Галерия

1

Почти 30 години след появата на частни радио (1987) и телевизия (1989), гръцката политическа класа не е свикнала с това, което съществува в целия демократичен свят. А именно – наличието на медийни компании, които функционират независимо от партиите и политиците. Това заявява Димитрис Психойос в анализа си, публикуван във вестник “Вима”.

До края на 80-те години положението беше просто: за всяка партия имаше вестници, които я подкрепяха, държавните радио и телевизия бяха под разпореждането на партията, която е на власт, както и цялата държава. Тогава се случи прословутият скандал „Коскотас”, вторият опит на Андреас Папандреу да се сдобие с абсолютно контролирана медийна група чрез мошеника Георгиос Коскотас. Той купува като банички вестници, канали и списания с пари, които краде от Банката на Крит. От многото откраднати, 2 милиона долара стигат до сметката на тогавашния вицепремиер Мениос Куцойоргас, който умира от емболия в съда, където е доведен.

Скандалът „Коскотас” е причината за скъсването през 1987-1988 на връзките на Папандреу с издателите Христос Ламбракис, Георгиос Боболас и Кицос Тегопулос. Две-три години по-късно се скъсват и традиционните връзки на вестник Катимерини с Нова демокрация заради конфликта на Аристидис Алафузис с Константинос Мицотакис, като видимата причина е отказът на тогавашния премиер да позволи създаването на телевизия Скай. Междувременно, през 1989 парламентарното мнозинство на Нова демокрация и Синаспизмос узаконява съществуването на частните радио и телевизионни канали. Дадени са само два лиценза за канали с национално покритие, в които участват като партньори всички тогавашни издатели на атинските вестници.

Но царува хаос: всеки, който успява, създава радио и/или телевизия, а ако има и политическа подкрепа от Нова демокрация, управлявала през 1990-1993, или от ПАСОК, който я наследява, успява да получи и национално покритие. Създаденото положение е узаконено през 1995 със закона „Венизелос”, за който се предполага, че трябва да регулира безпорядъка в радиотелевизионния пейзаж. Но на практика иска да осигури за пореден път политическия контрол над медиите.

Философията на закона, приета от всички партии, е проста: медиите представляват опасност за демокрацията. Със силното си влияние върху общественото мнение, те притискат политиците да дават държавни проекти и доставки на определени лица. Защото, както е общоизвестно, гръцките политици не са подкупни, но когато ги заплашват с разкрития и разрушаване на политическата кариера, те отстъпват, за да продължат да предлагат безкористните си и ценни услуги на родината. Това е прочутата „теория на преплетените връзки”, която води до закона за „основния акционер” и на практика забранява всякакво сътрудничество на медиите с частния бизнес сектор, защото в противен случай бизнесменът не би могъл да получи държавни проекти.

Много пъти съм повтарял през периода 1995-2005, че раздробяването на радиотелевизионното пространство и недаването на лицензи обслужват интересите на партиите и политиците, които искат да имат срещу себе си слаби медии. В никоя европейска страна няма толкова много канали, рекламният пазар не може да ги поддържа, съответно – не е възможно да се създадат силни и качествени медии. А недаването на лицензи поставя каналите под заплахата, че ще бъде обявен конкурс за тяхната честота, както се случва сега.

Бях член на Съвета за радио и телевизия през 2000, когато трябваше да се обсъждат исканията на каналите за лицензи за национално покритие. Юридическият отдел ни информира, че дори не са могли да обсъдят заявленията, защото нито едно от тях не е съответствало на изискванията на Министерството на печата. Правителството на Караманлис отново обяви конкурс за лицензи, отново не бяха дадени: политическата класа иска да контролира радиото и телевизията, след като конституцията от 1952 дава тази възможност. Това е единствената конституция на демократична страна, която предвижда, че „радиото и телевизията са под прекия контрол на държавата”. И тази разпоредба не се променя в четирите следвоенни промени на конституцията, просто този пряк контрол е възложен на Съвета за радио и телевизия през 2001.

Днес правителството се позовава на тези аргументи по обратната причина – за да подчини или да затвори съществуващите медии, които се смятат за силни, и да създаде нови, според логиката на Андреас Папандреу от времето на Коскотас.

Първоначално, политическият контрол над телевизиите се засилва с разпоредбата, че всеки отговарящ за печата министър решава колко лиценза, от какъв вид и на какви цени да се дават. Необходимостта от лицензи за излъчване произтича от недостига на честоти. Но дигиталните технологии всъщност отменят напълно това ограничение, живеем в епохата на изобилието, може да има хиляди станции: с наземно приемане, сателитни, интернет, webtv или iptv.

Но тук се правят закони срещу технологиите. Който иска да създаде канал, ще трябва да се обърне към министъра и да го убеди да обяви съответния конкурс – с аргументи, за чийто характер всички можем да се досетим. Сегашният отговорен за медиите министър Никос Папас за първи път предоставя на парламента правото да решава. И парламентът отново ще бъде подигран, както стана с конституционната разпоредба за „основния акционер”, която беше отменена с обикновено писмо от низш служител на ЕС. И никой политик не се срамува, че тя е още в конституцията.

„Оригинална” е и идеята за продажба на търг на лицензите за цифрово излъчване: повечето държави подпомогнаха медиите, за да преминат към цифровите технологии. Защото смятат телевизията на първо място за културно благо, а не за оръжие за яростни партийни сблъсъци. И защото, разбира се, не продават лицензите, събират някакъв процент от приходите им, както се случваше и в Гърция в епохата на аналоговата телевизия.