Галерия

1

Полина Спартянова
    От днес в продължение на няколко седмици ще ви запозная с паметниците на социалистическото ни минало, ще ви припомня някогашната им слава и ще ви започная с днешното им незавидно състояние.
    Музеят на социалистическото изкуство вероятно е един от най-противоречивите музеи не само в София, но и в България. Той е първата музейна институция в страната, която е предназначена да събира, опазва и представя образци на българското изкуство, създадени в периода 1944 – 1989, тематично свързани с епохата на социализма. Експонатите в него са по-скоро прибрани от територията на цялата страна, тъй като след 1989 голяма част от българските общини премахват монументите с култ към личността в населените места и ги изоставят в общинските складове. Сегашният директор на Националната художествена галерия, Бисера Йосифова дава идеята да се съберат всички тези скулптури и паметници на едно място по подобие на Парка на статуите в Будапеща, в който на едно място са прибрани всички социалистически паметници от улиците на унгарската столица.
    Според създателите на музея и Министерството на културата той представя творби на социалистическото изкуство, но в действителност такъв термин не съществува и според уредниците на експозицията също не може да се каже, че някоя творба може да се нарече „социалистическо изкуство”. Тъй като в колекцията на музея на социалистическото изкуство присъстват и едни от най-големите български имена, които не се свързват само с изкуството от този период, като Илия Петров и Иван Кирков, няма как и върху тях да се постави етикет „социалистически художници”. Самият термин „социалистическо изкуство” възниква в СССР по време на управлението на Сталин, когато започват да се рисуват картини в така наречения социалистически реализъм, който възниква по-рано в Съединените американски щати под формата на „регионален реализъм”. Американският модел се пренася в СССР и се преработва от социалистическата и комунистическата мисъл на творците по това време.
    Още преди да се влезе в музея на социалистическото изкуство се вижда червената петолъчка, която е украсявала върха на бившия Партиен дом (днес Народното събрание) и е била символ на социализма и комунизма в Народна Република България от 1954 до 1984, когато е подновена с подобие на тези в Кремъл. Червената звезда не  е произведение на изкуството, а по-скоро се разглежда като символ на този период.  Зад самата звезда се намира и парка на музея, в който фигурите могат да бъдат разделени на три теми – героични, исторически и работнически.
    Монументите с култ към личността могат да се разглеждат като „героични”, тъй като са предимно на Ленин и „вожда и учителя на българския народ” - Георги Димитров. Тук, в постоянната експозиция на Музея на социалистическото изкуство, пребивава и един от най-големите паметници на Ленин. Четириметровата каменна скулптура е издигната на площада в центъра на София, където днес се намира статуята на Света София, от съветския скулптор Лев Кербел в началото на 70-те години на XX век и е премахната в началото на прехода в България. Уредниците на музея са положили големи усилия, за да организират пренасянето и поставянето на двата огромни монумента в двора му. Бронзовата скулптура на Георги Димитров, която тежи няколко тона, пристига от музея на ВМЗ Сопот след като цяла нощ са се опитвали да извадят петметровата фигура от постаментите й.
    Една от отличителните черти на монументалното изкуство в България е любовта на творците към големите размери, която се запазва и през следващите няколко десетилетия. Като цяло периодът на монументалната пропаганда в развитието на българската скулптура не трае дълго, тъй като по време на Априлския пленум на Българската комунистическа партия през 1956 Тодор Живков осъжда  култа към личността, създаден от  предхождащия го партиен и държавен лидер Вълко Червенков. Поради тази причина монументалната скулптура има сравнително малко представители в България в сравнение с паметниците, които се изграждат след това за „овековечаване на славата на загиналите партизани в съпротивителното движение и в знак на признателност към Съветската-армия Освободителка”. Поради краткостта на периода на монументалната пропаганда в Бългаиря присъствието на Ленин и Георги Димитров в парка на музея на социалистическото изкуство е от голямо значение, тъй като този вид скулптури са рядко срещани в страната.
    Работническата тематика в монументалния парк е разгърната чрез скулптори на трудещи се мъже и жени, които олицетворяват героизма на работническата класа в България. Типичните образи на социалистическия реализъм – партизани, червеноармейци, работници и кооператори – са разположени между монументалните пластики на известните български и съветски комунисти. Сякаш и тук, както е било едно време в социалистическото общество, комунистическите лидери все още се възприемат като „хора от народа”, които се опитват да се смесят с пролетариата. Но размерът на двата типа фигури сам по себе си представя пропастта, която е съществувала между работническата класа и нейните лидери.
    Музеят на социалистическото изкуство разполага и със зала за временни експозиции, в която постоянно пребивават няколко картини с внушителни размери. Една от тях е „Георги Димитров на Лайпцигския процес” от Петър Михайлов, съхранявана до преди няколко години с други такива произведения на изкуството в мазетата на Народното събрание и Националната художествена галерия. В момента в музея е представена изложбата „Европа. Югоизточна Европа – записани спомени” на Гьоте-институт, в която участват хора на изкуството от всички краища на Европа със своето виждане и разбиране за Източния блок.  
    Музеят на социалистическото изкуство е първата стъпка към интерпретация на социализма в България като част от историята на страната. Но в българското общество все още се чувства липсата на Музей на социализма като цяло, който да представи различни аспекти от живота на българина по онова време като се започне с предмети от бита например, каквато е експозицията в Музея на ГДР в Берлин и се завърши с методите и репресиите на тайните служби. Духът на социализма все още витае в съвременна България, тъй като още не са разкрити всички тайни на тоталитарния режим или ако са, то за тях се говори само между другото.