Галерия

1

Професор Александър Кьосев е ръководител на катедра История и теория на културата във Философския факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Автор е на повече от 80 студии и статии в областта на българската литература, културната и литературната теория, българската и балканската идентичност и културната история на прехода, публикувани в български и чуждестранни академични издания.

Освен академичната му дейност той е един от хората, изиграли активна роля в интелектуалния живот на България по време на прехода през 90-те години на 20-ти век. Бил е един от учредителите на клуб „Синтез” - създаден през 1989, малко преди политическите промени в страната интелектуален кръг от хора, които са дискутирали свързаните с тази тема въпроси.

В интервю за GRReporter професор Кьосев анализира причините за европейската криза, липсата на солидарност между страните-членки на Европейския съюз, както и за последствията от евентуалния фалит на Гърция за нейните съседи.

В какво успя и в какво се провали европейската идея?

Това е един наистина много сложен въпрос. Европейската идея е нещо много старо. Историците на културата локализират първите й споменавания около 9-и век. Тя се е променяла много, но все пак е имала два основни етапа. Единият вариант е бил обединена християнска Европа - една благородна визия, която Новалис формулира в края на 18-и век. Другият вариант е посттравматичната Европа след Втората световна война, която е трябвало да преодолее гигантската травма на случилото се. И в двата случая става дума за обединение. В единия – за обединение на религиозно разделената Европа, а във втория – за обединение на национално разединената и тежко катастрофирала във всички посоки Европа.

В този смисъл европейската идея възниква от миналото и е една утопия за нещо като Съединени Европейски Щати, която след Втората световна война много бавно и стъпка по стъпка започва да се реализира от икономисти, политици и мениджъри. Това е хубаво, защото това са внимателни хора, които съвсем не са склонни към идеологически изхвърляния. От друга страна обаче това поражда един родилен дефект на проекта „Европейски съюз”, който ние наблюдаваме в момента.

Фактът, че от този проект отсъстват културата, усещането за споделена съдба и обща идентичност означава, че от него липсват солидарността и лоялността на държавите една към друга. Всъщност отсъствието на тази солидарност има пряка връзка с икономическата катастрофа на Европа, след като една държава като Гърция си позволи да мами останалите с години наред, а в момента на първата криза се появи икономически национализъм и всеки започна да брани границите си от работна сила, финансовите проблеми на съседите и т.н. Това показва колко малка е солидарността в проекта, наречен „обединена Европа”. Той се базираше на споделени интереси, но в момента, в който споделените интереси се разклатиха се оказа, че неговото политическо ядро, съставено от споделено благо и споделена визия за бъдещето е твърде крехко. Това личи и от европейските програми. Програмата за култура е наредена като сираче на края на опашката и всъщност културните политики са оставени на националните държави. Не искам да кажа, че това е единствената причина. Напротив, има изключително сериозни финансови и политически сътресения, като например миграцията. Но отсъствието на солидарност е една от важните причини.

Какво е вашето мнение за Европейския съюз във формата, в която съществува днес?

За мен това е едно много голямо лично разочарование. Аз съм убеден европеист и сега бях принуден от обстоятелствата да си дам сметка, че проектът за обединена Европа е бил твърде много обърнат към миналото и преодоляването на следвоенните катастрофи и травми и твърде малко към бъдещето. Т.е. отсъства една споделена утопия, една споделена ценност. И това е много сериозен проблем. 

Според анализатори след десет години Европа ще бъде периферна сила, докато Турция ще се е превърнала в много голяма икономическа сила в района. Какво е вашето виждане за това?

Аз не съм политик, нито политолог, така че разсъжденията в тази сфера ще бъдат дилетантски. Европа има население от 600 милиона души, а населението на Турция е момента е 80 – 90 милиона души. Това ги прави несравними. Турция има амбиция да стане регионален лидер на ислямския свят, което трудно може да стане, тъй като самата тя е разкъсана между подводни проислямистки течения и светската политика-наследничка на Кемал Ататюрк. Дори Ердоган не може да се справи с тази вътрешна разцепеност на турската политика. Те не могат да станат радикални ислямисти, а в останалата част от мюсюлманския свят има най-разнообразни настроения и течения, често екстремни. По тази причина Турция трудно може да стане лидер на този регион. Да не говорим, че съществуват и етнокултурни бариери между Арабския свят и Турция, затова не виждам шанс тя да стане лидер на този свят. Тя е много по-малка и по-слаба от Европа, но това не пречи на една част от това предсказание да се е сбъднала. Европа вече е периферна икономическа величина, сравнена със САЩ, Китай, Япония и т.н. 

В последния период се засилват коментарите, че в Европа има липса на демокрация. Решенията се приемат от лидерите на Германия и Франция и след това просто се обявяват на останалите лидери. Какъв е вашият коментар?

Това са факти и не бих могъл да имам мнение по тях. Впрочем за страни като България, Румъния и Унгария например, където отсъстват реални политици с истински визии това дори е добре. Те естествено не защитават нашите интереси, но създават една цивилизована структура и път на развитие. Не съм сигурен, но мисля, че ако свързаната с частни интереси, а не с общото благо корпоративна българска политика можеше да не се намесва в такива решения, това щеше да е по-добре.

Възможността Гърция да се озове извън еврозоната и Европейския съюз изглежда доста реална. Смятате ли, че мястото й е извън европейските структури?

Аз имам изключително силни сантименти към Гърция и просто не мога да повярвам на това, което се случва. Така че съм разкъсан. Ако трябва да разсъждаваме студено и по линията на една студена икономическа и социална справедливост това, което гърците са правили в продължение на години наистина е скандално и по някакъв начин заслужава и санкция. От друга страна Гърция е емблематично място за Европа. Тя е нейната културна люлка, част от най-важния културен канон на Европа.

Катастрофата на Гърция няма да се размине на никого. Ние няма да останем незасегнати от нея. Напротив, вече сме засегнати. Ако Гърция наистина катастрофира, излезе от Европейския съюз, фалира като държава и се превърне в символ на тотален крах ние ще имаме само вреда, защото тя е „ядрена” европейска държава и наш балкански съсед.

Може ли да бъде направен паралел между българския преход в началото на 90-те години на миналия век и с този, който според някои е започнал, а според други очаква Гърция?

Не мисля, че има някакъв паралел. Не виждам нещо в Гърция да е започнало. Виждам едни хора, които са свикнали с невероятни финансови привилегии да протестират с цел да си ги запазят. Те не се интересуват от икономическа рационалност и донякъде са прави, защото основният им аргумент е, че за това са виновни богатите. „Както богатите гърци, така и богатите европейски и световни банки са причинили кризата, ние сме само жертви”. Това разбира се не е така, защото консуматорите са участвали много сериозно в кризата, Аз не виждам в този процес никаква политическа програма, освен елементарна лява радикалност и анархизъм, които не смятам, че могат да доведат до нищо сериозно. Там няма проект. Ако има някакви леви революционни настроения, те според мен са много наивни и инфантилни. Те не носят в себе си никаква нова идея и най-важното, както и на други места по света гръцката Левица не си дава сметка, че катастрофата на Съветския съюз и Източна Европа е катастрофа на Левицата. Източноевропейският опит не е бил осмислен и те се държат като че ли това не се е случило. Все едно тези 70 години на съществуване на Съветския съюз и 45 години на социалистическия свят и Студената война не ги е имало никога.

Докато българската, така наречена „нежна” революция течеше по две линии. Едната беше симпатична и публична и там се възстановяваха либерални и демократични ценности. В този смисъл тя беше буржоазна революция и се държеше така, сякаш капитализмът не е изпитвал кризи. Сега виждаме, че това не е точно така. Под нея течеше едно криминално преразпределение на богатството, което използваше ситуацията и сега установи власт.

В Гърция няма нищо такова. Там има напрежение между политическите и финансовите елити и едни радикализирани маси, които бранят своите привилегии.

Управляващата партия в България е концентрирала в себе си цялата власт. Добро ли е това за една страна?

Въпросът има правна и политическа страна. Всеки политик би казал, че в една демократична ситуация е по-добре да има повече партии, понеже това създава по-добро разпределение на властите, по-добър взаимен контрол, по-добър контрол между властимеющите и опозицията и т.н. От друга страна, правният аспект на въпроса е следният: Суверенът, т.е. гласоподавателите са изразили своята воля. Те са гласували и са подкрепили тази партия. Няма инстанция над суверена. Той е казал така, така трябва да бъде. И ако суверенът е пожелал това, то той е ибрал този вид управление. В този смисъл можем само да се подчиняваме. Като хора със собствено мнение можем да имаме разни позиции, но те си остават частни.

Ако обаче изборите не са спечелени честно, а с манипулации и това продължава, ако ГЕРБ мачка политическата конкуренция, като постепенно завладява медиите и упражнява натиск над публичността, тогава това би било много ужасно. Мисля, че в момента сме в ситуация, в която решаваме какво именно се случва. Честно казано аз самият също се ориентирам. Очевидно всички обществени проучвания показват, че ГЕРБ има много сериозна подкрепа, че лидерът на ГЕРБ е най-популярният политик и т.н. От друга страна има достатъчно сигнали за изборни манипулации и за натиск върху журналисти. Това са много тревожни неща.

Как коментирате отказа на Европейския съюз да включи България в шенгенското пространство?

По този въпрос между официалното становище на българското правителство и моето мнение няма никаква разлика. Това е двоен стандарт, тъй като България е изпълнила техническите изисквания и би следвало да бъде приета. Това не означава, че България няма проблеми, корупция, нерешени проблеми със съдебната система, вътрешното министерство и полицията. Всички тези неща са верни, но те не са били условия за приемането на България в Шенген. Сега Холандия блокира влизането по подобни съображения. Те са справедливи, но не са договорни, т.е. не са били част от първоначалните договори. По тази причина става дума за двоен стандарт, който би трябвало да бъде отхвърлен. Освен това аз мисля, че това не е решение на целия Европейски съюз, а просто упражняване на правото на вето от една страна-членка. Защо го прави? Всички казват, че по този начин Холандия решава свои вътрешни проблеми.

По какъв начин се отразява това на отношението на българите към Европейския съюз?

Аз не мисля, че Шенген засяга обикновения българин толкова много. Смятам, че той се вълнува от нещо друго и то породи парадоксалните изблици на национализъм по време и след приемането на България в Европейския съюз. В микроакадемични кръгове често сме обсъждали тази тема и сме я формулирали по следния начин: Това беше едно приемане на България без културно признаване. Тоест, България беше присъединена по бюрократичен начин, но всъщност онова, с което българският народ се идентифицира, гордее и прочие остана неизвестно и неинтересно. По някакъв начин медийният и културният образ на българите в Европа не бе променен ни най-малко. Това разбира се създава много сложни емоции. От една страна си член на Европейския съюз, от друга страна знаеш, че не си. Това поражда обществен травматизъм и често води до радикален национализъм.

Аз ни най-малко не съм националист. Имам умерено патриотично отношение към страната, в която живея, но мога да си обясня защо млади хора стават крайни патриоти и националисти. Причината не е само полтиката на Европейския съюз, но е и тя.

Как бихте искал да видите света, Европа и България след десет години?

Разбира се на първо място бих искал кризата да бъде преодоляна и забравена. Еврото да бъде стабилизирано, Европа да не се разпадне. На второ място бих искал кризата да доведе до по-мъдра и далновидна политика. На трето място, въпреки че не смятам, че това ще се случи в медиите да проникват повече критични гласове. На четвърто място бих искал проблемите на образованието и културата да станат сериозна политика по отношение на качеството на живота. Това са прости, не кой знае колко сложни искания, които са свързани с отстраняването на неолибералната идеология от световната сцена. Аз не вярвам, че това може да се случи и в този смисъл това е утопия, но все пак идеите за управление и пазар на всичко са част от проблема.