Галерия

1

Въпреки че настоящето на Гърция и на България в момента може да се определи с думите “финансови затруднения” и “политическа нестабилност”, кризата в двете страни остава различна. Докато Европа се опитва да намери новото си лице с по-дълбоко икономическо, социално и политическо обединение, двете страни се опитват да се преборят с грешките на миналото си, за да може да осигурят едно по-добро бъдеще.

Политологът Първан Симеонов, който е директор в „Галъп интернешънъл” представи пред GRReporter ситуацията в България. Той говори за предизвикателствата на политическия модел на страната, анализира последните развития и даде основните щрихи на това как промените в България и в Гърция влияят на обществено-социалните настроения на двете съседки. Положителните примери от Гърция, които България може да почерпи в навечерието на извънредните парламентарни избори са свързани с достигането на политически консенсус при създаването на ново правителство тази пролет.

Как ще коментирате избора на служебното правителство?

Служебното правителство ще се разграничи от досега съществуващите политически партии, като даде едно усещане за експертност. Както знаете неговата работа е преди всичко процедурна и задачата му е да успокои духовете. Биографията на министър-председателя е по-скоро “синя” с много сериозен червен акцент, защото родовата биография на премиера е свързана с дейността на баща му в рамките на предишния режим. Това очевидно е търсене на консенсус между различните политически пространства и е избран, за да се харесва на различни слоеве от българското общество.

Второто, което очевидно е търсено е начело в правителството да бъде поставен политик с “вносно” излъчване. В България се ценят изключително високо българите, които дават вид на успели зад граница и които са изградили политическата си кариера далеч от текущата българска политика, защото участието в текущата местна политика обикновено намалява доверието в съответното лице.

Третият ефект, който е търсен с избирането на служебния премиер, бивш дипломат е, че се ползва с пълното доверие на западните партньори. Може да кажем, че той има сериозен гръб, което прави неговото политическо бъдеще да изглежда по-спокойно.

Основният възможен проблем в служебното правителство е, че не малка част от неговите членове са принадлежали на досегашния премиерски мандат. Двама от заместник-министър председателите и самият премиер са имали ръководни постове в сегашния мандат, а в същото време в едно ключово министерство, каквото е това на вътрешните работи имаме министър, който демонстрира кадрова приемственост на предишната власт.

Проблемът на това правителство се корени в това, че то може да бъде припознато като продължение на ГЕРБ и точно това е обвинението на неговите политически критици до този момент. От тук нататък тактиката на критиката на правителството на БСП и ДПС ще продължи да се базира, на това, че служебният кабинет продължава ГЕРБ във властта, а ролята на самата ГЕРБ вероятно ще бъде по-скоро ситуационна, както е обикновено за тази партия. Преди всичко очакваме от ГЕРБ да се разграничи от всички възможни негативи в управлението в този момент, за да може да разкаже приказка от типа “Докато ние бяхме на власт имаше яснота и стабилност, последваха няколко месеца на хаос и следователно ние сме единствения избор за достигане на стабилност..”. Това е стандартна политическа практика.

Вероятно затова и ГЕРБ ще се опита да се разграничи от мандата на служебния кабинет, който има нелека задача. Същото ще направят ДПС и БСП. В същото време по улицата в джобовете на българите положението остава неспокойно. С други думи имаме една тежка политическа обстановка, но тя и друга не би могла да бъде, предвид създалите се обстоятелства.

Основната задача на служебното правителство е да свика изборите през май месец. Можем ли да очакваме за два месеца то да задвижи и други въпроси от национален интерес?

Първо месеците на това правителство може да са повече от два. Нищо не ни гарантира, че политическите партии ще могат да формират управление след изборите през месец май. Нека да не забравяме, че това ще е трудна задача. Може сформирането на правителство да се забави, може въобще да не се достигне до консенсус и да се наложат повторни избори.

Да изясним, предвиждате, че ще има повторни избори, защото няма да може да се свика правителство след вота на 12 май, така ли?

В ситуацията, в която се намираме в момента, властта става нежелана и се делегитимира цялата политическа прослойка. Каквото и правителство да се състави, то ще стартира с много ниско ниво на обществено доверие. Освен това в условията на политическа непримиримост, каквато съществува в България ще бъде много трудно доскорошните политически опоненти да седнат заедно. Очакваме да се потърси някаква формула на правителство на националното спасение или някаква друга програмна, експертна формула на широката подкрепа. Това води до две неща. Едното е, че няма да има ясно изразена отговорност кой управлява, което много дразни хората във възпалената политическа ситуация. Другото е, че подобни правителства изискват определени политически сделки, което също не се приема добре.

Затова казвам, че сформирането на следващото правителство ще бъде трудно и имаме реални опасения, че може и да не се осъществи от първия път.

Според вас на идните избори в България няма да се отличи партия със сериозно предимство?

Може да има партия със значително предимство, но това ще знаем с по-голяма сигурност, когато излязат първите социологически данни след избухването на протестите. Дори и някоя от партиите да имат по-сериозно предимство, самото упражняване на властта в тази ситуация става нежелано за тази партия. Главно защото практически не е възможно за една партия да излезе и да каже “Ние победихме, следователно ние ще управляваме”. Хората в момента изпитват непоносимост към всякакви партии въобще. Който и да победи на тези избори трябва да забрави идеята, че ще може да управлява сам. Властта след тези избори ще трябва да се договаря, а не да се налага.

По принцип имаме два типа демократични системи когато говорим за избори. В едната побеждават мнозинствата, в другата се прилага формула за договаряне на властта, за да може всички интереси в обществото да бъдат представлявани. В България след тези избори ми се струва, че ще трябва да се премине към втория вариант. Той на практика е много трудно приложим за страната ни, защото изисква доста усилия и договорки, което не е лесно.

Трудно е да повярваме, че едноседмичните протести, колкото и бурни да бяха са основната причина, която накара Бойко Борисов да си подаде оставката. Защото Борисов си тръгна от поста?

Оставката на Борисов беше в пълен синхрон с управленския му стил – безкрайна гъвкавост в разтоварването на политическа отговорност. Това беше запазена управленска марка на ГЕРБ. Всеки път, когато малко повече обществена енергия се акумулираше на улицата или под някаква друга форма, тутакси беше приемана от институциите, желанията бяха удовлетворявани, а управленските мнения се променяха. С други думи управляващите не налагаха воля, не показваха план, управляваха инертно.

Основното обвинение към тях беше, че са съсредоточили твърде много власт. Според мен основното обвинение към тях е, че те не използваха тази власт градивно. В началото имаха огромно обществено доверие, което така и не вложиха в изпълнението на ясни стратегически и последователни действия. Решиха да НЕ пристъпят към непопулярни мерки, а страната има нужда от много непопулярни мерки. Всеки, който се захване с прилагането на непопулярни мерки, губи доверие. Тези управляващи решиха да пазят гласуваното им доверие на всяка цена, като своеобразен депозит, от който да чакат лихва.

Дайте пример за непопулярни мерки, от които България има незабавно нужда, за да се подобри в дългосрочен период ситуацията в страната.

На първо място България има изключително незадоволително за своите граждани и неефективна от социална и икономическа гледна точка система на здравеопазване. Страната има много тежки проблеми с държавно зависими сектори, свързани със социална си политика. България има огромен проблем с маргинализирани и изолирани общности, които нямат шансове на пазара на труда и нямат възможност за личностна реализация. Съществува огромен проблем с администрацията.

Това са все сектори, в които трябваше да се предприемат болезнени мерки за тяхното оптимизиране, които водят винаги до загуба на доверие. Бойко Борисов реши да запази доверието и да отложи трудното. Като отлагаш трудното, винаги неизменно стигаш до още по-трудното. В един момент българите по повод на сметките за комунални услуги излязоха на улиците. Дни по-късно те имаха не само конкретни потребителски или социални искания, а общополитически искания, които изразяваха непоносимост към цялата политическа прослойка или към съществуващия политически модел. Борисов беше виждан като ответник на този акт, като основен виновник, като управляващ. Това го накара да предаде властта.

Отстрани погледнато това може да се разчете като едно много отговорно политическо действие, което е продиктувано от дълбок демократизъм  - “народът не ме иска, следователно аз предавам властта”. Всъщност обаче неговото действие е по-скоро управленска абдикация, защото управленският ангажимент е друг. С други думи Борисов реши да спаси каквото е останало от собствения си партиен и политически авторитет и направи един партийно правилен, но държавно некоректен ход. Не влагам оценка в това изказване. Това е чисто наблюдение на начина, по който управляваха ГЕРБ.

Какво постигна Борисов с оставката си? – хвана последния влак и запази това, което му е останало от политическия му авторитет, за да може да започне предизборна кампания. Предвижданията ми са, една немалка част от българите, въпреки бунтовете ще припознаят в Борисов отново противника на установения партиен елит. Кампанията ще бъде разделена риторично на две – всички предишни управници и Борисов. Затова няма да са малко българите, които отново ще гласуват за Борисов.

Ако трябва да се пошегуваме горчиво можем да кажем, че българите системно гласуват антисистемно. Ние по навик избираме новото, а не опитното или експертното. Българите не търсят другата алтернатива, търсят новата/неоткритата досега алтернатива. Не търсят опозицията на един отбор, а търсят следващия отбор, който да поеме играта. Така дойде и Борисов на власт. Настроенията, които преобладават в момента срещу всички партии са тези, които го качиха на власт първия път. През 2001 дойде на крилете на идеята “да разкараме всички предишни” партията на Симеон Сакскобургготски. През 2005 на резервната скамейка реда си чакаше Волен Сидеров. През 2009 бе редът на Борисов.

Сега нямаме резервни варианти за политически “спасители” и в България се очертава да се получи един страхотен политически вакум. Той е двойно по-страшен, защото исканията на протестиращите съдържат много национален и социален патос. Когато темите за националната общност и темите за социалната солидарност и справедливост се докоснат, в исторически план това ражда крайни явления.  Този исторически вакум трябва да намери начин от някъде да избие, защото дори и за момента да се уталожи. При следващата трудност хората по улицата ще станат още повече. Хората в последните протести се видяха в силата си. Разбраха, че са много и че могат да предизвикват промяна.

В българския политически живот изглежда БСП е константна величина в лявото политическо пространство. От другата страна се появи ГЕРБ, които вече успяха да поемат властта и сега я върнаха. ДПС плува в политическото пространство и се долепя там където може. Защо в България няма обединена десница? Какво стана със СДС?

Традиционната българска десница свърши своята историческа работа. Тя изпълни задачата си, която бе страната да премине от предишния режим към либерална демокрация, да влезе в НАТО и да стане член на Европейския съюз. Добра или лоша системата на либералната демокрация в страната ни действа. Нищо от тогавашния дневен ред на това, което в България наричаме десница не остана неизпълнено. Така че десницата си изпълни задачата.

От една страна говорите за политически вакум, от друга България не разполага с обединена десница. Едното не би ли могло да бъде отговор на другото?

Може, но струва ми се, че това, което се търси днес в България, стремежът и исканията на хората по улиците са по-скоро леви. Намираме се в ситуация, в която всички нови политически проекти наричаха себе си по-скоро десни. Сега за пръв път ми се струва, че е разклатен монопола на БСП върху лявото политическо пространство. Без значение дали ще определим протестите като леви или дясно, те сами по себе си носят енергия на социалното недоволство, енергия на хората, които са загубили от социалното разслояване. По всякаква логика досега протестите трябваше да създадат попътния вятър в платната на БСП, но това не се случи. Протестите не припознават социалистите като техни политически представители и този път хората казват “всички партии са лоши”.

Нека да се върнем на първоначалния ви въпрос за десницата. Тя има и свои икономически ориентири. В България прослойката, която би гласувала дясно не е толкова голяма по установените икономически ориентири. Извън това БСП е константна величина за разлика от десницата, защото е наследство на бившата комунистическа партия. Все пак десницата в по-либералните й течения винаги представлява по-индивидуалистично политическо течение, т.е. социалното сцепление и организационното единство не са най-важното. Натрупват се редица обстоятелства, които направиха българската партийна система да не изглежда като ляво и дясно. От самото начало политиката в България разполага с една солидна лява страна и редуващите не-леви опоненти. За първи път се натрупва енергия и се създават условията за ново ляво, което не е наследственото ляво от БКП, а произтича от резултатите на българския преход.

България има нужда от прокарването на трудни мерки, както казахте по-рано. Питам ви за десницата, защото в момента успоредно с тревогите на България, в Европа вървят големи промени. Съществува раздвоение за степента на солидарност между държавите в съюза и нуждте за фискално смирение, за да се овладее икономическата криза. Десните сили натискат за повече реформи и по-малко помощ, левите за повече солидарност и по-меки мерки за фискални икономии. Къде е балансът?

В един период в Европейския съюз наистина имаше една дилема, която приличаше на ляво-дясно, а именно дали да стегнем коланите или да използваме кризата за стимулиране на растежа. В момента като че ли е намерена една соломоновска формула за овладяване на двете тенденции. Смятам, че повратният момент бяха изборите във Франция. В момента Европа отговаря на кризата с мярка и в двете посоки – там, където се налага се правят икономии, а къде може се дават стимули за растеж.

В България никоя от наличните партии няма адекватен отговор в момента какво трябва да се направи. Даже се страхувам, че ще последва едно популистко олевяване, което ще задоволи бързо конкретни искания на протестиращите. Чуват се обещания за силово повишаване на заплатите и пенсиите със законов акт, без значение, че няма откъде да се вземат парите за подобно нещо. Не случайно духът на времето в страната ни е такъв и не случайно, че самият министър-председател (Борисов) беше чут да казва “следващата ни програма трябва да е по-реална”.

Протестите в България продължават и в момента. Правителството падна, за какво точно протестират хората сега? Можете ли да определите границите и параметрите на исканията на протестиращите?

Преди всичко искам да подчертая е, че е напълно нормално протестите в един момент да бъдат обременени с толкова много искания, че те да се изкривят или да променят формата си. Освен това напълно естествено е, че самите лидери на протеста да не се чувстват много комфортно в новата си обществена роля, защото част от тях случайно са стояли на брега и при идването на голямото политическо цунами са се оказали на гребена на вълната.

Исканията са преди всичко политически. В стремежа си да променят всичко и изцяло, хората посягат към конституцията, към Великото народно събрание, смяна на изборната система в мажоритарна и т.н. Дълбоко погрешно е да се смята, че с промяна в конституцията ще се решат проблемите, които изкараха хората по улиците.

Тези проблеми са по-скоро икономически и те не могат да се променят с процедурни решения, но е разбираемо желанието на хората, да променят политическия модел. В огромна част от исканията си, хората не разбират, че ще дадат още по-голяма власт на партиите. Например, въвеждането на една мажоритарна система на избор би могло да бетонира една двупартийност. Намаляването на избирателния праг би могло да даде възможност на всякакви не до там приятни или чисти субекти да влизат във властта. Това са едните искания. Другите са свързани с ревизия на главните монополи в страната – ток, вода, топлофикация, телекоми. Дори започна да се говори за медиен монопол в България и т.н. Това са дълбоко потребителски и социални искания, които обаче бяха надхвърлени.

Третата група искания са исканията срещу местната власт. В момента в много градове на България съществува срастване на местната власт с крупния местен бизнес, като типичен пример затова е град Варна. Голяма част от протестите ще се ориентират към искания за оставки на кметове по места. Съществуват разбира се и други групи искания, които трудно мога да систематизирам, но те варират от зов за промяна на цялата система до абсолютна конкретика по местни проблеми. Да не забравяме, че имаме четвърти случай на самозапалил се от началото на протестите.

Как обяснявате явлението, че има четири самозапалвания на български граждани в последните седмици?

По чисто морални и човешки причини ми много е неприятно, че подобни инциденти трябва да стават обект на политически анализ и не бих искал да ги обсъждам.

Разбирам, но искам да ни кажете, дали според Вас тези актове на краен протест са свързани с общата вълна на недоволство в страната или просто това е лошо съвпадение на изживяването на една лична драма по време на национално вълнение?

Вижте чувството за безизходица е общо. Във Варна случаят с Пламен Горанов – той се превърна в символ. Доколкото ми е известно той се самозапалва във Варна с един плакат. Човекът в Раднево се е самозапалил след невъзможност да изплаща задълженията си и да изхранва семейството си. Подобна мисля, че беше ситуацията и за случая със самозапалването в Търново... но е некоректно да коментираме тези неща.

Това не са съвпадения. Тяхната лична драма се развива на фона на самото състояние на страната. Актът конкретно на Пламен Горанов вероятно е носил и смисъла на политическа демонстрация. С неговото лице протестите започнаха да изграждат своя фолклор, да имат своя собствена система от ценности и от авторитети.

Доколко смятате, че това се катализира от медиите?

В началната фаза може да се каже, че този процес беше катализиран от медиите, преди всичко като анонимно политическо действие и безличие. В такъв момента безличността е знак за автентичност. В цялата тази ситуация медиите потърсиха две неща – ясни искания и ясни лидери. Там където тези две неща ги нямаше, те бяха създавани и то не само от медиите, а и от всички други типове социален и политически анализ, който включва и мен самия. Във всеки един случаен плакат можеше да се намери официално искане. Всеки с мегафон се превърна в лидер.

До каква степен гръцката криза повлия на България?

Според проучването, което проведохме преди около година голяма част от българите се притесняваха от развитие на гръцкия проблем у нас. Двата основни фактора бяха близостта на Гърция и знаковата значимост на събитията в южната ни съседка.

Гърция много често използва името на България като вариант за много лошо развитие на нещата. В България от друга страна много често можеше да се чуе “да стягаме коланите, за да не станем като в Гърция”.

Всъщност, Гърция се е превърнала в плашилото на всеки един политик, който трябва да въведе финансови ограничения и икономии. Гърция се ползва като пример за назидание, ако подобни мерки не се вземат навреме.

На ниво битови интерпретации в България се шири мнението, че стандарта на живот в Гърция не е спаднал особено много в сравнение с периода преди кризата. Мнозинството е категорично, че видимият стандарт на гърците в криза остава значително по-добър от този на българите.

Други влияния, които Гърция оказа в България е примерът за достигане на политически консенсус по време на политическа и финансова криза. Сега в Гърция действа правителство на националното спасение и това може да бъде за пример на българските партии. Не на последно място Гърция стана символ и на гражданската активност. В България твърде често могат да се чуят коментари от рода “в Гърция се борят, а ние българите прекалено много търпим”. Изключително спорно е доколко гръцкият модел е успешен, но е факт, че той много често е даван за пример.

Голяма част от хората в България, които излязоха на улицата, за да протестират бяха последвали гръцкия модел. Сега друга голяма част от същите протестиращи започват да се боят, че политическото напрежение и хаоса стигнали твърде далеч. В момента идва една по-умерена и по-скептична позиция. Хората ще започнат да се оглеждат за по-сигурни алтернативи. Патосът и желанието за бунт спадат, температурата на протестите също спада. Съвсем скоро и протестиращите и останалите в България ще се уплашат от политическата нестабилност, в която се намираме и пак ще се сетим за гръцкия пример, този път в друга светлина. Въпреки високата гражданска активност, ситуацията при средиземноморците остава опасна и не изглежда привлекателна погледната по-трезво.