите” – модерни и светски настроени градски хора, които в крайна сметка се надигнаха на антиправителствен бунт, обхванал 81 области. Невижданите до тогава протести от Гези парк се разраснаха в цяла Турция и бяха наречени „нова младотурска революция” срещу идеята на Ердоган да изгради „Нова Турция” с мисия „ Цел 2023”, водеща до „Втората република”. Датата е твърде символична, защото тогава се отбелязва 100-годишнината от създаването на светската републиката от „бащата на турците” Мустафа Кемал Ататюрк. Някои анализатори твърдят, че истинската цел е исторически реваншизъм и подобно Русия при Путин да се извърши „ердоганзиция” на турската нация. Също така последните събития в страната доказват, че Партията на справедливостта и развитието и Ердоган никога не са късали с визията на политическия ислям, доближаваща се до тази на създаденото през 1928 антизападно ислямистко движение „Мюсюлмански братя”. Ако турските граждани не спънат с вота си плановете на турския лидер да стане „избираем султан” чрез промяна на основния закон, може да се каже, че битуващите страхове, че Ердоган ще  подчини изцяло законодателната власт и медиите на себе си и конституционно установения принцип на разделение на властите и за светския характер на политическата система, ще останат само „на хартия". Органите на изпълнителната власт, които ще бъдат контролирани от държавния глава, ще установят контрол върху функционирането на органите на съдебната система, а това ще застраши неимоверно европерспективата на страната заради антидемократичните прояви, заради които няма да е прогноза, ако кажем, че преговорният процес може да бъде преустановен или от Турция или от Европейския Съюз. За сега уставът на Партията на справедливостта иразвитието не позволява преизбиране на депутатите за повече от 3 пъти, което важи включително и за премиера. Освен, ако Ердоган не спечели президентските избори през август, което е твърде съмнително. Тогава последният му коз за дългосрочно задържане във властта остава промяната на партийния регламент, за да може да бъде преизбиран за лидер на партията и отново за министър-председател, ако тя догодина дойде на власт за 4-и път самостоятелно. Не се прогнозира борба за надмощие за президентския пост между сегашния президент Абдулах Гюл, (когото апропо Ердоган прати в Чанкая вместо себе си през 2007 и чийто 7- годишен мандат изтича), да издигне кандидатурата си срещу Ердоган. По-възможният сценарий е двамата да се договорят Гюл да поеме лидерския пост в АКП и да се бори да стане премиер на парламентарните избори през 2015, като обедини партийните редици след ерата Ердоган. Амбициозната и хипер-активна външна политика даде реални резултати по време на втория мандат на Партията на справедливостта и развитието и тласък на доктрината на външния министър Ахмед Давутоглу за „стратегическата дълбочина” на Турция. Страната в този период започна да се очертава като регионален хегемон и да излъчва положителен модел на арабските страни в преход към демокрация, пазарна икономика и правова държава и интегрирането им със Запада. Арабската пролет обаче не оправда тези  планове. Резултатът в Либия, Тунис, Египет и продължаващата война в Сирия са налице. Наблюдателите вече говорят за „Арабска зима”. Вместо Турция да бъде страна-модел за тези страни, ставаме свидетели на обратните процеси. Турция се отдалечава от Запада и се доближава до орбитата на Близкия изток и антидемократичните режими в тези страни, в които още дълги години ще цари хаос.
- Все пак турската икономика изглежда като "остров на стабилността" в едно море от икономическа нестабилност. Как си обяснявате това?
- Преди две години турската икономика отбеляза небивал икономически ръст и то в период на глобалната финансова криза, която удари света през 2008. Доходът на глава от населението в Турция за 10 години се увеличи 3 пъти, изградиха се мега-инфраструктурни проекти като „Мармарай” – тунелът, който свързва Азия и Европа, изгражда се трети мост на Босфора и трето летище... 80 % от турските граждани в този период бяха повярвали в европейското бъдеще на страната си. Заради европейската криза, която засегна най-много Гърция, наред с Ирландия и разклати икономиките на други страни от съюза в Турция се чуваха и гласове, че нямаме повече нужда от Европейския Съюз. Но първо „Гези парк” и после грандиозният корупционен скандал, в който управляващите заподозряха комплот на „външни и вътрешни врагове”, които завиждат на успехите на Ердоган и неговата партия показаха на света, че „има нещо гнило” в Турция. Освен това недолюбваните и невписващи се в социалното инжинерство на Ердоган турци, така наречените от него „другите 50%” успяха да свалят маската на турския лидер, който до тогава се представяше като демократ и реформатор, втори Ататюрк и лидер от световен ранг. Под нея лъсна истинският облик на турския премиер, който вместо да помири кемализма и политическия ислям успя да разедини нацията. Стана ясно за всички, че е нетолерантен към западния начин на живот и мислене, че демокрацията наистина е средство за постигане на истинските му цели. Всичко това в крайна сметка разклати и доверието към турската лира и предизвика отдръпването на немалка част от външните инвеститори. След кризата на 17-и декември над 100 милиарда долара са изтекли от страната по данни на самия премиер, който заплаши на предизборен митинг, че след него идва потоп, ако не го преизберат. Освен това, заради разминаването в позициите за военния преврат в Египет през юли миналата година между Турция и Саудитска Арабия и Катар спря и наливането на „горещи пари” от тези две арабски републики за Турция. Ердоган разкритикува остро и категорично се обяви срещу преврата на генерал Сиси в Кайро, за разлика от западните партньори на Турция, които с мълчанието си изразиха негласно задоволство от свалянето на президента Мурси и арестуването на другите лидери и активисти от „Мюсюлмански братя”. Сходни продължават да бъдат позициите със саудитските сунитски братя само по отношение на общото им желание да свалят режима на Башар Ал Асад и подкрепата им за опозиционните сирийски сили, голяма част от които са джихадисти, Ал Нусра, Ал Кайда, Ишид и други радикални ислямистки сунитски групировки. По този начин обаче Турция си навлича гнева на шиитски Иран и „Хизбула”, които подкрепят на живот и смърт алевитското баасистко правителство в Дамаск. Правителството беше принудено да увеличи лихвения процент на влоговете в турски лири и да предприеме други спешни мерки в банковия сектор и интервенция на централната банка, която продаде общо 1.2 милиарда долара във валутните търгове, за да овладее срива на лирата спрямо долара. Въпреки нажежаващата се предизборна атмосфера, която също влияе негативно заради политическата нестабилност, все още не може да се каже, че икономиката на страната е в криза, независимо че събитията повлияха и за намаляването на кредитния рейтинг. В обобщение можем да кажем, че общинските избори са от изключително критично значение, те ще бъдат тест за бъдещето на Партията на справедливостта и развитието на политическия хоризонт.




- За нас, които наблюдаваме Турция отвън, като най-голям проблем, освен
 човешките права, се очертават корупцията и бежанската вълна. Така ли е
 наистина и когато човек наблюдава ситуацията отвътре?
- Партията на справедливостта и развитието АКП, наричана по-често накратко Ak parti – чистата, бяла партия, която беше обявила „нулева толерантност” срещу корупцията с идването си на власт бе прекръстена от опозицията в „Para aklayan kara parti” – черна партия, която върти корупционни схеми за пране на пари, както и в „Ayakkabı Kutusu Parti” – партия на кутиите за обувки – тези, в които са били давани милиони долари рушвети и подкупи.  От „нулеви проблеми” външната политика на тази партия се превърна в „нулеви приятели”, което доведе и до загуба на престиж и известна международна изолация на турското правителство. Обтегнати са и отношенията с НАТО заради неревизираното решение на правителството за закупуването на китайски ракети за изграждането на националната противовъздушна отбранителна система на Турция, което е в ущърб на колективната сигурност на Алианса и буди сериозно безпокойство за бъдещето членство на единствената мюсюлманска съюзничка в северно-атлантическия пакт, ако търгът не бъде отменен в полза на друга западна фирма. Броят на сирийските бежанци официално е повече от 600 000, но неофициално се спряга цифрата 1 милион души, защото има хиляди, които не са настанени в бежанските лагери на турския Червен полумесец, близо до сирийската граница, а са пръснати в различни турски градове и най-много в мегаполиса Истанбул. След антикорупционната операция, която стартираха прокурори близки до движението „Хизмет” ( Служба – на български) правителството отвърна с кадрова чистка и размествания в полицията, правосъдието и институциите от хората на ислямисткото движение с 50-годишна история. Хората на техния духовен водач Фейтулах Гюлен години наред с „любезното съдействие на Партията на справедливостта и развитието” биваха дълбоко внедрени в цялата държавна машина. Войната между старите съюзници и нови врагове Ердоган и Гюлен, който кемалистите наричаха „задкулисен коалиционен партньор в сянка”, най-вероятно ще стане още по-безмилостна и жестока, особено броени дни преди изборите. Освен ако пак задкулисно не се разберат за условията за сключване на примирие. Този сблъсък на титаните провокира „спешна помощ”, форсирано приемане на редица антидемократични закони от страна на правителството като закона за ограниченията за ползването на интернет, закона за преустройството на Висшия съвет на прокурорите и съдиите, с който всички съдии и прокурори ще бъдат подчинени на правосъдния министър, а той съответно на премиера Ердоган. И последно се подготвя нов закон за тайните служби, който осигурява супер-правомощия на служителите и сътрудниците, с които ги прави недосегаеми и ги поставя над закона и на прякото подчинение само на премиера. Противно на очакванията в публичното пространство президентът Гюл, който е един от основателите на Партията на справедливостта и развитието, не наложи вето на тези остро критикувани закони от страна на опозицията, неправителствените организации, правозащитници, от кюрдската фракция, както и от Европейския съюз. Така той потвърди съмненията, че се готви да се върне в политиката и затова не смее да се конфронтира с Ердоган и поради което не може да действа безпристрастно като надпартийна фигура. Ако законът за службите бъде приет, наблюдатели предричат, че всеки турски гражданин може да бъде проследен и нарочен за потенциален „враг на народа”. Ето защо според мен, като основен проблем се очертава постепенната, но убедителна трансформация на еднопартийното проислямистко правителство в държавна партия или иначе казано наблюдаваме процес на овладяването на държавата от една партия, което може да доведе до партийна държава, на което сме били свидетели в ХХ век. Това е голяма заплаха за демокрацията в страната и не изключва като опция преустановяването на диалога Турция-Европейски Съюз. Отворен, както до тук, остава въпросът „Накъде поема Турция?”.



- Партията на справедливостта и развитието на премиера Реджеп Таип
 Ердоган регистрира спад в популярността си. Може ли той да бъде компенсиран до местните избори през март?Очаква ли се "смяна на щафетата" в ключови градове като Истанбул, Бурса, Измир, Анкара?
- Смятам, че на местните избори турците ще гласуват според няколко критерии. Наложеното мнение е, че настоящите кметове от управляващата партия, от които хората по места са доволни, защото наистина работят в полза на гражданите и вече са изпробвани, да бъдат изпробвани. Може да се каже, че за всички е видно, черно на бяло, че има много издигнати модерни сгради, социални бази, спортни комплекси, 2 и 4-лентови пътища и други транспортни линии по въздух, суша и вода, тунели, които скъсяват разстоянията, скоростни влакове, държавни жилища за социално слабите, приюти за старци и сираци. Но, от друга страна  не е тайна, че не може да се отрече разочарованието, което предизвика Партията на справедливостта и развитието сред обикновените вярващи, религиозни хора. В исляма „не кради, не лъжи, не се възгордявай…” са сред най-големите божи грехове.  „Да изядеш хак (правото на невинните и нищите), означава „харам”, което е обратното на „халал”. Затова може да прогнозираме и наказателен вот сред религиозните хора, които до сега са гласували за тази партия. Управляващите обаче имат свое твърдо и непоклатимо ядро от гласоподаватели, които буквално сляпо ще гласуват за своя лидер Ердоган, на когото вярват и са убедени, че е жертва на „мръсен вражески заговор” и това може да мобилизира още повече неговия електорат и да му осигури изборна победа на местните и общите избори, както и да го издигне за държавен глава на първите преки президентски избори в Турция. Също така, сближаването на Ердоган с кюрдските лидери от иракски Кюрдистан, Масуд Барзани и екипът му, и продължаващите преговори между правителството чрез службите с ПКК в Кандил (Северен Ирак) и осъденият на доживотен затвор на остров Имралъ лидер на ПКК Абдуллах Йоджалан, като част от „кюрдското отваряне”  за трайно и справедливо решаване на 35-годишния кюрдски проблем са обект на големи критики от страна на по-националистически настроените им симпатизанти. Няма да е изненада, ако те подкрепят издигнатите от националистическата партия кандидати за кметове, вместо тези на управляващите. Не на последно място, фактор ще бъде и по-нататъшното външнополитическо поведение на Партията на справедливостта и развитието и дипломатическите стъпки за подобряване на отношенията с Ирак, Иран, Израел, Армения, кипърския въпрос, но дипломацията изглежда за сега е на втори, даже на трети план за резултата в урните. Последните социологически проучвания сочат към 10% спад, до 39.9% за управляващите, ако днес има избори. В Истанбул разликата между сегашния кмет на тази партия Кадир Топбаш и издигнатият от социалдемократите кандитат на опозицията Мустафа Саръгюл (досегашен успешен кмет на истанбулския квартал Шишли) е само 7-8% в полза на АКП. В Анкара по-скоро ще бъде изненада, ако кандидатът на АКП Мелих Гьокчек не спечели за 5-и пореден път кметския пост. Ако кандидатите за кметове на управляващата партия спечелят общинските избори в големите стратегически градове, както сочат прогнозите с изключение на Измир, където никога досега не е избиран човек на Партията на справедливостта и развитието, това означава че Ердоган ще събере отново сили за следващия раунд. А това може да се тълкува като затягане на антидемократичните мерки на режима, който постепенно от парламентарна демокрация ще се превърне в президентска република. Спирачка засега е липсващият консенсус между политическите сили за промяна на конституцията, защото преговорите на специално назначената парламентарна комисия бяха прекъснати преди няколко месеца за пореден път след постигане на разбирателство само по 60 точки, тъкмо заради настояването на представителите на управляващите да променят някои от непоклатимите досега членове, гарантиращи парламентарния и светски характер на системата. Нека да припомня, че с 4-ия пакет за демократизация на правителството 90 години след основаването на модерна Турция стана възможно свободното влизане на забулените депутатки със забрадка в Меджлиса. По този начин беше отменен един от революционните закони на Ататюрк за облеклото в държавните институции и размита строгата разграничителна линия на кемалисткия режим, отделящ държавните от религиозните дела.



- Едно изказване на премиера Ердоган преди няколко седмици за Тракия като мост на Турция към Европа предизвика остра реакция  както сред гръцките медии, така и от страна на гръцкото външно министерство. Гърция е много чувствителна по отношение на мюсюлманите в Тракия. До колко обаче това малцинство е част от публичния дебат в Турция? Има ли правителството, а и опозицията някаква стратегия, която цели да упражнява в този граничен на Турция регион?
- Изказването на Ердоган в Кешан, като част от предизборната му обиколка в Тракия, се изтълкува превратно както в Атина, така и в София и разбуни прекалено и даже излишно политическите и обществени страсти в двете съседни балкански страни. От друга страна, тази реч се вписва идеално с официално непризнатата неосманистка политика и твърде често използваната напоследък политическа реторика. Тази политика всъщност няма за цел да завоюва територии, а да изгради нови културно-исторически, геостратегически и геоикономически връзки на базата на старите цивилизационни мостове, когато империята е била стъпила на три континента – Европа, Азия и Африка. Тези амбиции са набелязани от външния министър професор доктор Ахмет Давутоглу – архитект на тази политика – като „близки райони” (Балканите, Близкия изток, Централна Азия). Те попадат в застъпваната от него концепция за „стратегическата дълбочина на Турция”, която цели преосмисляне на мястото й в региона и света, съгласно интересите на Анкара. В случая адресат на думите на турския премиер е по-скоро мюсюлманското малцинство в изброените в речта му тракийски райони, към които Турция се чувства морално, емоционално и исторически ангажирана и загрижена. В същото време тези райони, чрез хората, които живеят там са „живият мост” на Анкара по пътя й към Брюксел. Една голяма част от тях са с двойно гражданство. В Германия, да припомня, живеят към 4 милиона турци. Германците не се чувстват застрашени от този факт, те по-скоро се притесняват, че ако Турция влезе в Евросъюза, ще бъде втората по демографски принцип голяма държава след Германия, с което ще може да влияе на механизма за взимане и блокиране на решения. От друга страна можем да погледнем и от друг ъгъл. 75-милионното турско население, от което 30 милиона млади, динамични и добре образовани хора под 30-годишна възраст, могат да бъдат „свежа кръв” за застаряващата Европа. Същевременно Ердоган подчерта нещо, което в суматохата около ненужната дискусия „турците идат,” остана на заден план, а то е доста важно. Той изтъкна европейската принадлежност в исторически план на Турция към Старата Европа и желанието на страната да стане част от Европейския Съюз. Помислете си, колко е немислимо една от най-старите членки на НАТО да иска да завоюва земи от своите съюзнички, които едновременно с това са част от Евросъюза, към който Турция се стреми от повече от половин век. В продължение на 60 години, във времето на Студената война, със своята втора по големина армия в Алианса Турция пазеше границите на Европа, южния фланг на НАТО от т.нар. червена заплаха на СССР. Нека не забравяме, че и преди, и след Ердоган, Турция винаги е отстоявала евроатлантическите ценности, а приобщаването към европейското семейство и западната ориентация като цяло, е дългосрочна стратегическа цел на турската държава, поставена още от Ататюрк. Тракийският регион на Турция именно, в чисто географски смисъл, попада в европейския континент. Предизборното му слово преди всичко целеше да мобилизира избирателите в Одринска Тракия да гласуват за АКП, и затова придружено от редица обещания, тъй като хората там традиционно гласуват за създадената от Ататюрк опозиционна Републиканска народна партия. Националистическите партии в Гърция и България чудесно се възползваха от изказването на турския премиер, за да подхранят страховете на своя електорат. За всеки здравомислещ човек е азбучна истина, че подобни маргинални партии осмислят по-голямата част от своето съществуване с омразата към турците, Турция и ислямската вяра. Колкото и банално да звучи, за съжаление това още „хваща дикиш”. Опазването на културно-историческото наследство, език, култура, бит, паметници от османското минало също е грижа на Брюксел, поради декларираните изконни ценности и философия на съюза. Това едновременно е държавна политика на Анкара, независимо кое правителство е начело, защото влиза в полето на националните интереси. Още повече няма нищо по-естествено от това сегашните управляващи проислямисти, които донякъде приемат себе си за аналог на европейските християн-демократи, да проявяват по-голяма чувствителност към мюсюлманските общности в съседните страни като България, Гърция, Сърбия, Босна, Македония, Косово. Поради идеологическата им обосновка, че са особено загрижени всъщност за всички мюсюлмани в света – от Сомалия до Мианмар. Но най-ангажирана Партията на справедливостта и развитието се чувства с палестинската кауза, която Ердоган по време на втория мандат на правителството обяви без колебание за вътрешнополитечески въпрос на Турция, с което развали отношенията си с Израел. Предполагам, че партията цели предимно разширяване на европейското трансгранично сътрудничество чрез съвместни проекти, в които да участва, а не че Ердоган посяга на Тракия, както представиха нещата откъслечно в Гърция и България. Представете си, че гръцки или български премиер по време на посещението си в крайграничните райони респективно каже, че Одрин, Люлебургаз, Кърклаели, Инстанбул…са „ нашата жива история в Турция”. Дали в Анкара ще реагират така остро както в Атина и София? Съмнявам се. Никой не се дразни от факта, че съвременните гърци приемат себе си за наследници на Византийската империя. Но когато турците се приемат за наследници на Османската империя настава всеобщ смут. Гръцките медии хиперболизираха нещата и също „наляха масло в огъня” с коментари от рода на „Ердоган обяви новата Османска империя”. В България пък се зачудиха, дали няма да съживява Турската република Тракия.
Ето и думите на Реджеп Тайип Ердоган в превод:
 “Ние (разбирай АКП) не правим никаква разлика, нито отделяме нашите братя в Тракия, които възприемаме като част от нас. Ето защо за нас е изключително важно развитието и благоустройството на този район. Силна Тракия означава по-голямо доближаване на Турция до европейските стандарти и развитието на братските отношения на Балканите. Правим всичко възможно за въздигането на всички тракийски райони.Тракийският регион има отделно значение и друг смисъл за нас. След тридневния маратон, който започна от Одрин и продължи в Узункьопрю, днес сме в Кешан. Тракийците ни посрещнаха много радушно, разтъжихме се с тях. Тракия за нас същевременно означава Солун, Гюмюрджина, Ксанти. Тракия значи също Делиормана, Кърджали, Вардар. Ако се върнем още по-назад означава Скопие, Прищина, Призрен, Сараево…Тракия за нас е живият свидетел на нашата обща европейска история и представител на цялото ни минало в тази география. И днес нашата Тракия, със своите Одрин, Текирда, Къркларели, и разбира се Истанбул, стои в центъра на всички наши взаимоотношения с тези градове от Балканската география.”
- Има ли някаква информация за отварянето на Семинарията в Халки? Това е едно от условията за приемането на Турция в Европейския Съюз. В нейна полза се изказа и американският президент Барак Обама.
- Гръцкото духовно училище на един от принцовите острови Хейбелиада (Халки) се очакваше да бъде отворено с 4-ия пакет за демократизация, обявен в началото на октомври 2013,  но това не се случи. Отварянето на семинарията, която е затворена от 1971 заради категоричното несъгласие на Вселенската патриаршия с образователната реформа през същата година, изискваща всички частни училища, включително и религиозните, да бъдат инспектирани като гимназии под лоното на турското министерство на образованието и от Висшия учебен съвет в Анкара. Въпросът за отварянето на семинарията бе поставен за пръв път от американския президент Бил Клинтън пред 9-ия турски президент Сюлейман Демирел, по време на последната среща на ОССЕ в края на ХХ век в Истанбул. След старта на предсъединителните преговори с ЕС през 2005 отварянето на семинарията нямаше как чисто формално да бъде самостоятелно условие за членството на Турция. Това се разглежда като част от политическите критерии от Копенхаген, засягащи правата на немюсюлманските общности в страната, сред които  са разширяването на културните и религиозни права и свободи на малцинствата. А сред тях са и християните – ортодоксални и католици. Концептуално в Турция се признават само три общности за малцинство. От Лозанското споразумение (1923) насам официален статут имат само гръцката, арменската и еврейската общности. По време на първата си външна визита, след встъпването си в длъжност, президентът Барак Обама, подобно на Бил Клинтън, изнесе историческа реч в турския парламент на 6-и април 2009. „Демокрациите не са статични, те трябва да напредват към прогрес. Религиозните свободи и свободата на словото са гаранцията за наличието на динамично и енергично гражданско общество. Отварянето на семинарията в Хейбелиада ще бъде силно послание към целия свят, че Турция напредва тази посока” – каза от трибуната на Меджлиса Обама. Въпреки многократно изричаните обещания на премиера Ердоган на различни международни платформи, това още не е сторено... Аз лично не очаквам да се случи до провеждането на парламентарните избори догодина, за да няма отлив от гласовете на АКП към  опозиционната Партия на националистическото действие на Девлет Бахчели. Това може да се случи само, ако управляващите отново спечелят изборите самостоятелно и да го използват като инструмент за подобряване на отношенията с Брюксел и Вашингтон, но и това е съмнително.

- Гърция разглежда Турция като голяма заплаха за националната си
сигурност. А как турците гледат на Гърция?
- Официално обявената нова външна политическа линия на правителството за „нулеви проблеми” със съдените страни като цел е изключително правилна политика, но за съжаление повечето от инструментите, с които се прилага, са грешни. Принципно всички турски граждани, и „про”, и „анти” АКП, подкрепяха този нов курс, защото мирът означава спокойствие, стабилност, благоденствие, свободно движение на хора, стоки и капитали, развитите на туризма, търговията и взаимно опознаване – интегритет с хората от тези страни, заради безвизовия режим с повече от 60 страни в света. Това е в синхрон и с изискванията на Европейския Съюз Турция да подобри отношенията си със своите съседи. Този положителен психологически климат, който се създаде в Турция особено в средата на първия и по време на втория управленски мандат на Партията на справедливостта и развитието, влияеше положително не само на източните, но и на западните съседни страни, защото е мирна и цели просперитет за целия регион. Турция и Гърция са членки на НАТО, двете заедно подкрепиха и работиха заедно за членството на България в Алианса. Турският парламент даже прие закон за необходимостта България да бъде взета в НАТО. Макар и мудно преговорите с Брюксел още продължават. Турската фобия на Гърция е безсмислена по мое мнение. Да припомня и факта, че по време на задълбочаващата се икономическа криза в Гърция премиерите на двете съседни страни подписаха през май 2010 в Атина създаването на съвместен Висш съвет за стратегическо сътрудничество. Втората среща на този междуправителствен механизъм за тясно сътрудничество, в който участват ключовите министри от двата кабинета – нещо като общ Министерски съвет, се проведе в Турция през март 2013. От 2006 досега Анкара е подписала подобни споразумения със 16 страни, сред които България и Русия. Този формат е един от активно прилаганите нови външнополитически инструменти на Анкара, който допринесе и за развитието на икономиката. На тези срещи първият турски дипломат Давутоглу нееднократно е подчертавал, че двете страни споделят обща география и обща история. Желанието на Турция е да се засилят връзките между двата народа и да се изгради обща балканска визия за бъдещето на региона. Изразява се и надежда спорните въпроси да се решават с добра воля, за да може Егейско море да се стане район на приятелството, мира и благоденствието, което е в интерес и на Европейския Съюз и на НАТО. Работещата формула за постигането на тази цел, според турските политици, известни и със своята изпитана прагматичност, е обединяването на възможностите на двете страни в областта на търговията, транспорта, енергетиката, културата и туризма. Турците харесват гърците, гръцката музика, кухня, която е средиземноморска, обичат да отмарят на гръцките острови, да въртят търговия, алъш-вериша да продължава и комшулука да се развива. Смятат, че гърците са по-рахат, в сравнение с тях самите, защото приемат себе си за по-трудолюбиви. В труден момент винаги биха протегнали ръка на комшиите си, както по време на земетресението в Атина. Понякога гледат с насмешка на неизкоренимия страх от турците, защото го приемат за ирационален. Пример за добрите отношения между двете страни е  „земетръсната дипломация”, която беше успех на тогавашните външни министри – покойният вече Исмаил Джем от Демократичната лява партия на Бюлент Еджевит и Георгиос Папандреу. Тогава двамата бяха избрани в dream team на най-добрите световни политици в края на ХХ век. Турците определено се дразнят, когато гърците наричат Истанбул Константинуполис. Бих препоръчала на читателите на GRReporter, ако се интересуват по-подробно от представата на турците за гърците и на гърците за турците да прочетат книгите и статиите на писателя Херкул Миллас (Herkul Millas), роден в Турция грък, който от 1971 живее в Гърция и преподава в Егейския университет в Родос и е колумнист във в. Заман, където публикува понякога материали за турско-гръцките отношения. Носител е на на два пъти на престижната журналистическа награда за мир „ Абди Ипекчи” и на наградата за свобода на словото, връчена от Съюза на турските издатели през 2005.



- Кипър и по-точно решаването на кипърския проблем винаги е бил първото
 условие за членството на Турция в Европейския Съюз. Как гледа Анкара, а и обществото на започналите отново преговори между кипърските турци и кипърските гърци?
- Чисто нормативно погледнато Кипър не се поставя като самостоятелно условие за членството на Турция в Европейския Съюз. През  1996 между Европейския Съюз и Турция се подписва споразумението за Митнически съюз. Освен това правителството трябва да се придържа към допълнителния протокол на Анкарското споразумение от 1963, за асоциирането й към съюза, което я задължава да признава новите 10 страни-членки, сред които и Кипър, присъединили се на 1 май 2004. Той беше подписан няколко месеца преди започването на преговорите през 2005. Веднага след това обаче Турция оповести с политическа декларация, че не признава Република Кипър до трайно и справедливо решение на въпроса с разделения остров. Отказът на Турция да допуска свободното движение на кипърски стоки, самолети и кораби на турска територия, влиза в противоречие с подписаните документи. Това е причината с решение на Съвета на министрите на Евросъюза от декември 2006, заради отказа на Турция да прилага допълнителния протокол към Анкарското споразумение да замрази 8 от преговорните глави до решаването на проблема. От своя страна правителството се чувства „измамено” от Брюксел, защото турската част на острова каза „да” на плана на бившия генерален секретар на ООН Кофи Аннан за обединението на Кипър, а гърците, които казват „не” бяха приети в Европейския Съюз независимо, че международният проблем остава неразрешен. Освен това, според Анкара, Брюксел не спазва обещанието, че ако турците се съгласят с плана Аннан ембаргото и международната изолация на признатата само от Анкара Севернотурска република Кипър ще бъдат облекчени. Проблем представлява и отказа на Турция да изтегли своя „мироопазващ” контингент, наброяващ 30 000 турски войници с аргумента, че разделителната линия между двете части де факто продължава, затова де юре Никозия не може да представлява административно целия остров до постигане на окончателно международно съгласие под егидата на ООН. Формулата, която се спряга най-много в Турция е конфедерация под едно знаме и равнопоставено политическо представителство за турската част, евентуално на ротационен принцип. Кипърският въпрос продължава да бъде най-голямата спънка за напредъка на преговорите пред Турция независимо, че  решението за започване на преговорите не е обвързано с решаването на кипърския въпрос. Турция се стреми на всяка международна среща да разграничи членството в Европейския Съюз от кипърския проблем. Европейската Комисия очаква Анкара да изпълнява поетите ангажименти, но това би означавало отстъпление от националните интереси, което турското общество може да приеме като предателство, затова най-вероятно АКП няма да предприеме такъв ход. Подновените наскоро преговори за повторното обединение на острова се водят под егидата на ООН, а не на Европейския Съюз, което е обнадеждаващо за Турция. Турската дипломация неведнъж е декларирала, че кипърският проблем не може да бъде разменна монета за членството на Турция в Евросъюза и че са необходими компромиси и от двете страни. Максималистката политика на Кипър, от позицията на кипърските гърци като страна-член на ЕС, няма да доведе до траен мир и стабилност и ще бъде най-големият препъни камък за евроинтеграцията на Турция. Лошият сценарий е  официално разделяне на острова на две държави или анексирането на турската част към Турция. Предвид многократните провали на  преговорите между двете общности от десетилетия насам не се изключва и тази опция, макар и нежелателна.



- През месец май предстоят избори за Европейски парламент, на които се 
очертава възход на националистическите и евроскептичните партии. Какви са очакванията на Турция след тези избори? Има ли нагласа за съживяване на преговорния процес или европейското членство не стои в непосредствения дневен ред на страната?
- Изборите за Европейски парламент едва ли ще са събитие от приоритетно значение за Турция на този етап. Страната ще бъде погълната от втората предизборна вълна. След вота на общинските избори цялата политическа и обществена енергия и динамика ще бъдат съсредоточени върху предстоящите президентски и едни от най-критичните парламентарни избори в историята на страната, които вместо 2015 по календар, ако ситуацията се нажежи, могат да бъдат предсрочно проведени. Иначе след дълга пауза от три години и половина в преговорния процес, по време на председателството на Литва на 5 ноември 2013 беше отворена глава 22 „Регионална политика и координиране на структурните инструменти”, което стана възможно, след като Франция вдигна ветото си от една от блокиралите преди това глави. По времето на Никола Саркози Франция, заедно с Германия се застъпваха горещо за идеята за „привилегировано партньорство”, вместо пълноправно членство за Турция. Франция беше блокирала самостоятелно 5 от преговорните глави, но след идването на социалиста Франсоа Оланд, който е по-благосклонен към Турция от своя предшественик, блокираните заради Франция глави са само две. Други две глави са блокирани от Република Кипър. Турция затвори междувременно откритата на 12 юни 2006 глава 25 „ Наука и научни изследвания”. По време на испанското ротационно председателство, на 30-и юни 2010, беше отворена глава 12 „Земеделие”, която още не е затворена. Така броят на отворените глави общо стана 14 глави от общо 35. С изключение на финалните 2 глави, активно се преговаря по 33 глави. Когато Турция започна преговори през 2005 заедно с Хърватия, най-оптимистичните прогнози сочеха 2014 като възможно най-близка дата за влизането й в Европейския Съюз. Сега евроскептицизмът в Турция расте, вече повече от 80 % от турските граждани не вярват, че страната им някой ден ще стане негов равноправен член, както сочат проучванията на общественото мнение. Повечето хора тук определят съюза като „Християнски клуб”, прилагащ двойни стандарти спрямо Турция, защото е единствената мюсюлманска кандидат-членка. Голяма част от турците смятат, че Европейския Съюз ще се разпадне рано или късно или че ще се свие в ядрото на силните западни страни. Европейското обществено мнение също не е оптимистично настроено за приема на Турция в съюза. Аз лично съм за европейската котва на Турция, която е най-голямата бариера за цивилизационното преопределяне, промяната на оста или „пре-ориент-ирането” на Турция от запад на изток.



- Има доста време до президентските избори в Турция, но 
все пак някои тенденции се очертават. Отношенията между президента Абдулах Гюл и премиера Ердоган доста поохладняха. Като се има предвид, че помиряването между двамата би стабилизирало Партията на справедливостта и развитието, възможно ли е в Турция да се приложи руския модел за ротационно управление между премиера и президента, за който доста се говореше преди месеци?
- Ротационният модел Путин-Медведев, или Батман-Робин – както писаха в грамите на Уикилийкс,  изглежда реално приложим и за Турция. Това може да не се случи само, ако Ердоган посочи друг политик вместо Гюл. Вторият вариант е, ако Гюл издигне въпреки всичко кандидатурата си за президент и застане срещу Ердоган като негов най-голям съперник – нещо което сериозните анализатори тук изключват да се случи, защото досега той е бил винаги в ролята на втория човек в партията. Беше първо премиер, когато Ердоган имаше политическа забрана, но 6 месеца по-късно, когато отпаднаха пречките и Ердоган стана депутат, Гюл без колебание отстъпи премиерското кресло на естествения лидер на АКП и стана външен министър на кабинета. После непосредствено преди избора за президент през 2007 имаше още една рокада. Тогава милиони светски настроени турски граждани се надигнаха на мирни протестни демонстрации в големите градове, за да кажат „не” на Ердоган, който се беше амбицирал още тогава да става държавен глава. Вместо себе си той изпрати на лелеяния пост в двореца „Чанкая” верния си съратник Абдулах Гюл, когото наричаше свой брат. Така за пръв път в бастиона на кемализма влезе първият държавен глава с ислямистки корени и първата забулена първа дама – прецедент в политическата история на страната. А това само по себе си в този период беше анатема за военните, които бойкотираха в началото избора на Гюл на държавните приеми. Няколко седмици преди това, на 12 април 2007 тогавашният началник на генщаба на турската армия генерал Яшар Буюканът публикува меморандум, с ултимативен тон, който по-късно беше определен като пост-модерен или електронен преврат. В посланието се казваше „Надяваме се депутатите в Меджлиса да изберат президент, който е верен на основните ценности на републиката, на нейната унитарна същност и принципите на светската и демократична държава.”  След повторния изборен триумф на Партията на справедливостта и развитието организаторите на тези републикански митинги, сред които академици, журналисти, ректори, политици, депутати, о.з. генерали и много интелектуалци и видни общественици, подобно на макартизма в САЩ (известен като „лов на комунистически вещици”- б.а.), бяха съдени по делата „Ергенекон” и „Чук” и вкарани задълго без доказана конкретна вина в затвора в Силиври като съучастници в предполагаем военен заговор, целящ свалянето на проислямисткото правителство. Лозунгите, които многохилядното множество издигаше на площадите в Анкара, Истанбул, Измир и други градове на страната бяха: „Нито САЩ, нито ЕС, независима Турция”, „Нито шериат, нито преврат, независима Турция”, „Войници сме на Ататюрк”, „Турция е светска и светска ще остане”. Винаги е правело впечатление, че след всяка изборна победа на АКП на прословутите следизборни речи на Ердоган от балкона на централата на партията в Анкара, рамо до рамо до него застава и президента Гюл, придружени от забулените им съпруги Емине Ердоган и Хайруниса Гюл, което кемалистите винаги са тълкували като открито послание на новия държавен елит и символ на реванша им над ататюркизма и победата на политическия ислям в Турция. Така че според мен свада за Чанкая между двамата доверени партньори едва ли ще има.



- В Турция живеят и много български граждани, за които обикновено се
 говори като за една монолитна група, която на всички избори неизменно 
гласува за Движението за права и свободи. Така ли е наистина? Има ли
 различни нагласи сред българите в Турция или те все още продължават да се идентифицират политически с ДПС?
- Предполага се, че право на глас в Турция имат повече от 150 000 души с двойно гражданство – българско и турско. Изселниците гласуват традиционно за ДПС и са го доказали на всички избори досега, включително и на последните. Партията на Корман Исмаилов не получи очакваната подкрепа от своите съграждани в южната ни съседка, което е красноречив факт за твърдата консолидирана подкрепа за Движението на Ахмет Доган, независимо дали в момента го оглавява Лютви Местан. Партията на справедливостта и развитието подкрепи партията на Корман Исмаилов, а опозиционната сила на Републиканската народна партия лобира за ДПС. Всичко това от друга страна показва, че по-голямата част от изселниците се придържат все още към визията на Ататюрк и светското начало на републиката. А политическият ислям набира скорост сред изселниците особено в периферията на мегаполиса Истанбул, но няма особени шансове в районите на Мраморно и Егейско море и Тракия. Изключение правят изселниците в Бурса, за които можем да кажем, че са раздвоени между управляващата партия и опозицията, но болшинството гласуват за АКП.

Категории: Нихал Йозерган Турция избори Партия на справедливостта и развитието Европейски съюз мюсюлмани Реджеб Таип Ердоган Абдулах Гюл
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus