Всяка страна има нейно собствено наказателно право и правораздаване. Така че автоматично е възможно паралелни процеси. Разбира се, в рамките на Европейския съюз и на опитите за завършване на хармонизацията и в областта на наказателното право, в Лисабонския договор се направиха няколко стъпки да се признаят взаимно окончателните решения, които не подлежат на обжалване. Т.е. когато едно съдебно решение е окончателно в една страна, не може в друга страна, която е подписала Лисабонския договор да се провежда дело срещу същите хора. Т.е. не се забранява търсенето на отговорност от същите лица, но според Лисабонския договор, когато съществува окончателно решение в една страна, се спира процедурата в другата страна. Има един междинен етап - този на висящите съдебни решения, който започва от началото на съдебния процес до окончателното му приключване. Лисабонският договор не е регулирал този етап. Т.е. в момента, в който се намираме на конкретния юридически случай - в Гърция случая се гледа на втора инстанция, а в Кипър пак има висящо дело. Т.е. и в двете страни няма окончателно решение, а няма и регулативен текст какво се прави в този случай. Би могло да се препоръча, например, преустановяването на единия процес, докато не свърши вторият. Така и двете страни са задължени да продължат процедурата, докато в едната от двете държави съдът не се произнесе окончателно. Този проблем на практика се прояви при този процес в толкова голяма степен, именно защото няма регулиране на висящите съдебни дела.