Галерия

3

2

1

В един светъл двустаен апартамент в квартал Неа Смирни живее сега семейството на разкъсното от бомба 15-годишно момченце от Афганистан. Апартаментът им беше даден от църквата след като загубиха момченцето си на 28 март 2010 г. в квартал Като Патисия, а 10-годишната им дъщеричка загуби зрението си. На стените има закачени снимки на семейството-емигранти от Афганистан. Бащата Мухамад Ииса и майката Захра се грижат за дъщеричката Фресте, която загуби изцяло зрението си на лявото око, а с дясното вижда замъглено. „Трябва да й се направи трансплантация на нова зеница” казва бащата с помощта на преводач от афганистанската общност в Гърция.

„Малката не знае, че брат й Хамидолах загина. Казали са й, че е заминал за Норвегия при братята си” казва преводачът г-н Мохамеди. Семейство Надзафи е многодетно – освен Хамидолах и Фресте, те имат още четири дъщери и две момчета. Едната е омъжена и живее в Афганистан, две са в Иран, а четвъртата е в Австралия, а двете моймчета живеят в Норвегия. Имат и внучета, тъй като както казват афганистанците се женят на млади години.

Семейство Надзафи напуска Афганистан заради талибаните. До 1995 г. живеят добре. Бащата Мухамад Ииса е бил учител и директор в училище, което той е основал. Той е продължител на делото на баща си, който е основал първото провинциално училище в Афганистан. По-късно Мухамад е направил и девическо училище за момичетата от района. Наскоро до ушите му достига вестта, че девическото училище е било опожарено от талибаните. „Много се натъжих, когато го научих. Обичам го това училище. Но за съжаление стотици училища изгоряха в Афагнистан, а десетки затвориха. Странното е, че правителството не прави нищо по въпроса. Научих, че тези дни има демонстрации, за да бъдат отворени училищата в мойта област, където се учеха повече от 2000 деца.”

Майката Захра е поела гружата за къщата и за децата. „Жените в Афганистан не работят” обяснява Мохамеди. „Нямахме икономически проблеми и не исках да напускам Афганистан. Но през 1995 г. се наложи да се махна, когато убиха брат ми и започнаха да заплашват и моя живот” заявява Мухамад. През 1996 г. семейството заминава от Афганистан, а единствено дъщеря им остава, тъй като вече е била омъжена. Първоначално заминават за Пакистан, където се ражда Хамидолах. Не остават там за дълго, защото не си намират работа. После преминават в Иран.

В Иран животът им не е бил лесен, но Мухамад намира работа в склад и става член в една организация за солидарност за бежанците. През 2000 г. се ражда дъщеричката им Фресте, а две години по-късно Мухамад решава да се върне в Афганистан, защото талибаните са „паднали”. „Там останах четири години и работех като директор в училището ми. Но всичко се промени през 2005 г. Талибаните пак ме заплашиха, че ще ме убият и затова напуснах и се върнах в Иран” си спомня Мухамад.

През 2009 г. семейство Надзафи решава да замине пак незаконно за Турция. На 13 септември същата година преминава заедно със семейството си с кораб на гръцкия остров Митилини. В продължение на 13 дни остават в център за бежанци на острова. Преди да напуснат центъра получават бележка от полицията, че имат право да останат в Гърция 30 дни.

В края на месец септември пристигат в Атина, където взимат под наем една стаичка срещу сумата от 300 евро месечно. „Имах пари със себе си. Помагат ми и децата ми, които са в Австралия и Норвегия. Първото нещо, което направих е да си подам документи за убежище, но не ми дадоха. Жена ми искаше да заминем за Норвегия, да живеем близо до синовете си, но аз настоях да останем в Гърция и да започнем отначало. Кой би могъл да си представи какво ни готвеше съдбата” разказва с горчивина Мухамад Ииса за репортер на вестник Вима.

Гърция му харесва, за да живеят и да отраснат двете му малки деца. Но в съдбовната вечер бащата е с приятелите си и не последва жена си и децата на разходката, която всяка вечер правят. „Връщахме се към къщи” разказва съпругата Захра, „когато Фресте видя една чанта. Чух я, че извика Хамидолах. Аз им викнах: „Не се доближавайте до чуждата чанта. Оставете я и да си ходим. Не е наша.”Но преди да успея да довърша, чух гърмежа. Нито за секунда не забравям онази нощ. Постоянно ми е в мислите и ме боли. Синът ми беше най-привързан към мен от всички останали момчета. Той ми беше слабостта. Всяка вечер го виждам в съня си...”

И двамата родители се молят да оздравее Фресте. „Първото нещо, за което мечтая е да може да вижда дъщеря ми. Второто е да мога да видя един ден всичките си деца заедно, за да ги прегърна и да се успокоя. Иначе, продължавам да живея. За съжаление, такъв е животът...” продължава със сълзи на очи Захра.

След случилото се Мухамад Ииса и семейството му са получили документи за бежанци. „Вече се чувствам свързан с тази страна, защото тук загубих сина си. Благодаря на гърците, че ми помогнаха в тези трудни часове и моля държавата да не ни забрави, когато хората започнат да забравят...” Мухамад Ииса разкрива собствените си мечти: „Искам да оздравее дъщеря ми, да успея да основа фондация на името на сина ми и да успея да си намеря работа, каквато и да е. Решен съм да се преборя...”