Ангел Кабакчиев

Датата, която цяла Гърция почита като един от двата големи национални празника, свързани пряко с етническата, религиозната и политическата идентиченост на страната, обаче вероятно е резултат от объркване, или недоразумение. Историческите изследвания от последните десетилетия показват, че клетвата на въстанниците, дадена по време на литургия в манастира „Света Лавра” в Пелопонес и която се приема за начало на гръцкото въстание става на 17 март 1821 г. Дори в спомените си митрополитът на Патра Германос, който е отслужил литургията сам казва, че на 25 март не е бил в манастира.

Тази любопитна подробност, обаче ни най-малко не променя факта, че през 1821 г. е започнало първото въстание в европейската част на Османската империя, като оставим настрана частния случай на влашките автономни княжества, довело до реално политическо откъсване на територии от империята. Длъжни сме да отбележим и приносът на Русия, както за тази тъй важна крачка по пътя към освобождението от робство, така и за подписания 11 години по-късно Лондонски протокол, по силата на който е призната независимостта на гръцката държава.

Естествено не бива да бъде пропускана и важната роля, която изиграва за организирането и провеждането на въстанието тайното революционно общество „Филики етерия”. Основано през 1814 г. от Емануил Ксантос, Атанасиос Цакалоф (често изписван в българската историография като Атанас Чакалов) и Николаос Скуфас. И тримата имат известен опит и наблюдения за организирането и провеждането на дейността на едно тайно общество, независимо какви биха били неговите цели. По време на студентските си години в Париж Цакалоф е един от основателите на „Гръкоезичната страноприемница” („Елиноглосо ксенодохио”). Ксантос е член на масонска ложа на остров Лефкада, а Скуфас е в близки отношения с посветения в карбонарството Константинос Радос.

Вдъхновена от общия европейски демократичен ентусиазъм, обзел всички след Френската революция от 1789 г., организацията има за цел да организира въстание, което да освободи Гърция и да постигнат сами това, което напразно са се надявали от много време, че ще получат от човеколюбието на християнските владетели, както пише в спомените си Ксантос. Вярна на братския революционен дух, бродещ из Европа и „Филики етерия” е отворена за всеки свободомислещ и достоен човек, независимо от неговата народност. Това се оказва и много печеливш политически ход, тъй като в организацията се включват не само гърци, а хора от почти всички поробени христиански държави на Балканите.

Независимостта на Гърция е провъзгласена през януари 1822 г. по време на първото национално събрание в Епидавър. Комбинацията от ореола на Античната гръцка цивилизация и споменатия европейски революционен дух под знамето „Свобода, равенство, братствто” водят на изток много елинофили, най-известният, от които е може би английският поет романтик Джордж Гордън Байрон. За съжаление по-малко от година след пристигането си в Гърция той се разболява и умира в Месолонги през 1824 г. Военните действия вървят с променлив успех и за двете страни, които привличат всевъзможни съюзници. Конфликтът, обаче не било писано да бъде решен, както очаквали по-голямата част от гръцките революционни дейци.

На 22 март 1829 г. в Лондон посланиците на трите Велики сили (Великобритания, Франция и Русия) взимат решение за размера на териториите на бъдещата гръцка държава и за формата на управление. Тези територии включвали континентална Гърция и Пелопонес, както и по-голямата част от егейските острови. Йонийските острови, Крит и областите на север от линията Арта-Волос не били включени в границите на планираното трибутарно, автономно гръцко княжество. Промяната в дипломатическата обстановка (избухването на Юлската революция във Франция, оттеглянето на потенциалния кандидат за бъдещия престол на Гърция – Леополд, крал на Белгия и др.) водят и до промени в окончателния вариант на Лондонския протокол ратифициран от Великите сили на 30 август 1832 г. Така се слага край на 11-годишната епопея за независимост на Гърция.