А защо не избяга, мотелът  е бил на път, сигурно са спирали много коли

- Упрекваш ме, че не сам избягала. Можех да избягам, ама къде да отида? Чужди хора, чужда страна... и езика не знаех... не се оправдавам, можех да избягам. А хора почти не спираха в мотела. Мислих да се оплача на едни полицаи, дето една сутрин си пиеха кафето на верандата, ама и те на мен ли щяха да повярват.

Какво се случи после?

- После свикнах. Минаха седмици, месеци. В тоя живот разбрах, че с всичко се свиква.

Имаше и добри моменти. Атанаси ме биеше като животно за щяло и не щяло, но за едно беше точен. Всеки месец пращаше по един мъж от Добрич пари на майка ми. Мъжът минаваше всеки месец. Спираше буса отпред на паркинга и сядаше да изпие едно кафе на верандата, Тогава Атанаси сядаше на масата до него, отброяваше шест банкноти по сто, даваше му телефона на мама, записан от мен върху плика, увиваше банкнотите с листчето и оставаше от масата.

Гледах гърба на мъжа иззад пердето на кухнята и ми ставаше топло и хубаво. Ето той утре - вдругиден ще е на село, ще види децата ми....

Някъде в началото на лятото разбрах, че съм бременна.

Как реагира Атанаси, като разбра, че си бременна?

- Нищо не ми каза, но аз усещах, че разбра. Била съм сигурно в четвъртия месец. Но пак ме биеше за каквото се сети. Само вечер спря да ме кара да сервирам на едни негови приятели-албанци.Те минаваха всяка седмица- петък и неделя вечер

            С какво се занимаваха албанците?

- Не зная. Идваха след полунощ и стояха много време - до три, четири часа. Като че чакаха някого. Атанаси говореше с тях на езика им. Заплаши ме, че до зимата ще ме продаде на тях и ще затвори мотела. Минаваха и други, с които се затваряше в стаята и нещо си говореха. Имаше и двама наши цигани, от Бургаско.

За какво си говореха?

- Нищо интересно, прекарваха хора за работа от Бургаско с бусове. Бяха баща и син.

Как стигна до Атина

- Това стана през септември. Вече ми личеше. Една вечер дойдоха ония двамата цигани от Бургаско. Атанаси не ми каза нищо. Те ми казаха да си събера багажа и да тръгна с тях. Пътувахме цяла вечер без да спираме. На сутринта бяхме в Атина. Оставиха ме в един апартамент в центъра, Там имаше още една жена.

Искаше ли да продадеш детето си?

- Исках да го продам. Не можех да се върна с него на село.

Какво се случи след това?

- Дойде един грък, към трийсет годишен. Казваше се Нико. Той ми каза, че е намерил едно много богато семейство, което иска да купи детето. Имат голяма къща. Имат кораби и детето ми ще живее добре.

Видя ли хората, на които продаде детето си?

- Не. Докато бях в апартамента в Атина излизах два пъти, Нико ме водеше по доктори. След това ме води да подпиша едни книжа. Други хора не съм виждала. И в болницата после никой не дойде. Само като излязох пак ходихме при тоя мъж да се подпиша. Тогава Нико ми даде хиляда евро и ме изпрати на автобуса. Другите каза че ще ми ги даде след десет дни.

Как предаде тогава детето

- На третия ден след като родих Нико дойде в болницата и ме взе с детето. Когато излязохме от болницата, той го носеше. Тогава го видях за последно. Каза ми да чакам и ме остави в кафето на входа на болницата. Върна се след половин час без него.

Какво почувства, когато разбра, че няма повече да го видиш?

- За детето ли? Боли ме, как да не ме боли. И сигурно цял живот ще е така. Ще го мисля къде е, какво прави. Ама зная, че ще е по-добре от другите ми деца.

Бележка на редакцията: GRReporter разполага с имената и адреса на майката, но от етични съображения не ги публикува.