Крис Раданов е актьор с участия в гръцката телевизия и театър. Той е от Русе и е трябвало да работи по поддръжката на ядрения реактор в Козлудуй, но е станал бодигард, а после управител на мандра. Преди осем години идва в Атина и в началото работи в Goody's, но решава да реализира мечтата си и се получава. В момента той е един от най-търсените млади актьори в Гърция...

Интервю на Марина Николова

На какво мислиш, че се дължи невероятният успех на „Един от десет”?

В „Един от десет” играхме трима актьори – аз от България, Енкелед Фезолари от Албания и Давид Малтезе от Грузия. Постановката е без сценарий и е съшита от парчета истории... Един критик писа, че е като малки „шотчета живот”. Давид имаше една история как са му сменили името. Не можели да му запомнят името и го прекръстили на Алеко и всяка година носел сладки на празника на Алеко. „Бях свикнал, че съм Алеко”. Пет години е работел в тази фабрика, където са му казвали Алеко.

 Представлението се игра три сезона. Ние първоначално планирахме да го играем три месеца. Мисля, че се хареса, защото разказваме нашите истории, историите сме ние. В началото Вангелис Теодоропулос , който е собственик на театър „Неос Космос” ни даде таванското помещение с 50 места и малка сцена. Там е много е мрачно и публиката от самото влизане в залата усеща малко „дарк” атмосфера. Когато излизахме на сцената ние се представяхме с истинските си имена. Мисля, че хората ги привлече истинското.

За това представление репетирахме седем месеца и накрая отсяхме един час от материала, който бяхме събрали. Искахме действието да се развива бързо, за да не изморява. Може би това също е един от успехите. Накрая остава чувството, че искаш още, а е свършило.

Изградили сте постановката върху моменти от вашия собствен живот – какво общо открихте вие тримата?

Преди да направиме представлението, ние тримата не се познавахме. Събра ни Лаертис Василиу– режисьорът. Едно от условията му беше всички, които ще играем да сме от държави на бившия Източен блок. Понеже имаме едни и същи спомени. А аз в телевизията винаги играя руснак. Физиономията ми е такава. Та, всички бяхме живели едно много щастливо и безгрижно детство и изведнъж почти в една и съща възраст ни отсичат като с брадва – всичко се сменя, настъпва беднотия, виждаш близките си да заминават за чужбина. И спомените ни от времето на комунизма са подобни – че сме живели в една хубава лъжа. В представлението говорим за идентичността и противоречията вътре в нас. Гърция също вече се е порменила. Обикновените хора вече свикнаха с чужденците и ни приемат по-нормално.

Имаше един много силен момент в постановката, когато трима приятели минават границата и единия го убиват граничарите. Другите двама, които успяват да минат границата всеки месец пишат писмо на майка му все едно, че е той, и й изпращат пари.  Това се е случило с чичото на режисьора, който е албанец, Той е минал границата в началото на прехода – ‘89-‘90 година, когато е било по-размирно. И в продължение на десет години той и неговият приятел са изпращали писма „добре съм, работя, не се случва нищо интересно, надявам се да ти стигат парите.” Голяма трагедия – майката живее с идеята, че детето е живо.

От колко години си в Гърция и изобщо какво те заинтригува и дойде тук?

От осем години съм тук. В България завърших Техникум по ядрена енергетика. Но понеже се занимавах със спорт, станах бодигард. От бодигард станах управител на мандра. При същия шеф, при когото бях бодигард. И си казвах: така ще си върви живота – сутрин ще отварям мандрата, а вечер ще съм бодигард на шефа. Идеално. Ще ме намерят някъде в някоя...

Но аз вярвам в съдбата. На Великден катастрофирах - една сутрин както отивах да отворя мандрата и съм настъпил газта... гръмна предната гума на старата ми лада. Лежах в болницата и тогава на мандрата стана управител едно друго момче. Майка ми беше в Гърция от десет години и ми предложи да дойда и да поживея тук. Когато дойдох тук, се успокоих. От друга страна ми беше трудно с езика. Започнах работа в “Goody’s” без да разбирам нито дума. Знаех само „не, малиста” (да, разбира се). И без да се обяснявам много, каквото ми кажат... В един момент след като бях три години в Атина,  си казах, че така или иначе съм сменил държавата, реших да се пробвам и да си реализирам мечтата. Явих се на държавни изпити в Министерството на културата. Минах изпитите и се записах в театрална школа. Оттам нататък е въпрос на късмет и работа. Другото признание за мен е, че миналата година взех трета награда за мъжка роля на театралните награди в Гърция.

А в момента върху какво работиш?

Новото представление, където ще участвам е на режисьора Сотирис Хадзакис по епоса „Песен за мъртвия брат”. Хадзакис се интересува от темата за Балканите по време на Османската империя, когато българи, гърци, румънци , сърби са се движели свободно из империята и заради това се допират и културите им. В представлението играем 17 души и сме актьори отвсякъде. След представянето в Гърция ще направиме тур из целите Балкани, както и постановка в София. В новия ни проект участват две големи актриси на Албания и Румъния - Маргарита Дзепа от Албания и Мая Моргенщерн от Румъния. Те играят майките на момичето – според концепцията на Хадзакис ще има три майки и ще се играе на три езика. Сигурното е, че около 25 март ще имаме около десетина постановки в Гърция. След Великден ще тръгнем по Балканите – Белград, Тирана, София и Букурещ.

Екипът пак е смесен, както и в предишното представление, където играх. Най-хубавото, когато играеш с актьори от толкова страни е, че няма расизъм. Защото когато не се опознаваш с чужди хора, имаш чувството, че твоята култура е нещо повече. Аз си признавам, че като дойдох в Гърция, въпреки че бях чужденец, бях расист. Но когато започваш да опознаваш другите култури, откриваш богатството на тези хора, както и стойността на собствената си култура. Взимаш от другите най-различни неща и не се чувстваш чужднец.

Какви са ти плановете за бъдещето?

Планове правя за една година напред. Защото никога не знаеш. Репетирам и за един игрален  филм, където пак играя руснак. Един приятел ми казва, че понеже съм чужденец винаги ще играя чужденци. Нормално, но то не е само да сложиш един акцент и така да стигнеш до същността на чужденеца. Играех сърбин за един филм и гледах осем сръбски филма, за да видя как се изразяват сърбите и как реагират.

Освен този филм, за който репетирам, Александрос Харизанис ми предложи да режисирам постановка, която е написал той. Темата е за един полицай и за едно момче с леви убеждения. Момчето работи като пица-бой, блъска се с полицая, който е на мотор и двамата падат в една дупка. Казва се „В клопка”. И двамата са принудени да прекарат шест часа един до друг в същата дупка. Идеята е, че всички когато облечем една униформа служим на нея и обществото ни разпознава по униформата, която носим, но какво се случва, когато сменим униформите?

Какво си пожелаваш за в бъдеще?

Мечтата ми е да мога да работя и в България и в Гърция, понеже вече сме като квартали на Европа.