Иван Колев

Желанието да се срещна и взема интервю от жена, продала детето си ме преследваше от много време, но когато ми се отдаде тази възможност, ме завари неподготвен. Беше ми интересно да разбера каква е тази сила, която може да заглуши майчиния инстинкт. Как е възможно в едно напреднало в технологично си развитие общество дете да бъде продадено от майка си. Проблемът далеч не е български. Ще сгрешим, ако осъдим слабата страна - жените, които продават рожбите си. За да съществува този феномен, нещо не е направено. А и защо се случва само в Южна Европа - Италия, Франция, Гърция, България, Сърбия?

Срещнахме се в една декемврийска утрин. В кафето на гарата по това време пиеха кафето си само двама неизтрезнели бездомници и ние. Седях срещу нея, наблюдавах я внимателно и не изпущах и най-малкия неин жест, като че той щеше да разкрие що за човек имам срещу себе си. А тя бе на не повече от двадесет години, с изрусени кичури. Не беше спала от дни, но очите й не бяха уморени. От мен очакваше да я разбера и  оправдая, да възстановя справедливостта. Да накажа виновните .

- Питаш ме как стана така, че продадох детето си. Ще ти разкажа да го напишеш, ама не вярвам да ме разбереш. Да ме разбереш, трябва да си в мене, да си го изживял това, което е минало през мене.

За пръв път дойдох на работа в Гърция преди четири години - с мъжа ми и двамата ми братя и жените им. Работихме селскостопанска работа. Беше през есента, когато при нас на село вече няма работа. Отначало като дойдохме брахме киви в едно село до Арта. После брахме портокали, маслини, пипер, каквото намерим. Работихме за различни хора, ама най много за един, Елефтери се казва. Спяхме в едни негови колиби без вода, без ток, направо на земята. Ние в Крушаре имаме къща на три етажа, със спални на всеки етаж, обзаведени, ама за пари се принуждаваш да живееш като животно. Братята ми са по-големи от мен и вече бяха работили няколко години така. После родих и мъжът ми тръгна сам с братята и снахите ми.

На мен тука ми викат “кирия Ана”, щото по паспорт съм Анита, а иначе съм Анифе. Объркана работа. Като сме тук говорим само на български и на български имена, защото иначе не ни щат на работа. После родих две деца и мъжът ми идваше сам в Гърция - първо с братята ми, ама почна да пие и те не го искаха. Тръгна с други хора... и после изчезна.

Не знаеш ли къде е мъжът ти сега?

- Едни ми викаха, че е в Гърция и го виждали в Атина, други ми викаха, че е в Холандия, щото и там има хора от нашето село, пък и той е ходил там, преди да се оженим. Вече две години и половина не сам го виждала, нито се е обаждал. Казаха че се е оженил за друга… Може! Не знам. Като не съм го виждала, какво да кажа. Пък и ние с него не бяхме женени официално. И децата не са писани на негово име, щото така се водя самотна майка и вземам повече социални.

Какво се случи след това?

- Постоях вкъщи, докато поотраснаха децата. Живея с баща ми и майка ми и те ми помагат. Знаеш на село как е. Ама като няма работа, парите стигат само за хляб. Пък аз съм млада, живее ми се. Какво съм видяла - село, къра и два пъти като ходихме във Варна. Затова за мен Гърция остана в главата ми като една друга планета. Тогава бях на седемнайсет години. Вечер като си мисля за нещо хубаво, си представях светлините на градовете и пътищата, които минахме през оная първата нощ. И лицата на жените по улиците. Тия жени не мислеха с какво утре ще нахранят децата си.

Кога реши да се върнеш в Гърция?

- Голямата като стана на три години, оставих децата на родителите си и тръгнах. Бях запазила телефона на Елафтери и му се обадих от село. Той каза, да тръгвам, че ще ми намери работа. Границата вече беше отворена, хванах автобуса и на другия ден бях в Арта. Беше сутринта и Елефтери ме чакаше на спирката със същия пикап, дето ни караше на работа. Аз отпреди го усетих, че има слабост към мене. Всеки път казваше аз да седна при него, че съм най-малка и все гледаше да се отърка в мене, ама само това, щото мъжът ми беше там.

Елефтери ме качи на пикапа и ме закара в един крайпътен хотел и ми каза, че там ще работя, ще пера, ще чистя, ще помагам в кухнята и ще спя там. И ще ми плащат по шестстотин евро. Собственика Атанаси бил негов приятел и бил много добро момче. На мен не ми заприлича на “много добро момче”, щото още като се запознахме усетих нещо лошо в погледа му.

Елефтери замина и аз преди дори да се преоблека, вече чистех кухнята. И ония змийски поглед на Атанаси забит в мен. Не говореше. Погледне те с изцъклените си очи и само с пръст ти показва какво да направиш. И като че се гнусеше от мен, не ме доближаваше. Него ден останах без крака и ръце. Толкова мръсотия изпрах и изчистих, че реката под ресторанта почерня.

И когато вече мислих, че ще почина, дойде Елефтери.

Седнаха двамата на една маса в кухнята, а аз им прислужвах. Ядоха, пиха, а аз не подгънах крак и така до полунощ. Напиха се и… после преспах с Елефтери. Нищо не помня… Нямам спомен. Била съм като пън. Сутринта, като се събудих, до мен в леглото беше Атанаси. Ужасих се и изхвръкнах от стаята. Исках да си тръгна, ама в джоба си имах два лева. Излязох на пътя пред мотела и размахах ръце да спра някоя кола. Бях полудяла и не видях Атанаси как се бе доближил до мен, усетих само болката по гърба, тя ме свести. Биеше ме с бич с тънки краища като малки змийчета. Не знам колко ме е бил, сигурно съм припаднала от болка. Когато се освестих бях преоблечена с чужди дрехи и оня със змийския поглед ме наблюдаваше. Като усети, че съм будна, бутна ми една кофа и парцал в ръцете и излезе. И пак цял ден без да подвия крак. И вечерта същото. И така месеци.

А защо не избяга, мотелът  е бил на път, сигурно са спирали много коли

- Упрекваш ме, че не сам избягала. Можех да избягам, ама къде да отида? Чужди хора, чужда страна... и езика не знаех... не се оправдавам, можех да избягам. А хора почти не спираха в мотела. Мислих да се оплача на едни полицаи, дето една сутрин си пиеха кафето на верандата, ама и те на мен ли щяха да повярват.

Какво се случи после?

- После свикнах. Минаха седмици, месеци. В тоя живот разбрах, че с всичко се свиква.

Имаше и добри моменти. Атанаси ме биеше като животно за щяло и не щяло, но за едно беше точен. Всеки месец пращаше по един мъж от Добрич пари на майка ми. Мъжът минаваше всеки месец. Спираше буса отпред на паркинга и сядаше да изпие едно кафе на верандата, Тогава Атанаси сядаше на масата до него, отброяваше шест банкноти по сто, даваше му телефона на мама, записан от мен върху плика, увиваше банкнотите с листчето и оставаше от масата.

Гледах гърба на мъжа иззад пердето на кухнята и ми ставаше топло и хубаво. Ето той утре - вдругиден ще е на село, ще види децата ми....

Някъде в началото на лятото разбрах, че съм бременна.

Как реагира Атанаси, като разбра, че си бременна?

- Нищо не ми каза, но аз усещах, че разбра. Била съм сигурно в четвъртия месец. Но пак ме биеше за каквото се сети. Само вечер спря да ме кара да сервирам на едни негови приятели-албанци.Те минаваха всяка седмица- петък и неделя вечер

            С какво се занимаваха албанците?

- Не зная. Идваха след полунощ и стояха много време - до три, четири часа. Като че чакаха някого. Атанаси говореше с тях на езика им. Заплаши ме, че до зимата ще ме продаде на тях и ще затвори мотела. Минаваха и други, с които се затваряше в стаята и нещо си говореха. Имаше и двама наши цигани, от Бургаско.

За какво си говореха?

- Нищо интересно, прекарваха хора за работа от Бургаско с бусове. Бяха баща и син.

Как стигна до Атина

- Това стана през септември. Вече ми личеше. Една вечер дойдоха ония двамата цигани от Бургаско. Атанаси не ми каза нищо. Те ми казаха да си събера багажа и да тръгна с тях. Пътувахме цяла вечер без да спираме. На сутринта бяхме в Атина. Оставиха ме в един апартамент в центъра, Там имаше още една жена.

Искаше ли да продадеш детето си?

- Исках да го продам. Не можех да се върна с него на село.

Какво се случи след това?

- Дойде един грък, към трийсет годишен. Казваше се Нико. Той ми каза, че е намерил едно много богато семейство, което иска да купи детето. Имат голяма къща. Имат кораби и детето ми ще живее добре.

Видя ли хората, на които продаде детето си?

- Не. Докато бях в апартамента в Атина излизах два пъти, Нико ме водеше по доктори. След това ме води да подпиша едни книжа. Други хора не съм виждала. И в болницата после никой не дойде. Само като излязох пак ходихме при тоя мъж да се подпиша. Тогава Нико ми даде хиляда евро и ме изпрати на автобуса. Другите каза че ще ми ги даде след десет дни.

Как предаде тогава детето

- На третия ден след като родих Нико дойде в болницата и ме взе с детето. Когато излязохме от болницата, той го носеше. Тогава го видях за последно. Каза ми да чакам и ме остави в кафето на входа на болницата. Върна се след половин час без него.

Какво почувства, когато разбра, че няма повече да го видиш?

- За детето ли? Боли ме, как да не ме боли. И сигурно цял живот ще е така. Ще го мисля къде е, какво прави. Ама зная, че ще е по-добре от другите ми деца.

Бележка на редакцията: GRReporter разполага с имената и адреса на майката, но от етични съображения не ги публикува.