Галерия

1

Представяме ви коментара на писателя Христос Хоменидис, публикуван в capital.gr.

На пръв поглед това е правителство от буфосинхронисти*. Стига човек да погледне снимките от посещението на Франсоа Оланд. Готовият да се пръсне председател на парламента Никос Вуцис, облечен винаги с тъмни ризи. Или напереният, макар и опърпан, министър на образованието Никос Филис. Третият, поканен в президентството, който по време на официална вечеря бъбреше безгрижно по мобилния си телефон... Стига човек да чуе репликите, които при всеки удобен случай изтърсват. Като наричат понякога ДДС в частното образование "дребни пари", или пък бежанците – „летовници”, както и двете минути, отделени от Обама на Алексис Ципрас – „среща на върха”. На пръв поглед приличат на сбирщина, която няма представа коя е и накъде върви. Напомнят на Уди Алън в забавния филм "Small Time Crooks”. Дребния мошеник, забогатял случайно, при това съвсем законно, който имитирайки начина на обличане и маниерите на богаташ се превърна в посмешище дори в очите на влюбената в него жена.

Няма как обаче това да е точно така. Тежката артилерия на СИРИЗА включва хора с много ценни качества, както и такива, чиито автобиографии вдъхват уважение. Учени, доказали се със знанията си. Интелигенция, чиито разсъждения поне някога предизвикваха голям интерес. Борци от съпротивата срещу диктатурата, които доскоро не бяха предавали своята история. По всеобщо признание това беше елитът на нацията. Какво стана с тях? Как онези, които се славеха като избрани борци в кулоарите на политическата сцена, станаха за смях щом бяха призовани да излязат на преден план? Мога да предложа два отговора, които разкриват мащаба на тяхната трагедия.

От една страна професионалните членове на една лява партия от момента на приемането си в нея (обикновено от юношеските си години) живеят в нещо като капсула. Всяка тяхна дейност се свързва с „колективното дело”. Замръкват и осъмват в централите или местните офиси на своята организация. Непрекъснато дъвчат марксистката теория. Вземат отношение по въпроси от международната политика, изнасят лекции един пред друг, посветени на пост-маоистки Китай, възкресяват революционния плам на Латинска Америка. Така постепенно те изгубват всякаква връзка с реалния живот, твърде обикновен в техните очи. Дори когато участват в различни синдикални организации, или поддържат бизнес, сърцето им е отдадено до край на мечтата. Дори приятелските им или любовни връзки се раждат и развиват в рамките на партията. "Да са живи и здрави булката и младоженецът и винаги напред в борбата!" – така поздравявали някога гостите на някоя лява сватба младоженците.

Представете си сега тези хора да се сблъскват с безмилостното ежедневие. Да трябва да вземат решения, да намират отговор за остри, наболели проблеми, какъвто не може да бъде открит в нито един от трудовете на Маркс или Антонио Грамши.

Осъзнавайки богохулното сравнение ще ги оприлича на монаси от Света гора, поели внезапно управлението на един бардак. Или в краен случай на казино. Не че монасите са далеч от греха. Вероятно е точно обратното. Просто техните грехове са много слабо свързани с проституцията и хазарта на обикновените смъртни. Ако един монах се озове в публичен дом, най-доброто, което може да направи, е да избяга през глава.

А „монасите” на СИРИЗА решиха да управляват без оглед на психологическата цена. След като фотогеничният Алексис печели изборите за тях, те ще държат здраво кормилото. Вярват, че народът ще им прощава всяко кривване. Нравственото предимство, спечелено след десетилетия пост и молитви, ще ги оневинява за компромисите, залитанията и детинските гафове. Вътре в тях обаче ги гризе недоволство. Болезнените компромиси, безбройните отстъпки от последните месеци им създават криза на идентичността. Колкото и сладък да е медът на властта, как ще погледнат в огледалото те – революционерите – идола, на който се кланят? Как ще се отчетат пред историята, като какви ще останат за поколенията? Като подписалите и приложили на всяка цена третия меморандум, наложен от кредиторите?

Психологическата реакция е напълно очаквана. Губейки в същината сиризейците се вкопчват във формата. Своето подчинение пред европейските партньори, пред тройката, пред самата реалност в крайна сметка, те го компенсират с революционно бъбрене и детински жестове. Отстъпват пеейки революционни песни и изгаряйки вратовръзките си, както на времето феминистките изгаряли сутиените си.

Колкото повече нещата ги притискат, толкова повече те ще изглеждат като буфосинхронисти. Пригответе се да видите как Никос Вуцис си пуска конска опашка, въпреки малкото коса, която му е останала.

* Буфосинхронист – комедиант, който на фона и в ритъма на музика имитира истинско изпълнение.