Иван Колев

Желанието да се срещна и взема интервю от жена, продала детето си ме преследваше от много време, но когато ми се отдаде тази възможност, ме завари неподготвен. Беше ми интересно да разбера каква е тази сила, която може да заглуши майчиния инстинкт. Как е възможно в едно напреднало в технологично си развитие общество дете да бъде продадено от майка си. Проблемът далеч не е български. Ще сгрешим, ако осъдим слабата страна - жените, които продават рожбите си. За да съществува този феномен, нещо не е направено. А и защо се случва само в Южна Европа - Италия, Франция, Гърция, България, Сърбия?

Срещнахме се в една декемврийска утрин. В кафето на гарата по това време пиеха кафето си само двама неизтрезнели бездомници и ние. Седях срещу нея, наблюдавах я внимателно и не изпущах и най-малкия неин жест, като че той щеше да разкрие що за човек имам срещу себе си. А тя бе на не повече от двадесет години, с изрусени кичури. Не беше спала от дни, но очите й не бяха уморени. От мен очакваше да я разбера и  оправдая, да възстановя справедливостта. Да накажа виновните .

- Питаш ме как стана така, че продадох детето си. Ще ти разкажа да го напишеш, ама не вярвам да ме разбереш. Да ме разбереш, трябва да си в мене, да си го изживял това, което е минало през мене.

За пръв път дойдох на работа в Гърция преди четири години - с мъжа ми и двамата ми братя и жените им. Работихме селскостопанска работа. Беше през есента, когато при нас на село вече няма работа. Отначало като дойдохме брахме киви в едно село до Арта. После брахме портокали, маслини, пипер, каквото намерим. Работихме за различни хора, ама най много за един, Елефтери се казва. Спяхме в едни негови колиби без вода, без ток, направо на земята. Ние в Крушаре имаме къща на три етажа, със спални на всеки етаж, обзаведени, ама за пари се принуждаваш да живееш като животно. Братята ми са по-големи от мен и вече бяха работили няколко години така. После родих и мъжът ми тръгна сам с братята и снахите ми.

На мен тука ми викат “кирия Ана”, щото по паспорт съм Анита, а иначе съм Анифе. Объркана работа. Като сме тук говорим само на български и на български имена, защото иначе не ни щат на работа. После родих две деца и мъжът ми идваше сам в Гърция - първо с братята ми, ама почна да пие и те не го искаха. Тръгна с други хора... и после изчезна.

Не знаеш ли къде е мъжът ти сега?

- Едни ми викаха, че е в Гърция и го виждали в Атина, други ми викаха, че е в Холандия, щото и там има хора от нашето село, пък и той е ходил там, преди да се оженим. Вече две години и половина не сам го виждала, нито се е обаждал. Казаха че се е оженил за друга… Може! Не знам. Като не съм го виждала, какво да кажа. Пък и ние с него не бяхме женени официално. И децата не са писани на негово име, щото така се водя самотна майка и вземам повече социални.

Какво се случи след това?

- Постоях вкъщи, докато поотраснаха децата. Живея с баща ми и майка ми и те ми помагат. Знаеш на село как е. Ама като няма работа, парите стигат само за хляб. Пък аз съм млада, живее ми се. Какво съм видяла - село, къра и два пъти като ходихме във Варна. Затова за мен Гърция остана в главата ми като една друга планета. Тогава бях на седемнайсет години. Вечер като си мисля за нещо хубаво, си представях светлините на градовете и пътищата, които минахме през оная първата нощ. И лицата на жените по улиците. Тия жени не мислеха с какво утре ще нахранят децата си.

Кога реши да се върнеш в Гърция?

- Голямата като стана на три години, оставих децата на родителите си и тръгнах. Бях запазила телефона на Елафтери и му се обадих от село. Той каза, да тръгвам, че ще ми намери работа. Границата вече беше отворена, хванах автобуса и на другия ден бях в Арта. Беше сутринта и Елефтери ме чакаше на спирката със същия пикап, дето ни караше на работа. Аз отпреди го усетих, че има слабост към мене. Всеки път казваше аз да седна при него, че съм най-малка и все гледаше да се отърка в мене, ама само това, щото мъжът ми беше там.

Елефтери ме качи на пикапа и ме закара в един крайпътен хотел и ми каза, че там ще работя, ще пера, ще чистя, ще помагам в кухнята и ще спя там. И ще ми плащат по шестстотин евро. Собственика Атанаси бил негов приятел и бил много добро момче. На мен не ми заприлича на “много добро момче”, щото още като се запознахме усетих нещо лошо в погледа му.

Елефтери замина и аз преди дори да се преоблека, вече чистех кухнята. И ония змийски поглед на Атанаси забит в мен. Не говореше. Погледне те с изцъклените си очи и само с пръст ти показва какво да направиш. И като че се гнусеше от мен, не ме доближаваше. Него ден останах без крака и ръце. Толкова мръсотия изпрах и изчистих, че реката под ресторанта почерня.

И когато вече мислих, че ще почина, дойде Елефтери.

Седнаха двамата на една маса в кухнята, а аз им прислужвах. Ядоха, пиха, а аз не подгънах крак и така до полунощ. Напиха се и… после преспах с Елефтери. Нищо не помня… Нямам спомен. Била съм като пън. Сутринта, като се събудих, до мен в леглото беше Атанаси. Ужасих се и изхвръкнах от стаята. Исках да си тръгна, ама в джоба си имах два лева. Излязох на пътя пред мотела и размахах ръце да спра някоя кола. Бях полудяла и не видях Атанаси как се бе доближил до мен, усетих само болката по гърба, тя ме свести. Биеше ме с бич с тънки краища като малки змийчета. Не знам колко ме е бил, сигурно съм припаднала от болка. Когато се освестих бях преоблечена с чужди дрехи и оня със змийския поглед ме наблюдаваше. Като усети, че съм будна, бутна ми една кофа и парцал в ръцете и излезе. И пак цял ден без да подвия крак. И вечерта същото. И така месеци.