Галерия

1

За мен най-големият проблем, в настоящето и в близкото ни бъдеще, е липсата на адекватно образование. Моето мнение е, че образованието в България към момента е най-ненужното нещо, което може да съществува. Работи по-зле от системата на здравеопазването, от прокуратурата, от полицията. В България образование няма. Най-добрите ми приятели са учители и те го знаят. Има добри учители, но те са самотни птици. Положението е стигнало дотам, че на матурите се преписва масово, че има списъци с ученици, за да се получават субсидии и заплати, а в клас няма нито един ученик. Адекватното образование трябва да учи хората как да мислят, а не какво да мислят. Колкото повече образовани хора има, толкова повече мислещи ще има. Образованието трябва да е с практична насоченост. Прекалено е далеч от реалността. Добре, че има интернет и информация, за да не са всички коне с капаци.

Иззеха ли функцията на традиционните медии социалните мрежи?

Зависи от медиите. На медиите, които чуват гласа и проблемите на хората от улицата, социалните мрежи помогнаха. По този начин една млада медия може бързо да създаде общност от хора. На медиите и личностите, които не обичат да чуват истината, не им помогнаха, дори им навредиха. Не казвам, че социалните мрежи са България, но взаимодействието с читателите в тях е много голям плюс.

А има ли го и обратния ефект, доверието на читателите във всичко споделено в социалните мрежи, да дава възможност хората лесно да бъдат манипулирани?

Последният пример, който се сещам е за заиграване с расистката карта, примерно заглавие от рода „50 цигани пребиха майка в Борисовата градина”. Това разпалва много страсти преди хората да се усетят, че информацията е лъжлива.

В тази връзка, висока ли е читателската ни култура?

Българският интернет потребител е с изключително слаба читателска култура. Той не знае как да събере информация, къде да я открие. Хората са се научили да „лайкват” различни заглавия, особено ако са написани с главни букви, по скандален начин. Коментират ги, палят се, а не проверяват дали това, което коментират е истина. Не са се научили да подбират източниците си на информация и да отсяват информацията. Това е все едно да си на шведска маса, да си сипеш от всичко в чинията и накрая се получава турлю гювеч. Друга мисъл, която много харесвам в тая насока е, че да се информираш от интернет е като да пиеш вода от пожарен кран. Това съм си го поставил на бюрото, за да внимавам с това, което пиша. А читателите трябва да внимават с това, което четат, да търсят достоверни източници, медии, които са се доказали с времето, че са независими.

Проблемът с безкритичното мислене е, че когато читателят попадне на няколко новини за едно и също събитие, приема най-радикалната от тях, с най-много кръв, без проверени източници. Направил съм си експеримент с мои приятели дали осъзнават, че когато се цитира дадена информация, трябва да се посочва източник. На хората не им прави никакво впечатление дали подобна информация присъства. И да няма посочен източник, щом е написано, значи е вярно. Ако читателят няма критично мислене, няма как да направи разлика между достоверна и фалшифицирана новина. Просто приема чуждата гледна точка, както я е прочел в даден сайт.

А как стои въпросът с проверяването на източниците от страна на медиите?

Задължително е една сериозна медия да проверява своите източници. В случаите, когато се публикува информация, която не е лично проверена, става въпрос по-скоро за невъзможност да се развие добра кореспондентска мрежа. Малко медии могат да си позволят да имат кореспонденти в малките населени места.

Често ставаме свидетели, че дори медии с добро име и журналисти с опит не цитират конкурентни медии или блогове, от които са взели снимка или друга информация. На какво се дължи това?

Съвсем наскоро ми се случи снимка от мой репортаж да бъде препечатана без съгласието на медията, в която работя. Информация от репортажа беше използвана и в телевизионно предаване, като там водещата каза, че „някъде била прочела”. Много ни е трудно да признаем чуждия труд. Много е трудно цитирането. Има журналистически етичен кодекс, който не се спазва. Липсва елементарна колегиалност. Всички журналисти малко или много се познаваме, виждаме се постоянно, помагаме си. И след това не се цитираме. Това е грозно! Мечтая някой ден местните телевизии да почнат да ползват материал от свой местен конкурент, в случаите, когато не са били първи или пък са пропуснали дадено събитие. А не да пропускат големи събития, все едно не са се случили, защото не са успели те да ги отразят. Това е кофти политика, защото лишава читателите и зрителите от ценна информация. Борбата за „парче от пая” на медийния пазар е на преден план, а не функцията на медиите да информират.

Работиш в изцяло онлайн медия, какво е твоето мнение за дигитализацията и дали печатните медии са отживелица?

Печатните медии за мен са мъртви. Поколението на най-младите хора никога не е чело вестници. За тях това са отживелица, нещо от миналото, което не е част от техния начин на живот. Подобно е и мнението ми за радиото. Смятам, че бъдещето принадлежи не само на дигиталните медии, а на медии, които предоставят съдържание on demand т.е. по желание на потребителя. Съдържание, което потребителя ще заплаща, медията ще се издържа от това. По този няма да се навира в лицето на читателя информация, от която той не се интересува. Бъдещето е в стрийминг услугите. За момента медиите зависят от рекламата. Не само на финансово ниво, но и на редакционно ниво. Това означава, че рекламодателите определят в някаква степен какво да се публикува.

В тази връзка, какво означава лично за теб да си независим журналист?