Галерия

1

Преди два дни в предаването „Папки” на гръцката телевизия СКАЙ бе излъчено интервю на някогашния лидер на гръцката Левица и създател на партията, която днес се нарича СИРИЗА и е на път да спечели изборите на 17 юни. Леонидас Киркос почина през 2011 на 87 години, а година преди това с писмо беше подкрепил отцепването на група депутати от СИРИЗА, които веднага след това учредиха Демократичната Левица.

Интервюто е записано преди 2,5 години с уговорката да бъде показано след смъртта му. Един човек, който е изживял много и трудно ситуации говори за това какво е насилието, Гражданската война, крайностите и значението на консенсуса, както и какво е всъщност гръцката Левица, за която се говори толкова много днес.

„Новата конституция да се базира на позицията, че демокрацията налага консенсуса. В днешно време демокрацията боледува, но за да има консенсус, трябва преди това да се въведе културата на консенсуса. Това не може да стане между непримирими хора. „Браво, ура!”. Какво ми говориш, братко? Консенсусът е част от живота. Въпросът не е дали имаме нужда от него, а че той се намира над всичко”.

Леонидас Киркос е роден през 1924 в едно силно политизирано семейство. Баща му, Михалис е участвал с години в гръцката политика, първо като министър от Народната партия, а после като ръководен член на Националния освободителен фронт (ЕАМ). Домът им е място на политически дискусии и Леонидас не закъснява да започне политическа дейност. Той става член на комунистическата Национална общогръцка организация на младежите (ЕПОН), която е младежката организация към ЕАМ. От тогава датира и приятелството му с Андреас Папандреу, който е по-голям от него с 6 години. „Той идваше вкъщи, беше много блисък приятел на брат ми Такис, понеже и двамата бяха членове на една и съща политическа компания”.

Животът му е маркиран от едни от най- важните и решаващи събития в новогръцката история. След освобождаването на Атина от немската окупация хората излизат на улиците и пируват. Шест дни по-късно се завръща Георгиос Папандреу, който произнася прословутата си реч на площад Синтагма, а 20-годишният Леонидас Киркос е някъде в морето от слушатели. Той помни как след много прекъсвания, Георгиос Папандреу изрича заветната фраза: „Вярваме и в народната власт”.

Но ситуацията се променя бързо и Гражданската война не закъснява да избухне. Правителството на Георгиос Папандреу застава на страната на Великобритания и срещу Гръцката народна освободителна армия (ЕЛАС), която е въоръженото тяло на ЕАМ. Насилието по улиците на Атина се засилва и броят на жертвите и от двете страни се увеличава обезпокояващо. Виждайки, че не трябва да бъде загубено повече време, Уинстън Чърчил пристига изненадващо точно на Коледа, за да преговаря за края на Гражданската война. Той смята, че въпросът може да се уреди по политически път и затова се среща с лидерите на всички политически партии. Срещите обаче нямат никакъв резултат. Според Леонидас Киркос тогава е била загубена безвъзвратно голямата възможност за Левицата. „Нямахме разума да разберем, че съотношението на силите е такова, че не съществува никаква възможност да преобърнем нещата. А срещата с Чърчил беше една истинска възможност, която загубихме”.

Тогава започват атака на британските войски срещу ЕЛАС. Битката в Атина е загубена и хиляди въоръжени младежи са принудени да напуснат града към планината. Леонидас Киркос е заедно с тях. Сблъсъкът приключва с подписването на Договора от Варкиза на 12 февруари 1945 и сдаването на оръжието от страна на ЕАМ-ЕЛАС.

Няколко месеца по-късно Леонидас Киркос се завръща в Атина и банките на Медицинския факултет, който така и не успява да завърши. Той вече е известен като активен ляв политик и вследствие на това е подложен на многократни политически гонения, арести и заточение на Макронисос. След завръщането си от там той и съмишлениците му са изправени пред два изхода: Или да избягат в новосъздадените социалистически републики в Източна Европа, или да се присъединят към Демократичната армия, която още воюва в планините. По онова време единственият път към планината минава през Югославия и Италия. Киркос избира този път в началото на 1948. Той, Манолис Глезос и други техни сподвижници се скриват в трюма на еди кораб, но ден по-късно биват заловени от пристанищните власти, след като ги е предал капитанът. Осъждат ги на смърт, но присъдата се отменя напълно, багодарение на Манолис Глезос, в чиято защита се обявяват папата в Рим, Шарл де Гол и други личности от цяла Европа. 

През 1951 Леонидас Киркос и други негови сподвижници учредяват Единната Демократична Левица (ЕДА), която е най-голямата легална лява партия по онова време. През 1961 той вече е депутат от ЕДА, просъществувала до 1974. Тогава в Гърция се завръща старият му познайник Андреас Папандреу, но повечето от членовете на ЕДА са резервирани към него. „Дали е опасност или възможност за сътрудничество. Това бе „камъчето” , което препъна нещата. С всичките си сили и влиянието, което можех да упражня, аз се опитах да не допусна разделение, въпреки че Андреас беше големият отсъстващ по време на Окупацията”. Леонидас Киркос успява да убеди другарите си в ЕДА, че е необходимо добронамерено отношение с цел евентуално бъдещо сътрудничество с „новия фактор”. „По-късно ме обвиниха за това”.

Киркос се среща с него, но срещата така и не се повтаря, а и на нея не се обсъждат политически въпроси, поради нежеланието на Андреас Папандреу да го направи.

В същото време на политическия хоризонт се появява един нов политик – Константинос Мицотакис, който също се опитва да се свърже с Левицата. „За да бъда точен трябва да кажа, че по онова време Мицотакис беше перфектен. Беше се срещнал с ръководството на Комунистическата партия, която се намираше в чужбина, а по време на Гражданската война ролята му в Крит бе позитивна. Затова и съществуваше една приятелска атмосфера между нас”.

Леонидас Киркос разбира, че с Андреас Папандреу се намират в същото политическо пространство и прави опити да го убеди, че е необходимо да установят една постоянна и стабилна връка помежду си. Скоро обаче разбира, че отношенията им са повече формални, отколкото съществени. „Не мога да кажа, че му влияехме по някакъв начин. Той правеше плановете си, без да ни включва в тях. Беше ясно, че подкрепата ни му беше необходима, но държеше да сме под неговия контрол”.

Леонидас Киркос е единственият от левите, който усеща опасността от налагането на военна диктатура през 1967 и за тази цел пише, че е необходимо да се създаде широк фронт срещу хунтата. В интервюто той твърди, че Москва не е имала идея какво се готви в Гърция. В антипод Андреас Папандреу е получавал информация от американското посолство в Атина, затова и се е укривал, без обаче да направи нищо, за да се предотврати налагането на диктатурата.

Един от първите заловени вечерта на 21 април 1967 е Леонидас Киркос, който прекарва пет от седемте години на диктатурата в затвора. Този период е свързан и с обтягането на отношенията във вътрешността на Комунистическата патия, която от времето на Гражданската война е нелегална и затова седалището й се намира в Букурещ. Членовете й, които се намират в Гърция започват да изразяват открито несъгласието си с нарежданията, които идват отвън. „Разцеплението започна от големия проблем с това къде се намира центърът, който издава директивите: в Гърция или извън нея. И кой ръководи нещата: ЕДА, която има пълния контрол в страната или хората, които са в чужбина и очевидно нямат представа какво се случва тук, след като научават нещата само от вестниците и то с полагаемото закъснение”. През февруари 1968 в Будапеща заседава пленумът на Централната комисия на Гръцката комунистическа партия. На заседанието не са поканени някои от членовете, които се намират в Гърция. Освен това се отлюспват някои от старите членове, които създават КПГ-вътрешна. По това време Киркос е затвора и остава дълбоко потресен. Тогава той се опитва да повлияе така, че да се постигне реорганизация, поради страха от разцепление и неговите последствия в борбата срещу военната хунта.

Студентското движение, чийто апогей е влизането на танковете в атинския Политехнически факултет заварва Левицата неподготвена. „Всички бяхме против анархистките призиви, които се появиха там и се опитвахме да информираме участниците, че те не могат да доведат до резултати. Въпросът беше да се премахне хунтата, а не глупостите от типа на „долу капиталисма” или „долу държавата”, които тръбяха анархистите в Политехниката. В крайна сметка тази политика надделя”.

След падането на диктатурата в Гърция се завръща Константинос Караманлис и поема управлението на страната, поставяйки началото на нова епоха в гръцката история. Според Леонидас Киркос това е станало „в отсъствието на народа”, понеже при посрещането на Караманлис не е имало никой, който да каже нещо по-различно.

На изборите през ноември 1974 Комунистическата партия става легална за пръв път след Гражданската война. Също така е първият път след разцеплението, когато двете Комунистически партии се обединяват и участват заедно на изборите. Тогава лидер на Комунистическата партия е Харилаос Флоракис, а Леонидас Киркос е един от водещите членове на КПГ-вътрешна. Нова демокрация на Константинос Караманлис печели изборите с голяма преднина. На следващите избори, през 1977 различията отново са толкова големи, че двете Комунистически партии отново участват по отделно. През 1981 ситуацията в Левицата се променя отново, след като Андреас Папандреу печели изборите, „заемайки” много от нейните лозунги и голяма част от електората й. „Андреас Папандреу подкрепи Комунистическата партия, а нас – не. Мога да кажа, че се опасяваше, че ние можехме да повлияем с политиката си на масите, които той искаше да направлява изцяло”.

На изборите през 1985 от партията на Киркос е избран само един депутат. Тогава той решава, че е време за промени. Решава да премахне думата „комунистическа” от името на партията с надеждата да сформира една широка лява политическа сила. Останалите обаче ене са съгласни и на конгрес през 1986 ККГ-вътрешна също се разцепва.

През април 1987 Леонидас Киркос учредява Гръцката Левица. Като неин лидер се опитва да намали поляризацията между двете големи партии, затова и кани техните лидери на един от конгресите на партията си. Константинос Мицотакис се отзовава на поканата, но социалистът Андреас Папандреу не я приема. Леонидас Киркос ще направи още много опити да постигне консенсус, но всички те са обречени на неуспех. В интервюто той споделя, че по време на една от срещите им президентът Константинос Караманлис му е казал, че тази негова позиция няма да надделее, понеже той се намира „в погрешно време, на погрешно място и в погрешна партия”.

Малко преди изборите през 1989 Леонидас Киркос и председателят на Комунистическата партия Харилаос Флоракис, след години на политически антагонизъм решават да направят голямата крачка и да обединят силите си в една нова партия – Коалицията на Левицата и прогреса. Победител на изборите е Нова демокрация, но няма достатъчно мнозинство, за да сформира самостоятелен кабинет. Така Константинос Мицотакис, Харилаос Флоракис и Леонидас Киркос решават да сформират коалиционен кабинет с премиер Дзанис Дзанетакис. То има за единствена задача да организира следващите избори, които се провеждат през ноември същата година. Тримата политици се срещат в дома на Константинос Мицотакис и тази тяхна среща остава в историята. „Там не се случи нищо особено. Казаха ни условията на сътрудничеството. Ние заявихме, че ще напишем програмните изявления, а вие ще гарантирате тяхното изпълнение. Действително аз написах текста, а Дзанис Дзанетакис не поправи нищо в него”.

За това си действие Киркос е станал цел на ожесточени нападки от страна на ПАСОК, особено след като по това време тече съдебен процес срещу политически скандали срещу Андреас Папандреу. „Като виждам какво се случва със скандалите днес, виждам, че тогава е било само началото. Но искам да подчертая, че нямах никакъв натиск от страна на Мицотакис срещу Андреас. Поведението му беше перфектно в този случай”.

Леонидас Киркос и Харилаос Флоракис подават оставките си от лидерските места в Коалицията на Левицата и прогреса. Съдебният процес срещу Андреас Папандреу, въпреки че е обявен за невинен струва много неща на Левицата и на самия Леонидас Киркос. До самата си смърт той не успя да обясни защо през всичките тези години Андреас Папандреу така и не е поискал да се обединят. „Моят политически път бе повлиян напълно от идеята за обединение. Вината за това, че гръцката Левица остана разединена е негова. Той не пожела да разбере, че имахме уникалната възможност да се обединим. Той не виждаше нищо друго, освен превземането на властта. А това означаваше продължение на разделението Десница – Антидесница. Една яростна омраза, за да концентрираме хората си. Спомнете си лозунга: „Тази вечер Десницата умира – отрова на кучето на ПАСОК”. Върнахме се в епохата преди военната диктатура. Викаха ги хора, които не бяха преживели диктатурата, а само бяха чували за нея. Андреас Папандреу беше в чужбина и сънуваше как ще организира ново партизанско движение, една нова Гражданска война. Пълни глупости”.

Това, което Леонидас Киркос не е могъл да му прости е качеството на хората, които са се намирали около него. „Андреас беше дълбоко корумпиран. Той отхвърляше здравомислещите хора в полза корумпирания кръг. До него имаше и читави хора, но той никога не ги послуша. Предпочете да има връзки с престъпници”.

След 50-годишно участие в политическия живот на страната, затвори и заточение Леонидас Киркос прави едно голямо признание: „Аз бях един обикновен член на базата на Левицата. Нямах познанията, а и куража да разбера какви точно бяха нейните водачи, които тогава се изправяха като гиганти пред очите ми. Сега ме обхваща ужас, когато си помисля кои щяха да ни управляват, ако напата революция беше успяла. Те бяха смешни, необразовани и напълно неспособни за това хора”.

Въпреки грешките си Леонидас Киркос остана в гръцката история като политикът, който винаги се е стремял към консенсус и единство и е поставил националния интерес над партийния. „Загубих битката и в собствената си партия. Днес те смятат, че съм десен и искам да ги превърна в опашка на ПАСОК. Разбира се, днес влиянието ми е много по-малко, отколкото преди. Но ние загубихме една голяма възможност за Гърция. Можехме да създадем едно голяма демократична партия, която да управлява вдъхновено, а не с бакалски маниер”.  

В края той подчертава: „Но големият въпрос защо в крайна сметка възтържествува разединението остава. Историята все още не е дала отговор на него. Може би, защото този народ е почитател на непреклонността. Харесват му категоричните противопоставяния. Иска да има „ние” и „вие”. А ние предложихме нещо друго”.

В предсмъртното си писмо Леонидас Киркос остави завета: „Отивам си. Поздравявам всички ви. И вас, с които вървяхме заедно и вас, които бяхте на отсрещния бряг. Имам да ви кажа само едно нещо: Сблъсък на идеи, а не насилие и нетолерантност. Те не водят до никъде. Сбогом”.