В 20.30ч. на улица Панепистимиу в центъра на Атина се отварят огромни тежки чанти. Гъвкави тъмни ръце, по които се гонят червени петна от лъчите на залязващото слънце ловко подреждат стоки върху платнени кърпи на земята. Ръцете на имигрантите от Африка и Пакистан, които всеки жител на Атина добре познава. Върху платнените улични „щандове” оставени сами в своята компания стоките изглеждат смешно. Чанти, портмонета, чорапи, пластмасови часовници, ветрила, обувки, гривни, лъскави гердани, дамски блузи, дори и православни икони свидетелстват за това, че красотата е относително понятие. Но проблемите на естетиката са почти от нулево значение за уличните продавачи. Не тя, а нуждата да оцелеят ги е накарала да покрият платната си със стоки.
Всеки сам е архитект на своя собствен опит
Това са си мислели „продавачите” от Пакистан в началото на имигрантската пътека, оставили родина, семейство и приятели. Оставили завинаги и индийските си приказки, от които светът днес черпи мъдрост. Сега те живеят в приказката на Европа. В тази на Гърция.
Повярвали, че са ковачи на съдбата си са и продавачите от Гана и Сенегал на пазара. Животът им се побира в белите платна, които за секунди правят на чувал и изчезват щом на хоризонта се зададе полицай. Но в добър ден като този тъмнокожите младежи са в небрежно, реге настроение. Говорят си и се припичат на слънцето в Атина, което през август им напомня за Африка...
Лятото пазарът започва в 5.30 сутринта. Тъмнокожите продавачи знаят, че пенсионерите в града обичат да правят покупки по хлад. На платнените си щандове те стоят докато обедните жеги не превърнат площада в огнена пещ. „Бизнесът” е труден и рядко легален. Купуват се стоки от китайските магазини на площад Омония и се продават на по-високи цени на пазара. Най-не се дават сенегалците. Напоследък те са открили нов начин на припечелват по-добре. Купуват стока от китайските магазини на площад Омония и я пращат с колети до Италия, където техни сънародници я продават на двойна цена. След това си делят парите. Ако полицията обаче ги хване конфискува всичко и „бизнесът” им отива на кино...
За да станеш майстор трябва да се бориш още един рунд
Сутринта не е достатъчна за да заработиш достатъчно пари. Вечер след 20.30 когато жегата отмине чантите се отварят отново и... борбата за живот продължава. Тя трябва да продължава, както ми обяснява 20-годишно момче от Пакистан на име Осман. То е в Гърция само от 2 години, но разбира и говори езика добре. За разлика от подозрителните си приятели то се съгласи да разкаже за живота си тук, а дори и да позира за снимка. Осман е млад, но преждевременно узрял за възрастта си. През годината работи като строител, а през лятото продава стоки на пазара. Научавам, че за седмица работа на платнените щандове той взима не повече от 35 евро. Изправената му стойка не издава, че често изкарва деня с един кроасан... С малко повече късмет може да хапне и арабска пита в близкия ресторант. Осман тъгува за Пакистан и един ден като спечели пари би искал да се върне в родината си. Казва, че Гърция е хубава държава, но трудно се намира работа. Работодателите предпочитали да наемат българи или албанци. Затова той и неговите сънародници живеели ден за ден.
Тежка изглежда съдбата на хората, които в дъждовните дни часове наред викат пред входа на атинското метро: „Чадър, чадър, вземи, вземи!”Същите тези хора предвидливо „снабдяват” гръцкия народ с бутилки вода по време на демонстрации. В романтичен вариант продават рози по заведенията. Увити грубо в станиол, но все пак рози. Най-отчайващ вариант си остава седенето по турски в някой ъгъл на града и хвърлянето на лепкаво топче върху парче картон. Тогава времето е спряло, просто защото не може да върви...
Докато не спреш да се бориш няма да паднеш
Доведени тук от желание да оцелеят имигрантите от Африка и Пакистан водят неравна битка с живота. Срещата с него е равна на сблъсък. Или той ще нокаутира тях или те него. Всеки ден е нов рунд с надежда за успех на финала.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
