Галерия

1

За хаоса в гръцкото висше образование, за феномена на разглезените вечни студенти и за съвременните тенденции във висшето образование по света Марина Николова разговаря с проф. Спирос Амургис, който е архитект и преподавал в някои от най-престижните универстите по цял свят, но от 2006 е директор на Службата за осигуряване на качеството в образованието.

Каква е целта на предложението за реформа, което направи Министерство на образованието?

През 1960 в Гърция е имало около десет университети. През 2000 техният брой става четиридесет, включително университети и полувисши училища, но през тези 40 години не се развиват правилата за работата им. Когато са били десет, министърът е викал десетимата ръководители и ги е питал за нуждите им, но това не се е променило и още няма поставени правила. Оттам започват много от пробемите, с които се сблъскваме днес.

Целта на Министерство на образованието е да децентрализира администрацията, т.е министерството да не одобрява повече избора на декани, да назначава преподаватели, да определя правилата, а предлага отсега нататък университетите да поемат сами тези задължения. Но за да го направят, трябва да има контролен механизъм, който няма да е от държавата, а от обществото. Т.е. предложението е да се приложи системата на настоятелствата (board of trustees), според която съществува администрацията на висшето училище, но има и съвет от видни граждани, образовани, изявени, които контролират политиката на университета, колко пари ще му трябват, как ще ги открие, т.е правят диалог и това е форма на самоконтрол. Това доведе до реакции, тъй като в университети са навлезли партиите, в които се привличат студенти, един голям процент от студентите гласува за управата и съществува едно клиентелистко отношение. Министерството предложи една система, която ще даде по-голяма независимост на университетите.

Според статия във вестник Катимерини написана от трима изтъкнати преподаватели може да се прочете антитезата на това предложение. Според тях може би е все още рано в един европейски тип университет да се приложи тази децентрализация и е по-добре да се започне с подобрения и промени отдолу-нагоре. Това мислим и ние, че трябва да се получи.

Разкажете за оценяването на университетите. Какви са първите резултати и какво ще трябва да се предприеме?

Един факултет събира данни – колко студенти са влезли, какви оценки имат, колко са завършили и т.н. и прави доклад, който отива в централната служба на университета, която следи качеството на образованието и чийто президент е деканът по академичните въпроси. На всеки две години на базата на тези доклади прави един доклад за администрацията и им казва – тук имаме тези проблеми в нашите факултети и на базата на данните пита дали може да получи субсидии. Ако има нужда от финанси, се искат от министерството, но нуждата от тях е доказана. На четвъртата година студенти, преподаватели и администратори разглеждат събраните данни и правят критика. Този доклад идва в Службата за оценка на образованието, която събира комисия от чужди експерти – преподаватели, които отиват във факултета, говорят със студентите, с преподавателите и правят свой доклад, който се връща обратно във факултета, проверява се дали има нещо невярно, превежда се, така че ако някой младеж се интерсува да следва в този факултет ще може да влезе в интернет и да види какво са написали. Или пък ако някой студент иска да направи докторат в чужбина, оттам може да влязат във факултета, където е завършил, за да разгледат какви са оценките.

Вие сте стигнали до конкретни проблеми, давате ли и предложения за тяхното решение?

Виждаме, че съществуват проблеми, които могат да се поправят веднага. В гръцките университети ако не се явиш на изпит, не получаваш 0, а се пише чертичка, което означава, че може да се явяваш всеки семестър. Това има значение, защото е определящо за изчислението на средния бал. В Гърция не е задължително за студентите да се явяват на лекции. Но ако те не ходят на лекции, как ще се прецени колко преподаватели са необходими?! На практика, гръцкият данъкоплатец плаща, за да има достатъчно преподаватели, които да водят лекциите. И когато студентите не посещават лекциите, системата не работи правилно. Следователно трябва да се предприеме нещо.

Второ, да се определи редът на предметите, които трябва да се изучават и да се взимат изпитите, защото не може да станеш лекар и да стигнеш до шести курс без да си взел изпита по анатомия. Това не беше задължително, съществуваше академична свобода.

Що се отнася до преподавателите – само шест часа седмично ли ще водят лекции?! Занимават се с изследвания, но шест часа са много малко. И в Европа, и в Америка преподаваш поне по десет часа седмично и през останалото време се занимаваш с изследвания. Например един преподавател по философия преподава на 100 студенти, после взима 100 курсови работи, за да ги поправи вкъщи, което е да кажем още сто часа. Взима един кредит за един час преподаване. Аз като архитект трябва да преподавам три часа, за да взема кредит и половина, защото няма да имам курсови работи за поправки, защото в началото на семестъра разработвам една тема, която я давам на студентите и после отивам в студиото, гледам ги как работят, задавам им въпроси и после се прибирам у дома си. Американците са разработили тази система много добре и е много справедлива – тя е свързана и с броя на студентите. Това колко часа ще преподаваш не е рашаващо, а се отчитат и часовете, в които се работи след лекцията или преди това и така се получава системата от кредити. Така че и за преподавателите трябва да бъдат определени правила.