Марина Николова

Първо бих искала да поговорим за новото представление, чиято премиера тази седмица бе в София – „Таблата”.То е от гръцки автор, как бе прието в София...

Премиерата беше във вторник, а в понеделник направихме пресконференцията. Имаше репортери от „Труд”, от „24 часа”. Купувам си на другия ден всички вестници и нито ред. И имам вече основателни съмнения, че умишлено не се обръща вече никакво внимание на отношенията в културната област – а това е най-прякото сътрудничество, което може да има между България и Гърция, и това е от години. И нищо не се променя, дори и след влизането на България в Европейския съюз. 

Понеже Вие сте в тези среди от доста години, какви са отношенията между двете сцени – гръцката и българската, между двете гилдии – как си приемат произведенията...

От десетилетия гръцка пиеса не се играла в България. Последната гръцка пиеса е преди 20-30 години с автор Яковос Камбанелис. Мога да ви разкажа накратко историята за отношенията между България и Гърция. През 70-те години един тукашен режисьор се запознава със Станислав Стратиев и прави две негови пиеси, една от които бе „Сако от велур”. После друг режисьор в Солун пък постави пиесата му „Рейс”. И докато не дойдох аз, Стратиев бе единственият български автор игран в Гърция. Абсолютно нищо друго не бе правено в тази сфера, въпреки че сме съседи. Не знам защо в България пък има едно насадено мнение, че в Гърция всичко е ретроградно, остаряло, неинтересно, което дълбоко не е вярно. И то по една много проста причина – само в Атина има над 150 театъра – е, не може всички пиеси да са лоши. Тук се правят много модерни неща, много интересни търсения... има млади хора, които завършиха в Лондон, в Ню Йорк. Искам да кажа, че едно такова сътрудничество ще бъде полезно и за двете страни. Аз с огромни усилия направих тук към 6-7 пиеси. Почти всички пиеси, които се играят тук, ги пренасям и в Кипър. Направих пиеси по Валери Петров, Христо Бойчев, Стефан Цанев – на неговата премиера дойде и президентът на Гърция за разлика от други българи, които трябваше да бъдат там, а миналата година направих превод на пиесата на Теодора Димова „Неда и кучетата”, която се игра в Солун. Но тук от страна на българите, никой не се интересува да дойде и да види. И гърците няколко пъти ме питаха „Добре де, ти сега ни предлагаш толкова български пиеси, а няма ли да направиш нещо за младите гръцки автори? ” Опитите ми бяха посрещнати навсякъде едва ли не със смях. Аз все пак имам контакти в София и като се върнах им предложих две разкошни пиеси – едната беше детска пиеса на Янис Карадзопулос и ми отказаха без да са я прочели. Аз съм като самотният мохикан на едно бойно поле. Всички си казват „тоя погърча и ни предлага тъпия гръцки театър”. Това е в общи линии мнението, но те не го познават този театър, не идват да го видят.

Тогава е доста смело да се решите да поставите тази пиеса – как ви дойде този ентусиазъм и откъде дойдоха средствата?

По повод на едно посещение на атинския кмет Какламанис, мен ме извика един човек на име Митко Герджиков, който е заместник кмет на София и бивш търговски представител на България в Гърция. Аз го познавам от Атина. И ми каза: „Дай да направим нещо, но нямаме много пари”. И аз намерих тази пиеса на един автор, който почина преди три години – Димитрис Кехаидис се казва, много е известен... Тази пиеса, която аз предложих е само за двама души и е много скромна като бюджет. Казва се „Таблата” – разкошна балканска комедия за двама мошеници, несретници, Остап Бендеровци, които докато играят табла се мъчат да измислят начин да станат богати. Но те са добри мошеници, накрая им симпатизираш на тия двамата, защото те не убиват, нито крадат, нито палят. Те просто разсъждават и в тези разсъждения има много хумор. И въпреки очевидния бойкот на пиесата – защото не може сериозен вестник да има две страници за Азис, а да няма десет реда, че утре ще има премиера... Но театър „Възраждане” – общинският театър, беше пълен, как го разбраха..., но за хубавото винаги има публика, в това съм се убедил. Ще дойдат сто души, които ще вкарат още двеста и т.н. Основното е, че двамата актьори - Валентин Танев и Валентин Балабанов, играха превъзходно. Аз и тук съм я гледал пиесата, но нашите играят много по-добре и защитават автора от сърце. Залата се превива от смях, приятно й е, хубаво й е. Говорим за здрав смях, а не за груби смешки, които рано или късно ще писнат на всички. Езикът е изчистен, ситуацията е смешна, играта е превъзходна, така че това ще има дълъг живот.

В коя от двете страни е по-улеснено финансирането на проекти от сферата на изкуството?

В Гърция се дават несравнимо повече средства, отколкото в България. Вече сериозно изкуство без пари – не става, и става все по-скъпо. В България съществува мисълта на политиците, че не бива да се обръща толкова сериозно внимание на културата, защото е скучно, та затова сме на това дередже. Ясно е, че когато нямаш държавна политика за култура, рано или късно няма да имаш и държава. Пораженията в страната вече са видими, трудно се поправят и трябват много повече средства, отколкото ако всичко си върви нормално. Мисълта ми е, че когато нещо е стойностно, то трябва да се спонсорира. Спонсорите в България са вече като лайт-мотив. Само че никой не си задава въпроса за какви спонсори става дума, т.е. откъде идват парите. Как ще отидеш да искаш спонсорство за операта „Кармен” като спонсорът ще те попита коя е тази фолк-дива? И ако направим тест, ако има един на сто да знае за операта, пак добре. Тези хора дойдоха от никъде. Това не са спонсорите на Миланската скала, където десет поколения дават от наследството на дедите си, които са били първите спонсори, и знаят всички опери, които се играят там наизуст.

Но в България няма „отлежали пари” от векове наред, по-скромничко го карат хората...

В България има държава – държавата винаги има пари, ако иска. На свободния пазар, всеки си прави каквото иска – ако иска ще слуша Азис, ако иска Глория. А задачата на държавата е чрез лостовете, които има – Националното Радио, Националната телевизия, да предлага качествени неща. Казват „няма гледаемост”. Ами никъде в света няма. Но има от 5% до 8%, което не е малко. При нас националният канал се конкурира с частния. Той трябва да ми предложи нещо стойностно, а не да прави конкуренция на частния. Тогава вече няма изход. Тук са два държавните театри – 100%, и нямат право да получават спонсорства. И много ясно, защото винаги съществува мисълта, че зад спонсорството стои нещо друго. Например аз си имам любовница артистка и казвам, че тя ще играе главната роля, но тя може да не е добра и сигурно не е добра... И за да няма конфликти на интересите, тук в Гърция като се каже държавен, значи държавата го спонсорира. На симфонични концерти тук виждаш по 20-30 депутати. Не че им харесва на всички, но знаят, че ще ги видят. Камерата ги снима... А при нас няма такова нещо.

Къде е проблемът в България, както вие можете да го определите?

Имаме задължението децата да изживяват детството си нормално, а не едно седемгодишно дете да се прави на Азис. Това не му е възрастта, това е лошо. Детето трябва да слуша музика за годините си. Когато е на три слуша едни песнички, на пет – други, а ще му дойде и времето, когато то само ще си определи какво да слуша. Но когато отвсякъде го заливаш с това... Въпрос на държавна политика е и е фатално да не се предприеме нещо. Не може да искаш да бъдеш в Европа и да имаш страна от немислещи хора. В Европа хората вдигат стачки, а нашите политици се радват, че нямаме такива проблеми. То не е за радост. Когато нямаш опозиция е проблем. Нацията деградира. И дори може да видиш радост в очите на политиците, защото така по-лесно се управляват хората, отколкото ако бяха мислещи и умни. Четох мнението на един учен, че няма да имаме скоро държавна телевизия и радио, та ако това стане ще е краят. Тук имат три държавни телевизии и погледни в програмата колко документални филми пускат, концерти...

И ако загубиш и този лост, губиш и малкото зрънце, което ти е останало да го посееш. Тогава ще остане единствено кича. Има начини да запазиш културата – как го направи Павароти, който пееше опера пред пълни стадиони. Но той не пееше целите произведения, а отделни арии. Въпреки че аз искам като е „Бохеми” на Пучини, да чуя цялата опера, а не откъслек. В чуждата преса пишеха много срещу този вид популяризиране. Сега виждам, че е по-добре така. Но първо трябва да се роди Павароти, а как ще се роди Павароти като когато някой има глас, някоя фирмичка ще го хване и ще го направи чалгаджия. Как ще се роди?!

Песимистично звучите...

Изкуството е бизнес и еднодневките носят повече пари. От продуцентските къщи не искат някой с мнение, който да е личност и личностите вече се загубиха. Еднодневката няма нужда от непрекъсната подкрепа, използваш я за година-две-три, и после идва новото. Но аз вярвам, че има зърна – истински поети, писатели, а ако няма - трябва да замина на някой остров, и да си ловя риба, и да си пуша лула.

При вас как протича процесът на творене?

Аз пиша музика, това е моят занаят, с него си изкарвам хляба. Живея прилично, все още не правя много големи компромиси със себе си, т.е. не съм отишъл в комерса. Когато я няма музата, при мен вече се появява този професионален инстинкт. И го нагаждаш, правиш го, защото пиесата има срок, когато трябва да излезе. И не мога аз да я забавя. Смятам, че за да ме викат още, значи върша работа. Времето е критерият, то не прощава, то ще си каже. Времето има свои закони.   

Какво Ви кара да се връщате в България?

Родът. То е нещо много силно. Аз трябваше да замина тогава. Имах три възможности и избрах Гърция заради близостта. Това беше първата причина, освен морето. Морето окончателно реши нещата.

А как се промени живота Ви откакто пристигнахте и живеете в Гърция?

Тук имам хора, които мислят като мене, и в България имам. Имам среда на единомислещи. Аз нищо не промених, защото всички се чудят как така „те са други”... Не е така, защото като намериш своята си среда, ти не се променяш. И това е най-ценното. Защото емигрантът винаги е сложен в тежка ситуация и преувеличава тази студенина, в себе си той има психологически проблеми, защото не може да си намери средата. Аз още преди да дойда вече имах приятели, които ми бяха приятели в истинския смисъл на думата. Споделяхме всичко и бяхме единомишленици. Затова нямам проблеми. Може да имам финансов проблем, но не и творчески. Аз правя това, което мога с хората, с които искам да го правя.

Понеже говорихме доста за телевизията и за комерсиализацията, вие работил ли сте в телевизията?

Аз в България не само че съм работил в телевизията, а ме бяха изтъпанили в един списък по социалистическо време с имената на тези, които взимат най-високи заплати от телевизията, та аз бях в десетката. А тогава всичко беше регламентирано, нямаше свободен пазар, а една таблица. Аз работех главно за детски предавания. Работех за Климент Денчев – бате Климо, който рисуваше и пееше, той правеше по 100-200 филма на година. Бях много навътре с телевизията. Телевизията тогава беше много цензурирана. Минаваха нещата през сто редактора. Но не бива да се смята, че това време не е родило нищо. Винаги трябва да се пази паметта чрез произведенията на класиците.

И за да приключим този интересен разговор гледайки напред, кажете ми кой е следващият Ви проект.

Аз постоянно работя, но няма да изпадам в подробности. Искаме със Сатиричния театър да направим пиесата „Облаците” на Аристофан и да я докараме тук да се играе в Иродио в рамките на Атинския фестивал. Ако това стане ще бъде с български артисти, гръцки режисьор, гръцки хореограф, аз, български художник – смесен екип. Това ще бъде много хубаво. Ще покаже, че може да живеем заедно на това място, което се нарича Балкани. И което вече няма граници, но тези граници не трябва да липсват само за бизнеса, а трябва да ги преодолее и изкуството.