Галерия

1

По време на Втората световна война Гърция е окупирана от нацистка Германия и нейните съюзници – Италия и България. През целия период, включително и малко преди капитулацията са извършени погроми срещу цивилното население и в трите окупационни зони.

Малко след началото на икономическата криза и почти 70 години след края на войната въпросът около репарациите за извършените военни престъпления започна да заема все по-голяма част от гръцкия публичен дебат. В парламента дори бе сформирана междупартийна комисия,чиято цел е да изиска изплащането на германските задължения към Гърция. А те включват обезщетения за избитите цивилни граждани на техните близки, репарации за разрушената по време на войната инфраструктура, изплащане на принудителния „окупационен” заем, който Гърция е била принудена да вземе за нуждите на германските окупатори и връщане на откраднатите археологически и културни богатства.

Интерес буди фактът, че Атина предявява такива претенции само към Германия, но не и към нейните съюзници – България и Италия. На въпроса на GRReporter защо това е така депутатът от СИРИЗА и член на междупартийната парламентарна комисия Янис Статас отговори:

„България и Италия са платили. Но в комисията преразглеждаме всички документи и свидетелства от онова време, включително и за клането в Доксато до Драма, което е било извършено от българската войска. Всеки ден събираме нови и нови данни, които все още не знаем какво може да покажат”.

Думите му бяха подкрепени и от адвоката Христина Стамули, която уточни: „С България и Италия са били сключени споразумения за изплащане на репарации, които са били изпълнени. Може сумите, които те са изплатили да ни се видят малки в сравнение с днешните ни познания за тогавашните събития, но това е друг въпрос. Докато с Германия не е сключено никакво споразумение по този въпрос. Отношенията ѝ с Гърция по този въпрос са един изключително лош пример”.

Въпросът за репарациите бе обсъден по време на пресконференция след прожекцията на филма „Една песен за Аргирис”. Той описва живота на 75-годишния днес Аргирис Сфунтурис и неговите усилия Германия да признае извършването на клането в Дистомо през 1944. Сред 218-те жертви са двамата му родители и други 30 близки.

Аргирис и трите му сестри оцеляват, но едната от тях така и не успява да се съвземе от шока. Самият той прекарва следващите няколко години в домове за сираци в Атина заедно с други деца – жертви на войната.

Един ден в сиропиталището пристига комисия на Червения кръст, която избира няколко деца и ги отвежда в детското село Песталочи в региона на Троген в Швейцария. Там Аргирис израства заедно с деца от други страни, далеч от близките си и намиращата се в тежко състояние следвоенна Гърция.

Като ученик в средното училище той изпраща писмо на Алберт Айщайн, което впечатлява великия физик толкова много, че отговаря на Аргирис. Думите му са стимул за тийнейджъра, който по-късно ще защити докторската си дисертация по математика и астрофизика в Политехническия университет в Цюрих.

По-късно става учител по физика в швейцарски училища, превежда гръцки автори на немски език и паралелно с това пътува често до Азия и Африка, за да помогне на деца, преживели трагедии като него.

В периода 1967 – 1974, когато Гърция е скована под режима на военната хунта Аргирис Сфунтурис се противопоставя на диктатурата и в резултат на това попада в полезрението на управляващите. Гръцкото консулство отказва да поднови международния му паспорт и така в продължение на няколко години той не може да пътува.

С годините неговите пътувания до Гърция и родното Дистомо стават все по-чести, както и усилията му да запознае германската общественост за извършените от нацистите престъпления. Искът на Сфунтурис и неговите три сестри е едно от първите усилия в посока на принуждаването на Германия да изплати военни репарации на селото.

Интересен факт от изпълнения с неочаквани обрати живот на Аргирис е свързан със снимката, която се намира на плаката на филма. „Видях я за пръв път през 1993 в книгата на британския историк Марк Мазауър „В Хитлерова Гърция. Опитът от Окупацията 1941 – 1944”. Не знаех, че момчето на нея съм аз. Когато я показах на леля си, за да питам кое е това момче от Дистомо тя се учуди, че не съм познал себе си, баба си и леля си. След това потърсих снимката в музея Бенаки, който съхранява архива на фотографката Вула Папайоану, която е автор на снимката. Тя е направена няколко месеца след клането, на нея съм на 4,5 – 5 години”.

Филмът „Една песен за Аргирис” ще започне да се излъчва по кината в Гърция на 11 юни, ден след 71-годишният юбилей от трагичните събития в Дистомо.