Галерия

2

1

Марина Николова

Надя Коритарова е жена осъществила идеята си да създаде едно местенце в Атина, където да прави изложби, концерти и партита, но въпреки това трудностите в ежедневието не липсват заради масовото обедняване, което кара хората да се замислят дали да се срещнат с приятелите си на кафе навън или да си останат вкъщи пред телевизора.

Кафето на Надя „ДЕЛАРТЕ” се намира на пъпа на града – на няколко пресечки от Акропола и на една крачка от спирката на метрото при „Сингру Фикс”. Пред кафето има статив с картина, който показва намерението на собственичката да предложи не само най-ароматното кафе в квартала, но и нещо повече – да разведе своите клиенти из света, който тя създава с картините си.

Надя Коритарова е родена в Кюстендил – едно малко градче в България, известно със сочните си череши. Преди време Надя е дошла в Гърция, за да посети сестра си, която живее и работи тук. Животът в Атина й харесва и тя си казва, че ще си пробва късмета тук. В момента Надя заедно с приятеля си са собственици на кафе „ДЕЛАРТЕ”, където тази събота (10 февруари) след 22:30 часа вечерта организират голямо парти с маски и латино музика.

Мечтата на Надя е кафето да се превърне в нещо като място за срещи на българите, които се занимават с култура, защото тя вече е поставила основите и разбира се, има подходящото помещение и настроение за реализирането на щури идеи.

Откъде започна всичко за теб в Гърция?

Преди девет години пристигнах на гости при сестра ми в Атина. Първата година беше трудна, докато науча език. След това като повечето българки тук две години работех като детегледачка, след това завърших туристическо училище в Атина и работих пет години в Гранд Бретан. Постепенно работейки в хотела, започнах да мисля да си направя нещо мое. Не можех вече да съм подчинена толкова години на някой. Така реших да отворя кафето като имах подкрепата и на моя приятел, който е грък. Той ми помогна, намерихме мястото, а и апартаментът ни е наблизо. Тук ми харесаха високите тавана, защото си го представих и като изложбена зала.

Докато работех в хотела, в свободното си време започнах да рисувам – по-усилено, отколкото като бях в България. Запознах се с един художник, който е и преподавател – Андонис Куртикакис. Той е направил следдипломна квалификация по история на изкуството в Кеймбридж и той ми отвори очите за изкуството, научи ме на различни техники. Той създава невероятен контакт с хората – може да те прочете като рентген, което помага и по начина, по който ни обучаваше. И когато създадох моето арт-кафе, основната ми идея беше да се правят изложби, музикални вечери и да работи като културен център.

Аз имах много добра заплата в хотела, но имах нужда да направя нещо за себе си. Ето сега за една година и нещо имам много опит, запознанства. Но трябва непрекъснато да си нащрек, защото мястото не ми помага много. Аз като направих кафето и си наредих картините и се разплаках. Казвах си, че не е възможно, най-после...

Не се ли смесват концепциите – и кафе, и културен център? В смисъл, че клиентите няма да знаят дали отиват на кафе или влизат в галерия...

Не искам да го променям, въпреки че в квартала много често ми казват да го направя таверна... аз не искам... Много ми е трудно, но се чувствам удовлетворена. Чувствам се щастлива, че го направих така, а и ателието ми е горе и мога да рисувам, когато почувствам нуждата.

Има трудности в ежедневието – празно е. Стилът, в който го направих някак си още не може да се приеме като кафе от хората в квартала, с един страх го приемат, минават, гледат, интересно им е, коментират картините, но ги е страх да влзенат, въпреки че не е скъпо, не е по-скъпо от съседните кафета. Всички ми казват, че ако е било в Колонаки или в Гази е щяло да върви много добре. Но ще пробваме с нови неща да го разработим. Имаме и най-добрата марка кафе в квартала. Когато организираме вечери с музика и партита идват хората, а през деня се чудя къде са се загубили?!

С какви трудности се сблъска, докато осъществиш идеята си?

Една година се борих, за да си взема най-необходимите документи, за да мога да отворя заведението. А когато си тръгнах от работата в хотела се надявах, че до два-три месеца ще мога да започна. През тази година плащах наем, а не можех да работя. Ходих по какви ли не инстанции, включително и в археологическата служба на Акропола, където трябваше да декларираме, че няма да копаем и търсим антики. Два месеца и половина чаках само за това разрешително.

От момента, в който започнах да работя започнах да организирам изложби, правихме няколко концерта на Жанет Капуя от Уругвай, която е много известна латино певица, но от двадесет години живее в Гърция. Тук свири и рок-групата „Ватиа Нихтомени”, както и една джаз група, които свирят лек джаз в стил Саде.

Каква е програмата оттук нататък?

От около седмица започнах нещо ново – правиме прослушвания за създаването на една театрална група. Тук ще се правят репетициите и тук ще бъдат представленията – малки комедийни скечове. Темата е много разработена и в други европейски държави. Няма да е точно стенд бай комедии, защото искам представлението да се приспособи към помещението. Ще бъде приятна постановка, да се посмееш. Такава е целта на режисьора.

Смятаме да правим и уроци по танци – латино танци, аржентинско танго, румба, чача т.н. Сега организирам и парти с маски в събота по повод на карнавалите. Имам и други идеи, които смятам да приложа в арт-кафето ми.

Кои твои качества ти помагат, за да се справиш с работата?

Аз съм много общителен човек, моите клиенти винаги се обръщат към мен със симпатия. Но аз съм доста чувствителна... това ми помага за рисуването, но за бизнеса ми пречи – трябва да съм по-строга. С персонала аз не можех да влезна в роля на „шеф”. В началото на деня ще се целунем с момичетата, ще си разкажем как сме изкарали деня, но това не ми помагаше. Преди при мен работеха две момичета, сега е едно. Казвали са ми, че трябва да съм строга, да има дистанция. На мен не ми беше лесно, защото работех като служител и изведнъж преминах от другата страна. Преди не можех да си представя, че трябва да следя, да внимавам с касата и съответно имах и някои удари от страна на персонала, но лека-полека започнах да влизам в ритъм.

В основни линии като характер не мога да се променя, но... преди преживявах всичко толкова драматично и малката ми сестра Мария, която дойде първа в Гърция, ми казваше „Ела тук и ще те направя железна!”, но си останах същата.

Мислиш ли, че си се променила тук в Гърция?

Научих се да се защитавам, говорейки нормално без да викам. Да си търся правата за неща, за които знаеш, че си хвърлил таква усилия. Например тук в квартала е определено занемарено. Този парк пред заведението е едно от първите неща, които ми харесаха и мислех, че може да се оправи, че може да се посадят цветенца. А освен мен никой друг не се занимава да почисти, занемарено е, в градинката отсреща един просяк си е направил къщичка, пали си огън... не е много добра картина, но си е живата реалност. Един път на два месеца евентуално да мине някой да почисти парка. И така се боря. С квартала, със съседите – има хора, които си поливат цветята и ни поливат и нас. Никакво уважение и ако не сме спуснали тентата, ни поливат масичките.

Смяташ ли, че са се променили привичките на гърците напоследък?

Определено. Станали са по-затворени, предпочитат да си стоят повече вкъщи и да въртят каналите. Особено за едно семейство, ако излезе и пие две кафета и поръча един сок за детето, ще плати 15 евро. Но ще видим... Аз съм оптимист. И аз си имам своите сривове, но ще се боря, не искам да се затрие тази идея.

Инфо:

Кафе Деларте,

ул. ФАлиру 57,

тел. 210-9222811