Галерия

1

От какво страда гръцкия спорт? Това бе въпросът, около който се разви дискусията със заглавие „Гръцкият спорт: стабилна ценност или крехка витрина” с участието на известни гръцки спортисти, директорката на Националния съвет за борба с допинга и известния спортен журналист Филипос Сиригос в „Стряхата на буквите и изкуствата” на фондация Онасис.

„Спортът е една необходимост за всички възрасти и напълно задължителен за децата, защото замества играта с упражненията. А понеже социализира детето, спортът помага на неговото психо-социално развитие. Най-важният от уроците, които получава е усилието и изходът от едно състезание: победата или загубата.

Разбира се, допингът е в най-високата степен на пирамидата на спорта. Там конкуренцията е много голяма и целите на спортиста се променят. За да стигне някой там е нужен талант, както и много усилия. Но също така именно там се намира и комерсиалицирането на спортните успехи. „Един такъв спортист изживява много лишения и промяна на личния си живот. Той не може да излиза всяка вечер навън, не може да яде каквото поиска, а някои спортисти не могат да се изложат на слънцето или да се къпят в морето”, заяви Хара Спилиопулу от съвета за антидопинг. В същото време опасностите от професионалния спорт са много. Победата се превръща в самоцел, това води до обсесия, а допингът е следващата стъпка.

Според лекарката в много случаи спортистите изобщо не са наясно какво точно приемат, а биват убедени от други хора за това. „Превръщат се в опитни животни, защото често ползват вещества, чиито последствия не знаем. Да не говорим колко опасно е за децата, които се принуждават да поемат големи количества желязо например. Наистина не знам как ще успеят да се освободят от тях пораствайки”.

Кои са виновниците? Първо родителите, много от които сами питат какви вещества да дадат на децата си, зада увеличат техните постижения. След това са треньорите, които лансират допинга с цел да оправдаят своите заплати и славата си. Лекарите и всички, които са в екипа на спортистите, както и интернет, откъдето може да се купи абсолютно всичко.

Медиите също не помагат, когато не са достатъчно критично настроени към спортистите, приели допинг. А някои спортни федерации и хората в тях просто се опитват да „затворят” очите си. Последният виновник е самата държава, която създава закони, които обаче  не може да приложи. „Когато смяташ за углавно престъпление даването на забранено вещество на някой спортист и особено ако той е дете, но нито веднъж не осъждаш нито един човек за това, цялата процедура се самоотрича”.

По темата с допинга говори и Филипос Сиригос, който бе станал обект на физическо нападение след критичната му позиция по повод заловените за употреба на забранени вещества спортисти. Той представи всички „язви”, които убиват гръцкия спорт.

„Ако се загледаме в славния гръцки баскетбол, ще видим, че той не се крепи на здрави основи. Първо, защото в 1-ва група на първенството участваха само 13 отбори и защото всички те с изключение на Олимпиакос и Панатинайкос бяха изправени пред огромни трудности. А следващата година се очертава още по-трудна.

По презумпция каквото важи за баскетбола, важи и за всички останали групови спортове: футбол, водна топка и хандбал. В действителност изживяваме края на една епоха, изпълнена със самозаблуди, която започна с поемането на домакинството на Олимпийските игри през 2004, ако не и по-рано”.

Според спортния журналист вместо пролет игрите са внесли в гръцкия спорт тежка зима. „Това, съчетано с икономическата криза, която не може да се разглежда като отделена от грандоманията на игрите, както и с духа преди и след тях”.

Филипос Сиригос определи като начало на упадъка на гръцкия спорт момента, в който медалите са били възприети като единствена цел, която е създавала кариери не само в, но и извън него. „Откъде да започнем и къде да спрем? От безграничните „погърчвания” на спортисти, които обещаваха успехи без никакво съществено покритие? От системното използване на забранени вещества и методи, заради което Гърция стана обект на международно унижение? От неприкритото участие на държавата във всичко това и непрекъснатите опити да бъдат потуелни всички скандални случаи? В усилията ни да инвестираме в спорта и пропагандата чрез него в много отношения копирахме трагичния опит на Източна Германия. От една страна държавата рекламираше стимули за „избранниците”, а от друга се правеше на контрольор на всяко нарушение, което в действителност започваше именно от тези стимули: парични награди, публични позиции, подсигуряване на едно цялостно съществуване, предоставени от самата държава”.

Журналистът заяви, че не би следвало случаите с допинга да се приемат като далечно минало. „Особено що се отнася до индивидуалните спортове наложеното схващане е, че без така наречената „научна поддръжка” нямаш никакъв шанс срещу световната конкуренция”.

Той допълни, че преди Олимпийските игри в Пекин е заявил публично, че повечето от парите, които държавата дава на федерациите за подготовката на спортистите отиват за създаването на групови програми за приемане на допинг. „Присъстващите ме гледаха, както биха гледали някой луд човек. Заедно с тях и тогавашният министър Михалис Лиапис, който не скри недоволството си. След месец избухна допинговият скандал в отбора по вдигане на тежести”.