Галерия

3

2

1

От днес Гърция официално се намира в предизборен период. Политическата обстановка е по-нажежена от всякога. Новопоявили се партии се готвят да спечелят от недоволството на гражданите към основните до днес играчи ПАСОК и Нова демокрация. GRReporter се обърна за анализ към политолога Пламен Тончев, който следи отблизо процесите в гръцката политика и общество от десетилетия.

Той е завършил филология и впоследствие европеистика в Атинския Университет. Работил е като научен сътрудник на гръцки политици и като експерт към Европейската Комисия. Участвал е мисии на ЕС и ОССЕ по наблюдението на избори в Източна Европа и Азия. Автор е на ред научни статии и книги.

„Ключовата дума е раздробяването, фрагментацията на политическия спектър в Гърция. То очевидно е следствие на това, че цикълът, който започна през 1974 с учредяването на двете големи партии ПАСОК и Нова демокрация и узаконяването на Комунистическата партия явно приключва. Фактът, че според проучванията двете партии заедно събират едва около 35 на сто от предпочитанията на анкетираните не е случаен. Те явно са загубили социалната подкрепа, на която разчитаха и от която се ползваха в продължение на десетилетия. Разцепването им и появата на всички тези партийки и фракции около тях е закономерно явление. То не се дължи само на кризата през последните две години. Просто ПАСОК и Нова демокрация вече са остарели политически и идеологически и са на доизживяване.

Ако мисията на учредената през 1974 от тогавашния премиер Константинос Караманлис Нова демокрация е била да присъедини Гърция към Европейската общност, тя отдавна е изпълнена. Ако мисията на учредената през 1974 от Андреас Папандреу партия ПАСОК е била да даде шанс на Левицата да има достъп до образованието, здравеопазването и политическата власт, да си намери място на политическата сцена и онова, кето й се пада в обществото, тя също е изпълнена и преизпълнена.

Както би казал Антонио Грамши, „старото си отива, а новото още не се е появило”. Според мен Гърция в момента се намира точно на този етап. Т.е този цикъл вече е приключил но все още не е ясно дали новият цикъл се е появил и как ще изглежда”.

Политологът не е убеден, че двете управленчески до днес партии ще изчезнат напълно. Той смята, че дори и да запазят имената си, те трябва да  се преучредят на нови основи.

„В Гърция винаги е имало три основни сили: Комунистите от ляво, ПАСОК и Нова демокрация. Всички нови партийки и фракции, чийто точен брой в момента дори не зная са продукти на раздробяването на двете основни партии. Те винаги са били федерации, ако не и конфедерации от течения и крила. В ПАСОК винаги е имало ляво крило, центристи и така наречените „десни, според стандартите на партията. И в Нова демокрация винаги е имало едно центристко крило, по-умерени и либерални политици и една класическа Десница, така наречената популистка или народна Десница, както я наричат тук. Мнението ми е, че всички тези течения нямат никакви идеологически допирни точки помежду си. Умереното крило в Нова демокрация всъщност винаги е опирало донякъде до центристите в ПАСОК. Количествените съотношения, които все пак дават някаква представа винаги са били 70 на сто популистка Десница срещу 30 на сто умерени либерали в Нова демокрация. В ПАСОК центристите са 20 на сто срещу 80 на сто за лявото крило.

Понятията центристка Левица и центристка Десница винаги са били много опортюнистични. Те никога не са почивали на някаква идеология, а големите битки всъщност са се намирали във вътрешността на двете партии. Тези понятия са били просто механизми за завладяването на властта и нейното упражняване. Т.е. победите и на едната и на другата партия се дължат на центъра. Центристите, като гласоподаватели винаги са по-умерени. Следователно, като по-мислещи хора те са по-малко обвързани с идеологии, преценяват „какво ми е изгодно в момента и какво ми е изгодно в другия момент”. Но битката винаги се е водила на принципа кой какво може да даде на гласоподавателите, съвсем цинично казано. Понеже в условията на днешната криза вече няма възможност за отпускане на някакви облаги за хората този опортюнистичен принцип не е в сила. Клиентелизмът вече не е в сила и това обяснява отдръпването на много хора от партиите изобщо. То обяснява също защо Левицата на ПАСОК и Десницата на Нова демокрация, които са по-определени популисти вече не могат да разчитат на облагите от държавата и властта. Затова се появиха толкова много нови малки партии”.

Според някои анализатори като социолога Георгиос Сиакандарис предстоящите избори в Гърция ще бъдат сблъсък между силите, които са „за” и онези, които са „против” европейското бъдеще на Гърция. Много от гърците вече гледат на Европейския съюз и водещите в него страни като на неприятели. И това, въпреки че страната е може би най-облагодетелстваната финансово членка на Европейския съюз не само преди, но и в условията на тежката финансова криза.

„Аз мисля, че цялата беда за Гърция и тези антиевропейски настроения, които са доминиращи в гръцкото общество се дължи на събитията в началото на 80-те години. Много е интересно да си спомним как Гърция влиза в Европейската общност. Бих казал, че това се случва по стечение на обстоятелствата, заради Студената война и по настояване на Константинос Караманлис. Но европейският дух никога не е успял да попие в обществото. По много нелепо стечение на обстоятелствата, след като Гърция вече си е осигурила включването в Европейската общност през 1981, хората гласуват за ПАСОК, въпреки антиевропейската реторика на партията. Тази чисто опортюнистична антиевропейска реторика на Андреас Папандреу до такава степен е промила мозъците на поне едно или две поколения гърци, че и до ден днешен е много силна. Докато крещи срещу Европа, Андреас Папандреу получава субсидии. Помня как негов лозунг беше „вън НАТОвските бази на смъртта”, но в същото време получаваше по 500 милиарда драхми като наем за всяка от тях. На практика той викаше срещу базите, за да увеличи наема. Това двойнствено отношение винаги е било в сила, много подсилено от Андреас Папандреу и духът все още витае в гръцкото общество. В продължение на години гръцкото общество имаше това отношение към Европа: Т.е. ние сме членове с всички права, които произтичат от това, но без задълженията и с протегната ръка, за да получат „това, което ни се полага”. На практика нищо не им се полага, но това беше разбирането. Това антиевропейско отношение е много силно в обществото и до днес.

Основният аргумент на Караманлис през 1979 е бил, че Гърция принадлежи на Запада. Тази историческа и стратегически много правилна, според мен фраза не е била възприета сериозно от гърците през изминалите над 30 години, откакто е била изречена. И до днес гръцкото общество инстиктивно е убедено, че Гърция принадлежи на гърците – също един от лозунгите на Андреас Папандреу от 80-те години.

През последните две тежки години това подсъзнателно мнение, че Гърция не принадлежи на Европа, а на гърците излезе на повърхността и обяснява в голяма степен днешните бурни страсти и жестоката конфронтация с Германия, европейците, Брюксел, с така наречените „тъпи франки”. Мнението ми е, че Андреас Папандреу отрови гърците със своята реторика и тази отрова се намира още във вените на обществото”.

Според Пламен Тончев антиевропеизмът в Гърция се базира също на културната и дори цивилизационната основа на хората. Исторически и географски страната действително се намира на кръстопът и се намира по-близо до арабския свят, отколкото до Франция и Холандия. „Това също предопределя отношението на гърците към живота изобщо, към Европа и смятам, че е фактор, който също трябва да бъде включен в дискусията”.

Приближаващите избори и техните вероятни резултати създават главоболия не само на партиите, но и на голяма част от обществото. Много от малките партии, които изникнаха напоследък печелят симпатиите на гласоподавателите и никой не се наема да направи прогноза за изхода от вота.

„Тенденциите, които се очертават са приблизителни и всичко почива на предположения. Една от тях е, че трудно ще има самостоятелно еднопартийно правителство. Второ, не е ясно дали двете основни партии ПАСОК и Нова демокрация ще успеят да съставят едно стабилно правителство, дори ако се разберат помежду си. Според мен единственото сигурно нещо, поне както се очертава в момента е, че ще има един разрив между политическата власт и обществото. Всички социологически проучвания сочат, че обществото е против програмата за стабилизация, затягането на коланите, болезнените мерки, които наистина са такива. Дори ако на ниво парламент и правителство има някакъв консенсус, че ще трябва да продължи изпълнението на оздравителната програма, ще има силна обществена съпротива. Това вече се прокрадва като опасение в медиите. Кредиторите също споделят страха си от следващия ден след изборите. Не е случайно, че те бяха против тези избори, но нямаше как да ги спрат. В края на краищата, това действително е въпрос на национален суверинитет. Предполагам, че след като видят резултатите от изборите на 6 май, ако наистина се проведат тогава ще се проведат ред съвещания за това каква трябва да бъде позицията на Европа и на Тройката спрямо Гърция и новото правителство. Предполагам, че ще има и задкулисен натиск по всякакви дипломатически канали за сформиране на правителство, което да подкрепя поне на думи изпълнението на програмата. Но всичко това е в сферата на предположенията. Мисля, че никой не е в състояние да каже нещо категорично. Раздробяването на политическия спектър също не помага. Какво ще е съотношението на силите в парламента никой не може да каже в момента. Приятели, които работят в агенции за измерване на общественото мнение споделят, че за пръв път от много години насам никой не е убеден за истинността и достоверността на данните, които представят”.

Един от въпросите, който занимава много наблюдатели е защо някои малки партии, които имат подобни политически платформи не се обединяват в предизборни коалиции. Пламен Тончев обясни, че въпросът е особено актуален. „Аз не виждам кое е принципното и идеологическото различие между новопоявилите се леви формации Арма политон, Социален алианс и Демократичната Левица. Също не разбитам каква е принципната разлика между партията ЛАОС на Георгиос Карадзаферис и „Независимите гърци” на Панос Каменос. Преди малко чух по телевизията Карадзаферис да обявява Каменос в плагиатство. С ироничен тон публично му „благодари”, че е преписал неговата програма. По същия начин не мога да открия принципни различия между партията на Стефанс Манос, Драси и Демократичния алианс на Дора Бакояни. Проблемът е на личностна основа. Много често водачите не искат да отстъпят своите позиции. Въпреки че партиите на Карадзаферис и Каменос са сродни ми се струва немислимо Карадзаферис да отстъпи мястото си на Каменос. Подобна е ситуацията и между Стефанос Манос и Дора Бакояни, въпреки че точно в този случай има и една идеологическа конфронтация между чистите поддръжници на либерализма, каквито са хората от Драси и поддръжниците на Дора Бакояни. Те смятат, че може би трябва някак да смесят обещанията си с някакви примеси на лек популизъм. Днес тя казва много правилни неща, които обаче не казваше до преди две години. И това е много силен аргумент срещу нея от поддръжниците на Драси. Но на практика между тях също няма много големи различия и е въпрос на лидерство”.

Как обаче определя политологът ролята на медиите? Те обвиняват политиците, че не „казват истината на гражданите”, но дали представят реалността обективно?

„Водил съм безкрайни спорове с приятели журналисти за това дали е виновна кокошката или яйцето. Дали медиите опошлиха гръцкото общество или гръцкото общество иска пошли програми. Не зная дали мога да дам някакъя категоричен отговор, но като цяло нивото на медиите очевидно е много ниско. Каквато и да е причината за това, аз мога да се спра на резултата. А той е, че гръцкото общество, освен ниското си образователно ниво, заради слабите и пошли медии остава неинформирано за това какво се случва в света. Би следвало медиите да информират обществото за общите процеси на европейската интеграция. Преди две години бях в Утрехт, където останах изумен от това колко информирани са там хората за Гърция. Конкретно си говорихме за надбавките, които получаваха тук държавните служители. Моите събеседници бяха учудени не само от факта, че има такива надбавки, но и от техните смешни имена. Те знаеха всичко това от вестниците, които четяха. В Гърция и до днес има едно убеждение, че „Европа не ни разбира и не знае какво се случва тук”. Мисля, че европейците, особено през последните години, заради кризата в Гърция знаят невероятни подробности, които дори самите гърци може и да не знаят. Нека сега да се запитаме за обратното: Какво знаят гърците за Европа. Ако спрем един минувач и го питаме примерно за Дания, той сигурно ще знае, че нейната столица е Копенхаген, но нищо повече. Гърците са много неинформирани и медиите са много виновни за това. Представят невероятно некачествени програми, а не същността на нещата поне по европейските въпроси. Резултатът от това безотговорно отношение е, че голяма част от хората са убедени, че Международният валутен фонд е някакъв злодей, чиято мисия е да идва и да разруши страната и да я присъедини към Третия свят. Медиите не обясняват, че МВФ е една международна организация от рода на ООН, в която членуват около 180 страни. Те внасят в нея парични суми, осигурени от техните данъкоплатци и МВФ отпуска нисколихвени заеми от порядъка на 3 на сто. Пак заради тази ниска информираност много гърци са убедени, че страната им е втората Аржентина. Защо? Понеже са гледали един документален филм, прочели са една-две недостоверни статии в някой блог и са създали свое мнение по въпроса. Гръцките медии не предоставят възможността на хората да сравнят получената информация, за да си сформират мнение. Те са толкова елементарни и повърхностни, че вместо да информират гражданите, само подсилват тяхната неинформираност. Но това трябва да се разгледа заедно с общото ниско образование на гърците. Аз също съм учил тук и имам мнение за лошото състояние на гръцото образование. Може да има хиляди млади хора с университетски дипломи, но общо взето нито в училището, нито в университета гърците не се учат да черпят информация от различни източници, да сравняват, да си съставят собствено мнение и да съдят критично. Затова са и толкова зависими от всяка глупост, която може да им подаде телевизията. Ето това е отрицателната роля на медиите в Гърция”.

В същото време крайностите намират все повече последователи. Самоубийството на пенсионера на площад Синтагма преди седмица бе прието от крайнолевите среди като политически акт, за което в голяма степем спомогна неговото предсмъртно писмо. „Няколко дни след самоубийството четох една статия, в която се посочваше нещо много интересно: Че в ивицата Газа, въпреки особено тежките условия почти няма самоубийства. Това може би е свързано и с религията, защото Ислямът не позволява самоубийството. Докато в Швеция, която е една развита страна има много висок процент на самоубийства. Това е вярно и важи изобщо за скандинавските страни. Чета, че 77-годишният човек е бил привърженик на по-крайната Левица. Бил е аптекар със сравнително добра пенсия при днешните условия и без финансови задължения към банки. Предполагам, че той, без да е под натиска на някакви много жестоки обстоятелства, по-скоро е достигнал до идеологическа безизходица. От това, което се пише става ясно, че той винаги е бил много ангажиран политически. Миналата година е участвал в протестите на Негодуващите, участвал е в движението „Не плащам”. През 1981 той е бил на 46 години, в разцвета на силите си. Предполагам, че е бил много ангажиран с духа на епохата, с ентуасиазма, който предизвика идването на ПАСОК на власт. 31 години по-късно той усеща, че този модел е вече на доизживяване и цикълът му приключва. Ако всичко това, което казвам за него е така, предполагам, че не само той, но цялото това поколение са в това положение. Те разбират, че нещата, на които са вярвали толкова години вече не са в сила, освен че се опровергават по особено зловещ начин. Те осъзнават, че всъщност трябва да преосмислят много неща, а това е болезнен процес. Не зная дали трябва да търсим някакъв политически смисъл в самоубийството му и в опита да поощри младежта да грабне автоматите и да тръгне на революция и да го отъждествим с Че Гевара. По-скоро случаят прилича на лична безизходица, до която е стигнал той и вероятно стотици хиляди хора като него от това поколение”.

Политологът смята, че този случай показва как политическите процеси не следва да бъдат разглеждани по чисто рационален начин. „Ще повторя тезата, че политиката е предимно психология. И един такъя политически процес, като този в Гърция трябва в по-голяма степен да бъде анализиран с помощта на инструменти на психологията. Може би политолозите биха били по-добри професионалисти, ако учеха и психология”.

„Ако искаме поне да заподозрем какво точно се случва в гръцкото общество трябва да използваме подходите на психологията. Аз използвам една дефиниция за депресията, от няколкото, които съществуват. Тя определя депресията като явление с четири фази. Според нея първата фаза е отрицанието. Отричаш изобщо съществуването на някакъв проблем. Втората е гняв. Третата е болка и четвъртата е примирение. Т.е. признаваш, че положението е наистина такова. Аз я оприличавам на катарзиса в театралния му смисъл, както е представен в древногръцката драма”.

Пламен Тончев смята, че дефиницията за депресията може да се приложи на процесите, които текат в гръцкото общество. Според него то е преминало през фазата на отрицанието с бурните протести през 2010 и 2011 и лозунгите, че всичко това, което се случва е конспирация и има за цел да унищожи страната. „След това Гърция премина в етапа на гнева с вероятна кулминация миналогодишните протести на Негодуващите. Не съм убеден, че е излязла от тази фаза. Опасявам се, че през юни, когато правителството ще обяви новите болезнени мерки може да има нов социален взрив, без да знам каква форма ще придобие. Надявам се, че вече преминаваме към третия етап”.

За отношението на българите към кризата в Гърция той смята, че България има възможността да се поучи в позитивна насока от отрицателния гръцки пример. „От някогашното непознаване между двете страни преминахме през възторга на българите за Гърция. Сега това вече го няма, българите имат свой поглед върху нещата и благодарение на медиите, и на собствените си впечатления, когато посещават страната. Напоследък се забелязва една тенденция за преминаване в другата крайност. Чуват се мнения като „така им се пада на гърците” и други подобни. Наскоро четох една статия в един от добрите български вестници, в която пишеше, че България няма полза Гърция да се намира в трудно положение. Икономиките ни са свързани, така че ние не печелим нищо от тази криза. Мисля, че България има шанса да се поучи от лошия пример и да не допусне подобни грешки”.